ДВОРЯНИНЪТ (Тед Дойн)

1.
В малко затворено помещение, няколко човека водеха тих и привидно спокоен разговор, седнали около бяла кръгла маса. Жената, която изглеждаше най-високопоставена, се обади.
-Освобождава се място. Малко е в нищото, но човек никога не знае къде може попие словото.
-Не е ли по-добре да се целим в големите населени места?
-Целим се навсякъде. Не, че има смисъл, де.
-Охо, Изи пак е яхнала метлата.
-Не се заяждай с мен, Ник. Била съм там, знам на какво са способни. И особено добре знам, на какво никога няма да бъдат способни! – каза го, подчертавайки думата ‘никога’.
-Било е отдавна, Изи.
-Те не се променят. Не и в същността си.
-Мисля си да те опровергая.
Друга жена се обади.
-Не! Ти нямаш опит с тях. По-добре друг да отиде!
Мъжът я изгледа бавно и настойчиво.
-За слаб ли ме мислиш, Лена?
-Не, Ник, но те наистина са различни. Не е за теб!
Друг от мъжете се обади.
-Аз пък съм за Ник. На него никой не може да му устои. Дори Лена.
Всички наоколо се засмяха.
-Решено. – каза жената, която наричаха Изи. – Отива Ник.
Мъжът стана, усмихващ се тържествуващо.
-И, Ник, когато стане напечено, дай сигнал. Не чакай до последно.
Усмивките по лицата изстинаха. Присъстващите помнеха добре болезнената загуба на Изи.
-Ще се справя, капитане, повярвай ми!
-На теб ти вярвам, Ник. На тях – не.
-На бас?
-Моля?
-На бутилка отлежало вино, че ще успея!
-Не обичам вино, Ник. Но твоята бутилка ще я изпия с удоволствие.
Атмосферата наоколо се разведри. Лена се изправи.
-Аз отивам да подготвя Ник за пътуването.
Събралите се около кръглата маса се разсмяха.
-Не го подготвяй прекалено дълго, – обади се весело някой. – хората ще го чакат.

2.
Григори Димитревич бе известен със злия си характер. Никой не се съмняваше, че знае как да управлява областта, но въпреки това, никой и не го обичаше, заради жестокостите, на които мнозина бяха свидетели.
Всъщност, не бе съвсем вярно, че никой не го харесва. Имаше и такива измежду селяните, които се възхищаваха на безкомпромисната твърдост, с която той водеше своите дела. Фактът, че тази твърдост водеше често и до смъртни случаи сред простолюдието, не притесняваше особено неговите привърженици. Важна бе целта, както той обичаше да казва. А как е била достигната тази цел, така или иначе никой нямаше да си помня след време. Щеше да остане само неговата слава.
Ето, че бе дошъл деня, обаче, когато Григори Димитревич бе повишен. Бе пратен в далечна, по-голяма област, чийто управител бе починал. Е, запознати разказваха тихо вечер край масата, как Димитревич е писал често до царя писма с уличаващо съдържание за стария управител, с надеждата по-скоро да заеме неговото място. Монархът не бе реагирал на писмата, но в крайна сметка съдбата бе казала своята дума и мечтата на Григори се бе превърнала в реалност. И сега хората трепереха. От столицата бе пратен нов управител на малката им област, който, както Димитревич ги бе предупредил на прощаване, можеше бързо да унищожи реда и сигурността, изградени с пот и кръв през годините. Дори им каза да въстанат, но как можеха бедните хора дори да помислят такова нещо и то казано им от човека, който цял живот им бе втълпявал, че от тях се изисква безусловно, безропотно подчинение. Затова си замълчаха, така, както винаги си знаеха. В крайна сметка, колко лош можеше да бъде новият?
Когато управителят дойде, бе посрещнат в мълчание. Събра най-важните от тях и им говори някакви неща. Но какво, така и не запомниха. А и не беше нужно. Не беше тяхна работа да мислят. Запомниха, разбира се, най-важното. Името. Защото знаеха от опит, че можеше да бъде страшна мъстта на дворянин, към когото проявиш неуважение.
И така започна времето на Никита Владимирович.

3.
Началото беше сложно. Хората не винаги разбираха идеите на новия господар. Всъщност, той настоя още в първите си срещи с тях, да се обръщат към него по име и зад гърба му тръгнаха слухове, че е странен и мекушав, може би дори не от благороден произход. Изглежда, обаче, че това не му пречеше особено. Постепенно започна да въвежда някои новости, които се приеха с недоумение. Като например това, всички да се къпят поне веднъж седмично. Някои от идеите му бяха посрещнати с откровена антипатия. Особено тази, когато някой не се справя с работата, по-опитните да му помагат. Хората негодуваха с основание. Откъде накъде трябваше да работят за друг, когато можеха да почиват и да отделят повече време за близките си. Разбира се, верни, на изградените с векове навици, когато биваха събирани и питани за наличието на проблеми, всички мълчаха. Все пак, както и да го наричаха, те знаеха, че той е господарят. А се чуваха и неща от другите области, за господари, които имаха други възгледи за отношенията между дворяните и селяните. Така че, независимо от всичките му странности, все пак селяните се радваха, че имат управител на областта, който предпочита да им говори с думи, вместо с камшици.

4.
Младият мъж крачеше неспокойно в преддверието на трапезарията. Внезапно вратите се отвориха и Никита Владимирович се появи със сандвич в ръка.
-Кажи, Генадий? Какъв е проблемът?
-Ами, господарю, тук има един…
-Ще престанеш ли да ме господаросваш?
-Да, извинявайте Никита Владимирович, стари навици.
-Нищо. Кажи сега, какво се е случило?
-Тук има един млад мъж. Няма работа, няма дом… А вие знаете, Никита Владимирович, на нас не ни достигат хора. Човекът изглежда благонадежден. Е, не е научен да работи, но то кой ли е в началото.
-Хм. Доведи ми го.
След десетина минути младият човек стоеше пред господаря на имението и гледаше в земята пред себе си.
-Как се казваш, момче?
-Мотиш, господарю.
-Добре, Мотиш. Ето ти няколко прости правила. Първо, тук никой не ме нарича „господарю“. Царят е в Петроград, Бог твърдят, че е на небето, останалите си имаме имена. Второ, всеки един в имението работи за своя хляб. Ако някой не се справя, другите му помагат. Но, който оставя непрекъснато други да му вършат работата, бива отпращан да си ходи. Трето, който има да каже лоши думи за някого, ги казва в негово присъствие. В противен случай, наказанието е и за двамата. Дотук следиш ли ми мисълта?
-Да, господарю!
След продължителния поглед на дворянина, младият човек се поправи.
-Да, Никита Владимирович.
-Чудесно. Ако имаш някакви други въпроси, вярвам, че Генадий ще може да ти отговори.
Тръгна да се обръща, но Мотиш го спря.
-Извинете, госп… Никита Владимирович, а може ли и моята жена да дойде да живее с мен?
-Женен си?
-Ами.. всъщност, предстои ни да се женим. – видя съмнението в погледа на дворянина и бързо продължи. – Тя е много работлива и никой никога не се е оплаквал от нея!
Никита въздъхна.
-Генадий, намерете работа на жената.
Младият мъж се усмихна.
-Разбира се, Никита Владимирович. Лек ден!
Човекът само махна с ръка и се прибра обратно в трапезарията, откъдето ухаеше на вкусна храна.

5.
Проблемите започнаха през 1905 година. В столицата избухнаха вълнения, които се отразиха в цялата страна. В края на краищата хората излязоха на улицата и принудиха царя да прокламира създаването на национален парламент. Въпреки това, вълненията продължиха още няколко години. Дори в най-отдалечените области, отражението на тези събития промени отношенията между хората, изчезна доверието, започна деление, което с времето се задълбочи.
Генадий се бе издигнал и Никита Владимирович му бе оставил поредица задължения, с които младият човек се справяше не зле. По време на следобедна езда в края на 1906, дворянинът бе изключително нервен и разсеян и на няколко пъти обърка коня с противоположните си команди.
-Какво се е случило, Никита Владимирович? – попита Генадий, когато се върнаха обратно в имението.
Управителят само го изгледа и се прибра в своите помещения.
По-късно вечерта изпрати да го повикат и притесненият Генадий се появи почти моментално в любимата трапезария на дворянина. Вместо поздрав, той повтори въпроса си и този път Никита бе по-словоохотлив.
-Имам писмо от столицата. Там явно не знаят какво искат. Имаше предписания преди месеци за по-голяма свобода на селяните…
-Е, при Вас този въпрос като че ли е решен от години. – прекъсна го Генадий и след това, усещайки се, замълча засрамено. Никита сякаш не обърна внимание.
-Не знам какво е решено. Но днес има нови предписания, да се прекратят всякакви „разточителства“ в отношенията и дори да се изгонят назидателно най-мързеливите.
-Ама при нас няма мързеливи! Може би Мотиш е малко по-бавен, но се старае и с времето ще се изравни с другите. Ася също е малко мудна, но при нея е очаквано, жената е вече на възраст… Не, нямаме мързеливи!
Вярно беше. Във времето, хората бяха приели привичките на новия управител и по някакъв начин бяха започнали да работят повече и по-добре. Но човек можеше да забележи това само когато сравнява директно с миналото. Промяната се бе случила някак постепенно и неусетно.
-Знам, Генадий. Но явно царят търси проблеми където ги няма. Е, при нас няма да ги получи.
-Какво ще правите?
-Ще пиша, че съм ги изгонил.
-Кого ще изгоните?
-Никого. – виждайки объркания поглед на Генадий, Никита Владимирович се разсмя. – Не си блъскай главата, приятелю, някой ден ще ти обясня.
Генадий си тръгна още по-объркан, отколкото бе дошъл. Не разбра защо всъщност го бе повикал Никита Владимирович. Може би просто бе имал нужда да сподели с някого? И го бе нарекъл „приятелю“. След известен размисъл, младият човек реши да наблюдава внимателно управителя и ако странностите се увеличат, да повика лекар.
На следващия ден, обаче, дворянинът изглеждаше съвсем уравновесен и случката от предишната вечер бе бързо забравена.

6.
Промяната в Мотиш бе постепенна и незабележима. В самото начало бе тих и смирен, но след няколко години, когато се успокои за собственото си бъдеще, започна да се среща с различни хора и да коментира привичките на Владимирович, обяснявайки, че не това е начинът да се управлява. Всъщност, ни най-малко не го интересуваше, че в имението живееха доста по-добре от другите области. Пишеше писма до свои познати и когато някой от другите се похвалеше с нещо, той бързаше да съобщи на всички за това и се стараеше да внушава на хората, че на дворянина не му пука за тях и е време да поемат живота си в собствените си ръце. По-често, обаче, получаваше информация от странните си познати за проблеми, за глад и изгонени селяни, но тези писма ги скриваше или унищожаваше.
Някои от съселяните му подозираха, че е част от едно ново движение на селяни и работници, за което се говореше под сурдинка, защото беше незаконно. Движение, което желаеше да свали монархията и да поеме цялото управление в свои ръце. Но хората изпитваха известни подозрения към тези мълви. Кога се е чуло и видяло, селяни да управляват държава? А и, ако другите в това движение бяха като Мотиш, може би все пак беше по-добре да оставят на дворяните тези неща…
Намираха се, обаче, и хора, които му симпатизираха по една или друга причина. Старата Ася бе една от тях и, забелязвайки това, Мотиш и даваше все повече задачи – кога с кого да говори, какво да каже. Да следят местния управител и да си записват всяка негова странност. Стараха се, обаче, да не се набиват на очи, все пак повечето хора вярваха на дворяните или просто по навик им се подчиняваха.
Годините минаваха, селяните, свикнали с леджиерното управление на Владимирович, с времето спряха да се страхуват за бъдещето и започнаха да живеят по-спокойно, не очаквайки удари от странния дворянин. Дори понякога открито протестираха срещу най-безумните му идеи, като например да изпраща децата им в училища, точно по времето, когато бе най-нужна работна ръка. Само някои от най-старите се сещаха за времето на Григори Димитревич, но те бяха все по-малко и гласът им се губеше сред останалите. Мотиш създаде малка организация от съмишленици, които следяха настроенията на селяните и чакаха…
Настъпи 1917.

7.
Никита Владимирович си проправяше с лекота път през храстите в гората. На сигурно разстояние зад него тихо се промъкваше Мотиш, решен да разкрие тайната на периодичните отсъствия на господаря.
След около час дворянинът сякаш изчезна. Мотиш остави всякаква предпазливост и започна, ругаейки, да проверява всички възможности, но от Владимирович не бе останала и следа, сякаш бе потънал в земята.
“Бих могъл да го обвиня в черна магия”, помисли си Мотиш, на път за имението, “Повечето са достатъчно глупави, за да повярват”.
Обратно в гората, Никита бе седнал до едно дърво и гризеше ябълка. До него се бе облегнала висока жена, която го гледаше с леко насмешлива усмивка.
-Пак те следяха.
-Някой ден ще им писне и ще спрат.
-Дано си прав. Впрочем, положението загрубява.
-В какъв смисъл?
-Войната.
Дворянинът въздъхна.
-Не мога да схвана защо го правят.
-Никой не може.
Помълчаха известно време. После жената се обади отново.
-Липсваш ми.
Нова въздишка.
-И ти ми липсваш. И домът ми липсва. И редът и спокойствието ми липсват.
-Чак пък спокойствие…
-В сравнение с това тук, си е направо летаргия. Непрекъснато нещо ги вълнува. Непрекъснато искат нещо. Като го получат, установяват, че не това са искали и започват с двойни сили да се борят за нещо друго… Хаос на емоции и желания.
-Мислил ли си да се прибереш?
-Как да ги оставя? Ако го направя, ще се разкъсат един друг.
-Е, ти не си отговорен за тях!
-В момента съм.
-Алекс каза, че може да ти намери друго място.
-По-спокойно? – гласът му прозвуча почти весело.
-По-смислено.
Никита Владимирович се изправи.
-Трябва да се връщам. Започна да се стъмва.
Жената също стана и го прегърна леко. Попита с усмивка.
-Другият път какво искаш да ти донеса?
-Ананас.
-Ананас?
-Ами да. Тук няма.
Тя се разсмя.
-Само за храна мислиш!
Той я целуна бързо и, без да отговори, тръгна обратно между дърветата.

8.
Измина тежък месец. Нещо се случваше, усещаше се дори във въздуха. Носеха се слухове за нечувани досега събития в по-големите градове. Променяха се хората. Променяше се животът.
Площадът в селото бе изпълнен до краен предел.
-Знаете ли какво става в Петроград? Революция! Тиранинът е свален!
-Кой тиранин?
-Как кой? – избухна Мотиш – Николай Втори!
Вълнението се усещаше ясно. Светът се променяше. И този път, може би, към по-добро.
-А ние какво да правим? – обади се някой от тълпата.
-Ние трябва да свалим тукашния! Да покажем, че сме достойни за революцията!
Една женица се обади объркано.
-Ама и той ли е тиранин?
-Естествено, че е тиранин! Прави каквото си поиска, без да ни пита! Смята се за повече от нас! Време е да му покажем, че това свърши!
-А дали ще се справим сами? – попита едно момче, изразяващо на глас страховете на повечето хора.
-Разбира се, че ще се справим! Какво има тук за несправяне! Освен това, Григори Димитревич обеща да ни помага за всичко!
Хората се смълчаха. Чу се несигурен глас.
-Той не е ли един от тях?
-Не! Другарят Димитревич се отказа от титли и богатства и сега е един от водачите на революцията.
-И ще се върне тук? – бе същият глас, звучащ вече определено уплашено.
-Не. Той е зает с по-велики дела! Но ако не успеем да се справим сами с местния тиранин, ще дойде, за да ни помогне!
От много места се чуха гласове.
-Долу тиранина! Да се маха! Не го желаем!
Мотиш погледна с тържествуваща усмивка към Ася. Тя му се усмихна в отговор и извика.
-Смърт на Владимирович! Да живее Революцията!
Някои сякаш се стреснаха от призива, но други го подеха и скоро екзалтираната тълпа се понесе към имението на Владимирович. Най-отпред вървяха Ася и Мотиш и крещяха.
-Да живее Революцията! Да гори в ада тиранинът!

9.
Около час по-късно, на четиристотин километра от имението на Никита Владимирович двама мъже гледаха втренчено в мониторите пред себе си.
-Колко още? – попита изнервено единият.
-Така са го вързали, че да го виждат.
-Костюмът няма издържи още дълго. Претоварен е.
Известно време наблюдаваха в мълчание. Първият не издържа.
-Това е. Прехвърлям го.
-Ще видят.
-Все тая. Едва ли някой ще им повярва.
Една врата се отвори. Влезе висока и красива жена.
-Какво става?
-Изгарят Ник.
-Моля? Изтеглете го! Веднага!
Първият от мъжете погледна другия победоносно.
-Хайде. Да го изкарваме от този ад!
Вторият само кимна и затрака по клавиатурата пред себе си. След малко вдигна глава.
-Готов ли си?
Приятелят му го погледна с искрящ поглед.
-Да.

10.
Четиристотин километра по-ниско, горящата къща на Никита Владимирович изведнъж избухна. Хората, които се бяха насъбрали да наблюдават зрелищната екзекуция се отдръпнаха изплашени. Мотиш се обърна към Ася.
-Получи си го! Доволна ли си?
-Да. Всички те заслужават да умрат по този начин!
-Сега е важно да не допуснем някой друг дворянски задник да дойде и да ни казва как да живеем!
-Няма! Вече сме силни! Ще създадем Съвет, който ще управлява! И ние ще сме в него!
-Да, точно така. Впрочем, другарите по другите места мислят като теб и мен. Ще създадем Съюз на Съветите и ще вземем контрола навсякъде. И за по-сигурно, ще ги избием всичките. Тогава властта ще е завинаги наша!
Ася се замисли за момент.
-А какво ще правим с тези, които го харесваха.
Лицето на Мотиш грейна в зловеща усмивка.
-Който не е с нас, е против нас…

11.
Никита Владимирович бавно отвори очи.
-Ник?
-Лена?
Жената се хвърли към него.
-О, Ник, така ме изплаши!
Двамата се прегърнаха силно и Ник изстена.
-Ох, извинявай, за момент забравих какво преживя.
Лицето на Ник посърна.
-На нищо не успях да ги науча, Лена. На нищо.
-Не си прав. Пося семето. В някои ще покълне след време. Винаги е било така с тях, знаеш.
-Не съм сигурен… Надявах се скоро да са готови да се срещнат с нас. Надявах се да разберат… Толкова са далече още… – в гласа на Ник се усещаше тежка горест.
-Не се отчайвай, Ник. Някой ден пак ще опитаме.
-Някой ден… Да. Ако не са се избили един друг дотогава. – реши да смени темата. – Къде е Алекс?
-Координира прибирането.
-В какъв смисъл?
Лена леко се поколеба. Накрая все пак реши да не му го спестява.
-Навсякъде е едно и също. Обхванала ги е някаква истерия, сякаш бързат да се самоунищожат. От вкъщи пратиха съобщение да изтеглим всички, няма нужда да рискуваме излишно.
-Значи отново всичко е било напразно.
-Не е напразно! – изпротестира Лена. – Те се учат!
-Учат, да. Но само външните неща. И използват наученото за да усъвършенстват начините си на унищожение. Започвам да се съмнявам, Лена. Омразата е прекалено силно втъкана в тях. Не виждат светлината. Всяко познание пречупват през призмата на желанието си да доминират. И не желаят дори да опитат да развиват потенциала си.
-Хайде, Ник. Уморен си.
-Бях долу. Разбира се, че съм уморен.
Вратата се отвори. Ник се изпъна.
-Здравей, Ник.
-Здравей Изи.
-Как се чувстваш?
-Как може да се чувства човек, загубил пореден бас с теб?
Новодошлата се засмя мрачно.
-Съжалявам, Ник. И все пак си щастливец. Не преживя това, през което бях принудена да мина аз.
Лена се обади.
-Било е отдавна, Изи. Не са същите.
-Питай Ник.
Ник реши да смени темата.
-И сега? Какво следва?
Лицето на Изи се отпусна.
-Ще обядваме.
-Моля?
Лена се ухили.
-Капитанът реши да зарадва всички завърнали се със специален обяд. Кой знае какво сте яли там долу през последните години. А после си тръгваме за вкъщи.
Ник тръгна към вратата.
-Къде тръгна?
-Как къде? Да обядвам.
Всички се разсмяха и излязоха заедно от стаята. Под тях подът леко затрепери. Двигателите се събуждаха за предстоящия дълъг път.

Related Posts

НИК (Тед Дойн)

БЕГЪЛЦИ (Тед Дойн)

СЕРУМЪТ (Тед Дойн)

ПРОКЛЯТИЕ (Тед Дойн)

ПРИСЪДА (Тед Дойн)

СДЕЛКА (Тед Дойн)

ИНТЕЛЕКТ (Тед Дойн)

ФРАНЧЕСКА (Тед Дойн)

СПЕЦИАЛНА (Тед Дойн)

ПРОБУЖДАНЕ (Тед Дойн)

Categories

  • За мен
  • Музикален кът
  • От мен