Американски хроники – ден 3
Денят започна с дъжд. Не, с порой! Тъжни мисли ме обзеха, защото този следобед бе планиран за Дисниленд…
По-късно през деня, когато свършихме с професионалните “развлечения”, Максим ме подкара нанякъде с колата. На въпроса ми “къде отиваме”, се изненада и отговори – Дисниленд. Посочих му очевидния факт, че над нас от небето тече река, а той ми отговаря – страхотно, значи няма да има много хора и опашките ще са по-малки! Ситуацията бе малко – американският оптимизъм среща българското мърморене. Или просто бе прочел прогнозата за времето, защото докато пристигнем и оцелим верния вход, реката се бе превърнала в обикновен дъжд, дори не прекалено силен. Обаче, отказа да влезе с мен! Вероятно го е хванало срам да го виждат с някакъв инфантилен тип или просто има и други задължения, освен да се занимава с бейби-ситинг.
Е, аз нямам повече работа за деня, поради което минах границите на страната на Дисни с абсолютно чиста съвест. Остава, разбира се, въпросът, как ще се прибера до града вечерта, но ще му мисля, когато дойде времето. Все пак, оправих се миналата година в Китай с китайци, които не говорят английски, все ще се оправя и в САЩ, където повечето хора владеят този език…
И така, дами и господа – Дисниленд!
Дворецът на Спящата красавица е затворен за ремонт. И това – на 14. февруари! Добре, че не съм принц с бял кон, разочарованието щеше да е грандиозно!
Атракциите от Междузвездни войни, обаче, не са затворени! Невероятно е усещането да съм “вътре” във вселената на Star Wars. Е, ако земляните бяха малко по-малко, щеше да е още по-интересно! Мисля си, фактът, че след изключително скъпия вход, всичко е безплатно, не помага особено за намаляване на опашките. И е малко странно, да съм сред толкова много други деца. Проблемът е, че те са на 10-15 години, а аз ще съм скоро на 45, но това не променя факта, че сме очевидно на една ментална възраст… Единственото, което е малко дразнещо, са насмешливите забележки на персонала, когато ме видяха да се нареждам за четвърти път на една и съща опашка… Но няма смисъл да им се обяснявам. Спомням си, че когато си признах пред един приятел колко пъти съм гледал оригиналните епизоди на Star Wars, той със загрижен тон ме посъветва да се обърна към психолог. Така че – мълча и си чакам спокойно реда за следващия “полет”.
Когато започна да ми става лошо (не знам на кой път) реших да разгледам и другите атракции в парка и попаднах на чудото Чуро. Това е храна. Сладка храна – и в пряк, и в преносен смисъл. Спомням си, че когато за първи път попаднах тук през 1996, пролях няколко сълзи, че чуросите са толкова скъпи и не мога да си позволя повече от две. А и ме беше срам от придружителите ми. Е, вече съм голям човек, сам съм, имам пари в джоба, никой не ме познава и мога да си позволявам каквото си поискам. Например – много чуроси! Принципът е следният – чакаш на опашката, купуваш, нареждаш се отново и докато ти дойде пак редът, вече си изял предишните.
Ако трябва да опиша деня с една дума – вкусен.
Прерийните атракции не са моето “нещо”, но Индиана Джоунс… Ех… Едно трябва да им се признае на американците – знаят как да правят тематични паркове… Усещането, че си “вътре” в приключението е толкова реално, че за момент започваш да се съмняваш в собственото си психическо здраве. Разбира се, при мен това си е по-скоро в реда на нещата, но забелязах, че и “нормалните” наоколо са доста ошашавени. Признавам си, повторих го два пъти. На няколко пъти посегнах и към телефона при прозвучаването на основната тема на Индиана Джоунс, защото с нея ми звъни баща ми. В един момент се усетих и се зарадвах, че никой не ме гледа…
Пострелях и с пушка. За пасифист съм направо изнервящо добър. Е, надали ще се справя без очилата, но те така или иначе са вече от години част от мен.
Някои от атракциите, на които се качих, няма да ги спомена, защото, предвид възрастта ми, ме е срам…
В този ред на мисли, трябва да призная, че посещенията в Дисниленд в Париж в едно отношение бяха по-вълнуващи – бях там заедно с дъщеря ми и съпреживявах всички нейни емоции. Във всяко друго отношение, обаче, предпочитам калифорнийската версия на парка.
На Круиза из джунглата успях да се измокря. Това не намали ентусиазма ми, въпреки че разходките мокър не са от най-любимите ми занимания. Малък проблем е, че в такива случаи започвам да философствам. И сега не бе различно, търсейки топло място, където малко да поизсъхна, се замислих за една от огромните разлики между американците и българите – докато нашего брата търси винаги възможността за бързи пари, съединените американци (които все пак са измислили долара) правят всичко възможно, за да поискаш сам да си дадеш парите. И в името на тази цел постигат понякога нечовешки резултати… Спирам дотук, защото съм си обещал, че днес ще ми е весел следобед…
И наистина беше весел ден. Особено втората половина. Изпробвах всичко, което можах и, разбира се, накрая реших да завърша отново в Star Wars вселената. Което едва ли би учудило тези, които ме познават. Някакво момиче от служителите, което ме разпозна (то как да не ме запомни човек с толкова повторения на едно и също нещо), дори ме прекара през опашките без да чакам.
Опитът ми да изляза от Дисни-вселената вечерта претърпя пълен провал – улиците се оказаха заградени, хората бяха хиляди, за момент се зачудих каква е тази манифестация като онези, които помня от детството си… и тогава започна музиката! Не ме е срам, че се развълнувах, аз обичам музиката, а хората тук знаят как да я използват за да те разчувстват. Но тогава се появиха и приказните герои и се почувствах съвсем като не на този свят! Беше вълшебно! Никога не правете грешката да отидете в Дисниленд и да си тръгнете по светло! Защото едва вечер започва магията! Стоях, гледах, слушах и не вярвах… Съмнявам се, че има човек, който не би се почувствал отново дете и не би се размечтал като в детските си години в тази атмосфера! Всичко бе приказно!
Ясно е, че пак ще идвам. Всеки човек има нужда да мечтае, а аз имам тази нужда повече от всеки друг…
Но уви, дори и приказките свършват. И благодарение на Uber, престоят в парка завърши успешно. Иначе можеше още да се лутам из Дисниленд или да се превърна в част от атракциите там.
Ще реши човек, че денят е свършил… Но не! Точно се прибрах и ми писа една приятелка, която не съм виждал от “няма-да-кажа-колко” години. Няма да кажа не заради друго, ами защото не знам как се представя пред хората – ако съдя за възрастта ѝ по външния ѝ вид, последния път, когато се видяхме, трябва да не е била родена.
Третият опит за намиране на заведение беше успешен. Реших да се представя като типичен немски възпитаник и да си поръчам бира. Когато видях листа с бирите, обаче, установих че за нито една от тях не съм чувал. Барманът не ми помогна особено, защото започна да ми описва вкусовите им качества толкова професионално, че забравих за какво ми говори. А и как да му обясня, че различавам двадесетина вида кока кола, но бирите ги деля на тъмни и светли?
С Лили си поговорихме за разликите между България и САЩ и за това, къде един музикант би се чувствал по-добре. Установих, че е тотално заразена от тукашния оптимизъм и изпитах известна завист. Защото ако нещо наистина различава нашите два свята, това е отношението към живота! Всичко друго е следствие.
За съжаление, колкото и интересна да бе срещата, в един момент тя нещо заподозря. Надявам се, да не ме е хванала, че спя, докато си говорим, защото положих наистина сериозни усилия да остана буден. А и разговорът определено беше интересен. Но в крайна сметка, човек трябва понякога и да спи, затова си тръгнахме, с взаимното обещание, че за следващата среща няма да чакаме отново да се смени хилядолетието.
Прибрах се с известна тъга. Защото повече няма кога да отида до Дисниленд през този ми престой тук. Затова, обаче, смятам още от утре да започна планирането на следващото ми пътуване… В смисъл, ако оцелея, тъй като, всъщност, утрешният ден е най-важният от пребиваването ми тук и ако съм имал някакви притеснения през последните седмици, то те са свързани с това, което ми предстои в следващите 24 часа.
