Поредна политическа игра с жертви на приятелски огън ме накара да се замисля по-дълбоко какво и защо не функционира в държавната сфера в България.

Винаги съм твърдял, че не системата ни убива, а ние убиваме системата.

Например, при некачествен ремонт, хората винаги с удоволствие обвиняват политиците. И аз го правя с удоволствие. Но дори в случаите с политическа корупция, никой не казва къде е проблемът с липсата на качество. Защото политическата корупция може да повлияе на избора на фирма, но не и на качеството. След политиците идват ръководителите по места, които решават за себе си дали да играят в отбора на „печелившите“ (не непременно в пари) или да се разделят с работата си и с доходите си. Какво ли биха избрали? Особено в случаи, когато имат семейства и т.н. като всички нас? После идва самата фирма. Моля, забележете, вече сме извън обсега на „лошата“ държава, защото фирмите са частни, тоест, те са представителите на добрите – развитието на частния бизнес, пазар, работни места и т.н. Шефът на фирмата решава къде какво може да си спести, за да спечели той, или за да спечели фирмата му. Още повече, че много често, за да изпълнят закона и въпреки това да бъдат избрани, фирмите дават оферти, които са нереални и ако бъдат точно спазени, най-вероятно след третата поръчка ще фалират. Какво следва? Подмяна на материали. А и нека сме честни, всеки частник който продава материали, когато разбере, че е за държавна поръчка, пробутва максимално скъпи и не рядко нискокачествени продукти, от които иска да се отърве. Повярвайте ми, знам за какво говоря от болезнен опит. Идва ред на дребните шефове, които се опитват съвсем откровено да скатаят тук и там нещо, за да го пробутат за някакви пари някъде другаде, защото и те не могат да живеят само на заплата. И накрая са обикновените работници, които живеят на принципа – те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя.

Всеки един от тези хора поотделно е жертва на системата.
Но всички тези хора взети заедно, СА системата.

И това е така във всяка сфера!

Ние искаме главата на един или друг политик, но вината, всъщност, е колективна!

Аз работя в сферата на изкуствата, където положението не е различно. Повечето хора (които са наистина ниско платени) искат да изкарват максимално количество пари, с минимални усилия (разбирай – по-малко репетиции и оттам – некачествена работа). Те се оплакват от лошите ремонти, но тяхното качество не рядко е на нивото на ремонтите. И страшното е, че дори ако с вълшебна пръчка някой им промени мисленето, то пак ще са нужни години, за да се вдигне вече перманентно сваленото качество. А да спомена ли колко пъти съм чувал израза „за толкова пари – толкова“? Не от политици.

Няма да задълбавам в темата. Защото знам, че хората не са виновни. Също така знам, че са виновни. Проблемът е, че ако един или десетина се променят, това до нищо няма да доведе. Защото пак ще липсва критична маса, за да бъде осезаема (видима, чуваема) промяна.

Сега и другият проблем. Много от законите са направени така, че да подпомагат всякак частния сектор, защото в неговото развитие има загубени десетилетия. ОБАЧЕ, малцина се замислят, че всъщност тази помощ се извършва по един елементарен начин – като се блокира дейността на държавните компании. Примери? За да се намали корупцията (така се твърди), държавните фирми са длъжни да се съобразяват основно с ценовите оферти, като в много области няма изградени легални модели за други обективни или субективни критерии (например, знаеш, че някой използва мързеливи и невъзпитани хора за работа в обществената сфера, но това е „субективно“ и при ниска цена си длъжен да го избереш). И така, държавните структури могат да си позволят често само най-ниската оферта, докато частните компании могат да изберат най-доброто. Защо ли? Защото ако държавна фирма избере по-скъпа оферта, то в очите на данъкоплатеца, тя харчи безстопанствено неговите пари. Има една английска поговорка, която не важи в държавните структури у нас: „Не съм толкова богат, че да си купувам евтини работи.“ Мога да дам примери. Много примери. Не от трето лице, а от личната ми практика. Но това нищо няма да промени, защото законите са такива, а особено изкуството у нас не е чак такъв приоритет (не само за политиците, за повечето хора също), че да се занимават всички с фини настройки на законите, които го управляват. В законите и наредбите, свързани с културата, дори има директни сблъсъци и несъответствия с първостепенните закони. И спазвайки даден закон, вече си нарушил друг. И единственият вариант да не сбъркаш, е нищо да не правиш! Но извън някои дребни поправки, нещата си стоят както са си. Просто, защото културата не ни е важна.

Замисляли ли сте се защо съществуват стотиците несъответствия и понякога абсурди в законите ни, които блокират работата на всеки, който реши да бъде 100% праволинеен? Защото избирателят, когато въобще реши да гласува, гласува за партията, която харесва. Или срещу партията, която мрази. Но не за човека, който е кандидат за депутат в съответния район. Какви хора ни трябват в парламента? 50% специалисти от отделните области и 50% юристи, които да знаят как да претворят в закон нуждите на специалистите. А какви хора имаме там? Представители на народа, обединени от политическа фигура от някой спектър (вече дори не е важно дали е ляво или дясно, защото тези понятия отдавна са загубили оригиналния си смисъл за нас), гласуващи за това, което техният лидер смята за целесъобразно за партията им към този момент.

И фактите са такива – в държавната сфера, ако искаш да оцелееш, трябва да работиш точно толкова, колкото да не фалираш и да си получиш заплатата. А ако искаш да се развиваш, тогава те спъват две неща: а) законите, които не са направени за развитието на държавните структури и б) хората, които са си намерили работа в държавните структури, точно защото те търсят не развитие, а спокойствие и тих живот. И често се чува фразата – ако искаш толкова много, ако си нетърпелив, ако искаш по-висока заплата, ако търсиш развитие – премини в частната сфера!

Системата е виновна. Да. Но системата сме ние. Не аз. Не четящите това. Не игнориращите го. Всички заедно. Заради това е толкова трудно да се създаде работещ модел на държава. Защото трябва да бъде нещо, което да бъде прието, осъзнато и цел на критичната маса. А за нейното създаване трябват десетилетия. И то само ако някой целенасочено работи в тази посока.