За Омразата и Отрицанието

Всъщност, това което ме накара да се замисля над тези неща са изборите. И по-точно – коментарите на хората преди и след това. Не че преди не съм мислил по темата, но някак си смятах, че това което виждам и на което ставам свидетел са епизодични явления, от които не могат да се правят генерални изводи. Страхувам се, обаче, че съм грешал. България се променя. Или, ако трябва да съм по-точен – българите се променят. А те са България.

По прицип няма нови явления, но има промяна в съотношението на различните групи хора. Ако препрочетем Алеко, ще видим един модел на поведение, който ни е все по-познат. А това е стряскащо.

Кое, обаче, е това, с което не мога да се съглася (е, не че някой ме пита…)? Преди всичко омразата. Омразата и отрицанието стават все по-неделима част от нашето общество. Чуждопоклоничеството. Всичко, което не е българско, е по-добро… Също далаверите. Критикуваме другите за техните далавери, ама ако може нашите да не ги закачат… По принцип смятам, че тази черта на днешния българин е наследство от социализма, а и още преди това – от робството. И има обяснения за нея. Но омразата и нихилизма са ново явление. И съвместено с все по-фрапиращата липса на най-общи познания, това явление се превръща в заплаха за обществото. Или може би, то вече „е” обществото. Защото се превърна в правило и закономерност.

Да се върнем към изборите. На тези избори вече съвсем открито се говореше, че това ще бъде наказателен вот на българина. Така беше и преди 4, и преди 8, и преди 12 години. Но кого наказваме? Себе си? За това, че сме повярвали в някого, а той се е оказал… като нас самите…

Каквото е горе, такова е долу; каквото е долу, такова е горе. Ако се вгледаме в този простичък закон, съществуващ от хилядолетия и, преди всичко, ако му повярваме, ще установим, че търсим промяната на грешното място… Тези хора, които избираме, са част от нашето общество. Те не са по-добри или по-лоши. Те са като нас. Всъщност, ние избираме тези, с които се отъждествяваме. Защо тогава се сърдим? И кое всъщност е по-лесното – да променим 6 милиона хора, които не познаваме или да променим себе си? Е, известно ми е, че е по-лесно да искаме да се променят другите 6 милиона, отколкото да искаме да се променим ние самите.

Но какво толкова страшно има в това, да се опитаме да виждаме хубавото и да поправяме лошото, вместо да отричаме хубавото и да критикуваме лошото? Мисля, че не е страшно, но е странно, нетипично, различно… А това именно плаши. Мисълта да бъдем други, такива, каквито не се познаваме и такива, каквито, за съжаление, не изпитваме потребност да бъдем…

За съжаление, потребността, която явно се налага като свързващо звено в нашето общество е това, да обвиняваме. Мога (а и не само аз мога) да изтъкна поне 20 причини, защо това е така. Което обаче не променя факта, че с обвинения няма да постигнем така желаната промяна. Защото се заглеждаме в следствието, а не в причината. И така – приказка без край. Само че не е приказка, а кошмар.

Лекарството е едно – да заменим омразата, предизвикана от отрицанието, с отрицание на омразата – да се откажем от нея. Да започнем да търсим хубавото, да не го отричаме и да се опитаме да го развием. Само така ще можем да задушим злото, което започва от самите нас.

Related Posts

За революциите

За парите

За дефектите в системата

За Истината

За жените

За политиката днес

За моите единадесет години в град Русе

За социалните мрежи и бъдещето

За агресията и омразата

За Култа към Светлината

Categories

  • За мен
  • Музикален кът
  • От мен