Не че не съм съгласен с много неща от написаните в последните седмици. Но!: когато “марковите” институти се справяха със ситуацията, тогава нямаше протести и реформата работеше. Когато около 500 хора на изкуството, основно музиканти от извънстоличните институции останаха без работа, реформата работеше. Когато определени институции почти удвоиха бюджета си чрез делегирания бюджет, реформата работеше. Когато се вдигнаха чрез акт на министерството средните цени на билет в провинцията почти на нивото на столичните такива, въпреки огромните разлики в заплатите, реформата пак работеше. Когато се поиска от столичните институции 30 процента собствен приход, срещу 35 и 40 в извънстоличните – реформата все още работеше.

Сега, обаче, когато се оказа, че цялото това наслагване от последните години удари абсолютно всички – реформата не работи?

Когато скачах срещу всяка една промяна (поради факта, че това беше подмяна на причината да съществуваме), тогава за мнозина бях бунтар, който се страхува и заради това протестира. Е, сега АЗ няма да протестирам. Не защото смятам, че реформата е успешна, а защото тези, които искат промяна сега, я искат само заради личните си проблеми, а не заради истинските и недостатъци. Защото това, което чета, отново означава да се коригират нещата само за едни и пак да станат по-лоши за други. Защото много от тези, които обясняват, че нещата не вървят, твърдяха противоположното преди няколко години, когато се пося това, което сега жънем. Защото всички се обединяват сега СРЕЩУ нещо, но не се обединиха, когато трябваше да застанат В ПОДКРЕПА на нещо. И основно – защото ние би следвало, когато определяме нещо като лошо, да кажем с какво да го заменим – кое е доброто, към което се стремим.

А мнението ми за реформата, него всеки го знае, аз никога не съм го крил. Реформата поставя нещата изцяло на пазарен принцип и подменя функциите на културните институти. Някъде бях написал, ще го напиша и тук:

Първо – тази, незнайно защо наречена “театрална” реформа, промени много повече музикалните институции, отколкото театралните, като започнем със събитията от 2010 г.

Второ – трябва да се каже ясно, че съществуват два вида театър (също и в музиката) – такъв, който печели на база вкуса на публиката и такъв, който изгражда този вкус.

Първата категория няма проблем да се финансира според билетите, защото там се финансира добрият финансов мениджмънт. Втората, обаче, не е категория, която трябва да е финансово ориентирана, а би следвало да е “оръжие” на държавата за корекция на вкуса на обществото. И съответно втората категория би следвало да е действително на фиксирана “държавна” издръжка. С други думи контролът в първата категория е за добър финансов мениджмънт, а във втората – за добър художествен мениджмънт.

Проблемът в тази реформа е, че всъщност набляга единствено на критериите за първата категория, с което преобразува функциите на някои важни институции и те се превръщат от флагмани на културното развитие в заведения за забавление.

Реално е възможно нещата да продължат без ход назад, а с едно допълнение – да се установи кои театри и музикални институции са важни за националната културна идентичност и те да се обособят в отделна категория, с други правила. И КОИТО ДА БЪДАТ ПАЗЕНИ ОТ ДЪРЖАВАТА.

Защото те са нейното оръжие срещу опростачването на нацията.

Друг, значително по-лесен начин (понеже горният изисква наистина целенасочена и осмислена политика) би бил да се намали драстично субсидията на билет, но да се фиксира ФРЗ, базиран на настоящите структури на институциите, който да не зависи от продажбите. Това, обаче, е мярка, която е нещо по средата между настоящото положение и предишното и, макар че ще реши финансовите проблеми в момента, няма да реши проблема със съществуването на институциите в дългосрочен план.

И остава основният въпрос: какво целим с една реформа? Да спестим едни пари? Или да върнем основния смисъл за съществуване на културните институции – запазване и вдигане на културното равнище на българската нация…