Винаги съм се учудвал, когато хората слагат категорични оценки в музиката – „Това произведение не става“ или „Това изпълнение е лошо“. Случвало ми се е хора да ми обясняват, че не желаят да чуят дадено произведение, защото било прекрасно изпълнено, когато са го чули преди тридесет години и няма как „сега“ да е по-добре. Подобни мнения показват абсолютно неразбиране на характера и смисъла на музиката.

Често са ме питали какво представлява класическата музика, сравнена с другите изкуства. Понякога, донякъде на шега, донякъде сериозно, аз им отговарям, че концертната зала е като музей или галерия, в който се излагат произведения, които не са на изобразителното, а на музикалното изкуство. Това наистина е така. Голямата разлика е, че една картина се разполага в пространството, докато музиката се разполага във времето.

Друга голяма разлика, обаче, е че докато картината, веднъж сътворена, остава винаги една и съща в своето съвършенство, то музиката се нуждае от интерпретатор, за да бъде възприета от повечето хора. И тук започва интересното. Защото интерпретаторите пресъздават не просто сътвореното от автора, но и своето собствено рационално и емоционално отношение към изпълняваното произведение и към живота въобще. Не случайно една и съща музика може да звучи по коренно различен начин през погледа примерно на Караян, Бърнстейн, Челибидаке, Клайбер, Харнокурт, или Куренцис. На всичкото отгоре, горепосочените диригенти не само са крайно различни в своите възгледи за музиката, но и собственият им поглед се е развивал през годините и два различни концерта на едно и също произведение, осъществени от тях в период от десет години, понякога звучат, сякаш интерпретаторът е абсолютно различен човек. Да не говорим за оркестрите, всеки със своя специфичен цвят на звука.

Казано просто, факторите за въздействието на музиката са три – авторът, интерпретаторът и слушателят. Хората рядко осъзнават, че собственото им отношение към музиката се базира на житейския им опит, на емоционално им състояние в момента на „сблъсъка“ с изкуството, на предварителната нагласа и на някои съвсем тривиални неща, като околните обстоятелства от типа на това къде, с кого и по какъв повод им се случва да чуят дадено произведение. Винаги ми е било забавно да давам пример със собственото ми първо посещение в оперен театър, в резултат на което това изкуство бе загубено за мен за цяло десетилетие и само заради някои случайно струпали се в един и същи момент събития, аз успях да оценя години по-късно красотата и величието на операта.

Понякога се случва да не харесваме музиката, защото смятаме, че не я разбираме. Проблемът, разбира се е в генерализирането на „музиката“ като понятие. Защото е абсолютно нормално човек да не разбира или да не възприема даден автор или стил, но това не означава, че не би разбрал или не би се поддал на влиянието на друг автор. Също така, понякога с времето ние променяме отношението към неща които сме или не сме харесвали. Това е абсолютно неосъзнат процес и често се случва да установим факта, без да сме наясно как се е стигнало до него. Самият аз не веднъж, слушайки дадено произведение, съм се чудел как е възможно да съм го харесвал преди или, в друг случай, защо съм го подминавал, без да му обърна необходимото внимание.

Но точно в това е и част от очарованието на музиката – в нея две и две не е нужно винаги да прави четири, понякога може да прави три, друг път – четиридесет и две.

Искате доказателства? Пуснете си Адажиетото на Малер, когато бързате за някъде. С малко късмет, може и да издържите две минути. А сега си го пуснете да го чуете, когато сте влюбени. Ще се превърне в химна на живота ви. Или О, Фортуна на Карл Орф – чуйте я, когато сте уморени и имате нужда от малко спокойствие след тежък ден. Няма да издържите и една минута, независимо от импозантността на музиката. Или точно заради нея. А Просветлената нощ на Шьонберг? Произведение, произлязло сякаш от приказките, което дори няма да забележете, ако го слушате в метрото или в градския автобус.

Най-красивото на музиката е нейната субективност. Защото тя влияе на всеки различно. И не само това, но и в различно време от денонощието, в различен момент от живота ни, или чрез различен посредник/интерпретатор, една и съща музика може да ни разплаче от мъка или от щастие. А може и да не я забележим. За разлика от стоящия до нас, който точно в този момент да изживява най-красивия момент в живота си.