Това е тема, върху която може да се напише серия от научни трудове.. Но идеята ми съвсем не е да представям нещо ново, което още е непознато, или още по-малко нещо, което отдавна вече е известно! Не. Идеята на това писание е да представя някои мои размисли и въпроси, възникнали в мен през последните няколко години. На някои от тях още нямам отговорите, а на други – не ми харесват! Надявам се, докато пиша и на мен част от нещата да ми се изяснят.

Вярвам, че повечето хора са се сблъсквали с този проблем – стремежа за лично развитие някак си се разтваря в ежедневните проблеми, непрекъснатия сблъсък с околния свят най-малкото забавя собственото ни израстване.

Основният проблем, спoред мен, е не приемането на информация, а по-скоро нейното усвояване.

Днес аз разбирам по един друг начин проблема на Адам и Ева с Ябълката на познанието! Винаги съм си задавал въпроса `защо трябва Познанието да бъде забранено за Човека`? Наблюдавайки развитието на днешната цивилизация и имайки поглед върху собствените ми трудности, виждам един абсурд, който изключително ме безпокои и чието разрешение, дори теоритично, е голямо затруднение за мен – огромното разминаване на интелектуалното и духовното развитие на Човека. Този дисбаланс в развитието води до различни опасности – най-лесен пример – откриването и създаването на технологии, които не са използвани по предазначение, а по-скоро за постигането на цели, които определено нямат нищо общо със собственото ни духовно или дори каквото и да било израстване. Как по друг начин би могло да се обясни примерно прилагането на ядрените технологии за създаването на оръжия за масово унищожение (каквото и да е оправданието за това) и в същото време острия енергиен недостиг в много страни? Просто един тъжен пример… И всъщност би ли било възможно да се оправдае по какъвто и да било начин съществуването на подобни оръжия? Как би могло да се оправдае насилственото прекъсване на Живота?

Тъжното е, че тези които разполагат с тази технология нямат този проблем. Просто защото не си задават въпроса, имат ли право.

Всъщност, как протича нашия живот – храним се и спим, за да имаме сили да работим, а работим, за да печелим пари – едни за оцеляване, други – за забогатяване. Но това ли трябва да бъде смисълът на нашето съществуване? Надявам се, че не! Но увлечени именно от “ежедневните” проблеми, ние забравяме едно от най-важните неща – собственото ни развитие! И се превръщаме в роби на тялото си. И забравяме, че всъщност сме нещо повече от материя. И Божественото в нас отстъпва на животинското. Човекът остава в една среда, където няма развитие, но няма и страх от непознатото. Защото непознатото плаши! А мястото където се намира му е познато, там са секса, алкохола и удоволствията. Всъщност, губим волята си за промяна и развитие, заради удобството. Но удобно ли ни е наистина? Ако се замислим с известна доза черен хумор, ще забележим че в последните няколко десетилетия хората са започнали да страдат много повече от нервни разтройства. Депресията става част от нашето общество, също така и наркотиците. Част от хората изпадат в депресия, защото вътрешно в себе си осъзнават, че нещо им липсва, другите търсят това “нещо” в опиятите, в бягството от една действителност, в която човечеството е забавило своя ход напред, и достигнало до идеята, че „човекът е върха на еволюцията“, се завърта в кръг, не знаейки накъде да продължи.

Според Ницше “Човекът е мост между две крайности”.

Кои наистина са тези крайности, обаче? Могат да са всичко!

Материалното и Духовното! Доброто и Злото! Изключителното и Обикновеното!

Проблемът е, че ние сме спряли на този мост. И не вървим напред. А вятърът бавно ни връща назад.

Дълго време се чудих “Защо”?! Защо сме спряли насред пътя? Кое ни пречи да продължим? Несъмнено, “ежедневието” е една от пречките. Зная го. За съжаление. От личен опит.

Но и не е само това!

Когато един лекар желае да излекува пациент, той първо поставя диагноза. А това само по себе си е трудно. Или може би дори – най-трудното! И смятам, че “болният човек” трябва именно от тук да тръгне! След това идва търсенето на лекарството, което да помогне! Защото, настинка с валериан не се лекува, а и аспирин срещу нервно разтройство не помага. Намирайки лекарството, човек трябва да го използва правилно. Без да прекалява и без да забравя. Тогава, след определен период от време, той ще оздравее. Ако лекува симптомите, ще оздравее за кратко. А ако лекува причината, ще оздравее завинаги. Ах да, забравих най-важното – за да се лекува, човек трябва да знае, че е болен и да има желанието да оздравее!

Прехвърляйки тази “лекaрска” безумица в настоящите ми размисли, бих искал да споделя, кои са, според мен, най-важните елементи, необходими, за да продължи човек по пътя на своето развитие:

1. Да познаеш себе си.

2. Да приемеш себе си.

3. Да осъзнаеш какъв желаеш да бъдеш.

4. Да имаш желанието да се промениш.

5. Да имаш волята да го направиш.

Всъщност, аз мога да нарека себе си “щастлив човек”, защото професията ми е свързана с нематериалното, защото изкуството е по своему един път към духовно и душевно разгръщане на личността. Но дори и в моята професия материалното съвсем не рядко успява да вземе връх. Не са редки случаите, в които музикантите пътуват и изнасят своите концерти, водени единствено от идеята да припечелят “някой лев” за да осигурят своето оцеляване. И по-този начин изкуството, което можe да бъде мост към собствената ни висша натура, се превръща в най-обикновена част от материалния свят.

Казано просто и ясно, трудно може човек да се развива, когато съзнанието му е заето с мисълта за оцеляване. От друга страна обаче, презадоволения (материално) човек също рядко вижда смисъл да продължи своето развитие. И така, бавно но сигурно, ние тръгваме по един път за никъде…

Трудно се превръща борбата за оцеляване в борба за осъвършенстване.Изискват се много сила и убеденост. Но също търпение, любов и смирение. Смирение, но не примирение, защото тогава отново ще тръгнем обратно по моста…

Е, ние не страдаме от примирение. Изминалите години доказаха това. Може би това от което страдаме е друго, по-скоро обратно на примирението. Защото сме общество, условие за оцеляване в което е да имаш силно его! Което е тема за друг размисъл. Защото не всички общества приемат развитието на егото като развитие на Човека. Каква е разликата между западната и източната философия за израстването? Според запада развитието на личността (дори само израза говори за това) означава засилване на егото и неговото израстване до един по-висш стадий, обратно – изтока смята, че развитието се състои в избягване от аза, в “разтапяне” на личността. Доста противоположно, нали? Някъде по-горе бях цитирал известен философ, че човекът е мост между крайности. И бих добавил – и се лута между тях.

Как седи въпроса с доброто и злото- отново всичко е различно- в западната цивилизация доброто и злото се борят до крайна победа, според източната – злото и доброто са част от едно цяло.

Е, това е проблем! Може би не за всички хора но за мен!

Защото, както писах по преди, за да се излекува човек, трябва да познава и болеста, и лекарството. Но тези “лекарства” са толкова противоположни!

За някои решението е ясно. Но за мен не е! Защото във възгледите на всяка цивилизация има нещо, което не разбирам.

Един пример е отношението между доброто и злото.

Въпросът който от дълго време ме терзае е, възможно ли е доброто да се бори със злото? Не означава ли борбата вид насилие? Може ли насилието да е добро? Труден, до болезненост е този въпрос. Защото, ако за благоденствието и доброто на милиони хора се пожертва един човешки живот, добро ли е това в съзнанието на пожертвания? Или с други думи – оправдава ли целта средствата?

Да хвърлим бърз поглед към християнството: през средновековието, в името на Христос са били убити хиляди. А Той е казал, “ако те ударят, подай и другата страна”…

Очевидно, дори “Доброто” като понятие е относително. Как тогава трябва да съм сигурен, че моето “добро” е добро за другите? А на къде да вървя, в каква посока трябва да е моето развитие, ако не съм наясно даже с понятието “добро”?

И тук аз би трябвало убеден да кажа – ясно ми е, философията на запада е грешна. А дали?

Друг пример за моето объркване е отношението към личността.

Според източните философи, егото на човека го спира от собственото му развитие по пътя към Божественото. И той трябва да загърби всичко, което е присъщо на егото и постепенно да се освободи от него. Защото егото е носителя на чувството за собственост, от там на завистта и се стигне до омразата, която унищожава доброто в нас. Но унищожавайки амплитудата на чувствата, ние унищожаваме и любовта, която е по своему омраза с обратен знак. Нямаме нужда от любов? Но ние сме хора, не машини! Можем ли да сме бездушни към близките си, ръководени само от идеята за своето израстване? Но да приемем, че нямаме нужда от любовта по пътя нагоре, унищожавайки егото си, от къде знаем накъде вървим, кои всъщност сме ние и най-важният за мен въпрос – как бихме могли да носим отговорност за постъпките си, след като нас ни “няма”?

На това място, може би трябва да кажа – да, философията на изтока не е за мен… Но това така ли е наистина?

И отново Ницше – “Човекът е мост между две крайности”.

Може би не самите крайности са от значение, a да вървим по пътя между тях.

Защото именно вървeйки този път, ние се развиваме.

Както някой беше казал – важна е не целта, а пътя, по който вървим към нея…