Понятието “реформа” винаги е било свързвано с негативни емоции в Българската култура. Вероятно, защото реформите никога не са били правени с цел оптимизиране на дейност или влияние, а по-скоро са били резултат от липсата на достатъчно финансиране в един или друг момент от страна на държавата. Поради това у нас думата „реформа” се е превърнала просто в друг израз за „съкращения”. Качеството на досега провежданите реформи отговаря на горното – няма такова и още по-лошо – не е мислено дори дали ще има такова.

Свидетелство за това е преобразуването на Плевенска Филхармония и Плевенска Опера в „Плевенска Филхармония с открита оперна сцена”, което доведе до закриването на Плевенска Опера. Днес никой не говори за Плевенска Опера, нещо повече –Община Плевен от около 2 години се опитва безрезултатно да създаде нова такава в града, но средствата необходими за това са огромни, поради което идеята се оказва неосъществима.

Следващата, също толкова успешна реформа беше през 1999, когато бяха създадени на никого по света неизвестните като структура ОФД. Днес отново се говори за реформа…

Истината е, че няма до сега съкратена институция или съкратени бройки в институция, които да бъдат в последствие възстановени. Установява се, че „реформата” е била неуспешна и се започва рязане наново. Въпросът е – докъде?

Това, което никой не разбира – културата на една нация не са нейните културни институции, а потребностите на обществото и. Културните институции са само средството за повишаването на националната култура. За това именно, последиците от тяхното орязване или закриване се виждат не на момента, а след едно поколение. Ако днес се обърнем назад и погледнем към „реформите” в Българската култура от последните 20 години и облика на днешното ни общество, ще разберем какво сме „постигнали” с търговското си отношение към културата. И ще разберем също така, че реформа наистина е необходима. Тя, обаче, би следвало да включва увеличен, а не съкратен републикански бюджет за култура и намиране на начини за увеличаване на влиянието на културните институти, а не тяхното минимизиране.

Но в крайна сметка всичко това се нарича Държавна политика.