За хората на изкуството и реформата

Страшно е.

 

В България се провежда в момента „реформиране” на културата и културните институции. Дали и доколко тази реформа е правилна, ще отсъди времето. За съжаление, след всяка неуспешна до сега (то други няма) реформа следва нова, която би следвало да поправи поразиите на предишната, но положението всеки път става все по-лошо. Може би, защото реформите се правят не с цел да се подобри нещо, а с цел да се спестят пари. Понеже е криза. Поредната.

И „оптимизацията” е вече факт. Или, може би, това е само началото. И хората на изкуството са в ужас и смут. Но те не разбират къде е най-страшното! Защото не министерските постановления са страшни! Там е лесно – днес ще бъде решено едно, утре – друго… Страшна е реакцията на хората! Или нейната липса. Или дори, одобрението на някои!

Какво всъщност се случва? Във време, когато няма ясни критерии за добро и зло, за правилно и неправилно, всеки сам решава за себе си къде е истината и вярва в своята правота. Страшно е, обаче, когато хора без познания или най-елементарна информация, се изказват задълбочено по вестници, форуми и всякакви предавания, обяснявайки как е в другите страни (в които най-често никога не са били) и къде каква била традицията (обикновено нищо общо с действителността). Правят го с тон на познавачи, на разбиращи проблема и имащи решението. И, ако някой се обърка и реши да ги послуша (случва се и това, уви), тогава драмата е пълна! Драма не в театъра, а в живота! Може би именно такива майстори на убеждението стоят и сега в основите на поредния проблем.

Отново: за мен не е проблем реформата, там ревърс е възможен, ако има кой да покаже друг, по-верен път на управляващите и ги убеди в това. Проблемът е обществото, на което по някакъв начин му е било втълпено, че хората на изкуството, едва ли не, не са част от него и само му изяждат парите. Сякаш те не плащат данъци, не учат в училища и университети, не се разболяват и не ходят по лекари, нямат нужда от храна… Сякаш те са дегенерати, които по цял ден седят в кръчмата и вечер ходят (или не ходят) да си изкарат подарената им от бюджета заплата, за която другите хора са се трудили усърдно… И логично: чуха се реплики, че няма нужда от трудови договори за артистите. А да питам: за учителите? А за лекарите? А за съдиите? Всички гореизброени са част от това общество и делейки ги от него, за по-удобно в момента, ние унищожаваме не само тях , но и обществото като цяло! Но сякаш никой не се замисля за това. Удобно е, когато удрят друг, а не теб. Но кое гарантира, че ти няма да си следващия?

Никой не се замисля за годините хвърлени усилия и средства, от най-ранно детство, за да стигнат хората на изкуството само до старта на своя професионален живот. За репетициите с дни, седмици, често месеци. За труда в къщи, защото, за разлика от един шивач (не подценявам техния труд), артистът трябва да ходи на работа със своите роли / партии, които вече са в голяма степен научени. И това не става в работното им време!

Страшното е, че когато тези хора останат на улицата, поради нечии чужди грешки, те често не са в състояние да правят друго, защото от 5-6 годишни са учили и работели само това, защото дори, когато не са го осъзнали, те са жертва на факта, че изкуството (музика, театър…) не е професия, то е начин на живот. Изкарани от този живот, тези хора или се смачкват и стават непригодни за каквото и да било друго или, ако са силни ще се вземат в ръце ще работят каквото и да е, за да оцелеят и ще намразят обществото, което не ги е разбрало и им е взело най-важното – смисъла на живота. И понеже са част от това общество, те ще спомагат за засилването на усещането за безпътица и за безкрайното потъване в блатото на отчаянието.

И всичко това е следствие на поредната реформа. Която е резултат на провала на хората на изкуството, да обучат своята публика и да и предадат своите ценности.

А има ли въобще в момента нужда от реформа? Има! Защо? Ами защото първата реформа преди години унищожи една работеща система и я превърна в нещо отговарящо на понятието „ни риба, ни рак”. И всеки започна да спасява себе си, докато културата бавно потъваше. Всъщност тя вече е потънала. Защото хората на изкуството с времето се затвориха в себе си и забравиха за кого работят. Други, които също наричат себе си хора на изкуството, бързо се ориентираха къде има повече пари и започнаха да правят и продават с етикет „изкуство” неща, които преобърнаха понятията на обикновения зрител/слушател. И докато старите хора все още помнят и с носталгия коментират какво е било и как вече никога няма да бъде същото, то за младите това е единствената действителност, която познават. И за тях ние сме излишни.

Моят принципал казва: правете продукция, към която има интерес, тогава залата ще бъде пълна, ще има приходи и ще има нужда от вас. Спомням си един любим израз на Петко Бочаров: да, ама не! Защото задачата на хората на изкуството не е да правят продукции, които са по вкуса на публиката, а да формират този вкус! Което носи приходи не в пари, а в духовност. Но кой ли вече се интересува от тази дума. Самите хора на изкуството са прекалено заети със собственото си материално оцеляване, за да ги е грижа за духовното развитие на другите. И така, кръгът се затваря. Но всъщност не е кръг. А спирала. На края на която няма нищо друго, освен духовна нищета.

Related Posts

За поправката на поправката на реформираната реформа

За изчисленията при делегиран бюджет

За финансирането на оперните театри у нас и по света

За обективността в оценяването на културните институти

За реформата и нашето отношение към нея

За новото Ново финансиране на културата – статистически поглед

За поредната реформа на Реформата

За отношението ми към проблемите в културната реформа

За Реформата в Културата

Categories

  • За мен
  • Музикален кът
  • От мен