Едно сутрешно интервю с мен, в което, бидейки още сънен, казах неща, които ме терзаят, но иначе премълчавам, предизвика на няколко места полемика. Поради това ми е важно да изясня казаното от мен, за да се знае контекстът. Изречението, което по някаква причина бе избрано от цялото интервю да бъде изкарано в заглавието е: „Когато частният сектор заработи без държавните артисти и музиканти, тогава да се хвали“. То е резултат от изказвания от последната година на хора, които уважавам като артисти и от които се почувствах засегнат. Те заявиха, че частният сектор е много по-креативен и по-успешен от държавния и т.н. и с работата си доказва несъстоятелността на държавата и работещите “на хранилка”. Преди време подобно изказване имаше и един наш прекрасен актьор. Редовно чета подобни изказвания и от най-различни хора в мрежата. Не е като да не са прави за някои неща, но пък иначе не се споменава, че от частните компании се ползват артисти, които са от държавния сектор и се работи всъщност често с държавни институти, които после се оказват „лошите“. Ами това не е “частен сектор”. Питайте Андрей Андреев от Пловдив какво е “частен сектор”, защото той точно това работи. Има и други, но давам него за пример, защото сме работили много заедно и съм виждал отблизо какво му струва да успява.

Проблемът ми не е частен VS държавен сектор, а противопоставянето им от хора, които не са наясно за връзките у нас между двата свята, което пък води до излишни колизии. За последно видях едно такова ТВ интервю от прекрасен наш певец преди две седмици.

Иначе гледните точки са няколко:

ПУБЛИКАТА.

Тя публиката си иска своето. Иска повече качество за по-малко пари. Защото никой не е съумял да ѝ обясни, че точно качеството струва пари. И затова слушателите се разделят несъзнателно между съставите от държавния и частния сектор, според интересите си и финансовото си положение. Понякога забравяме, че държавните културни институти са към културното, а не към социалното министерство. Макар че и то е с десетина пъти по-висок бюджет от културата. Интересен пример, скоро получих всякакви обвинения за прекалено малките намаления на цените на билетите, сравнено с преди (моят проблем са, всъщност, въведените преди 2 години по социални причини билети от 1 лев). Забавното е, че в някои случаи, абсолютно същите хора се сърдят, че няма достатъчно „звезди“ в репертоара на състава през годините. Ами те звездите струват пари. Питайте ги колко струват, но преди това си вземете успокоително. Не случайно се изявяват основно на сцени в икономически силни държави, който си мисли, че е съвпадение, грешно си мисли.

МУЗИКАНТИТЕ.

Със заплатите в България няма как да оцелеят, работейки само в държавния/общинския оркестър. И приемат различни “халтури” (много кофти дума, ако човек знае значението ѝ). Някои от халтурите са качествени, други – не толкова. Умората и фрустрацията са налице при всички положения, защото дори да е само подсъзнателно, човек си задава въпроса, за това ли е учил цял живот, за да работи след това като вол и после някой да му казва, че данъкоплатецът го издържа. Ако спрат с халтурите, ще трябва да започнат работа в банката. Ама на банката не ѝ трябват музиканти.

ЧАСТНИЯТ СЪСТАВ.

Частниците нямат онази сигурност, която до скоро имаха държавните структури и са длъжни да бъдат иновативни и винаги интересни, за да успеят. Един-два финансови провала = фалит. Частниците се интересуват какво би било интересно на публиката и го осигуряват, въпреки че често цената е скъпа. Уви, изкуството е лукс и особено ако искаме добри/известни изпълнители, трябва да плащаме. Или да сме приятели с тях. Проблемът на частните структури в изкуството у нас е, че са сравнително нови, нямат собствена материална база и повечето от тях нямат и собствен набор от артисти/музиканти. Тоест, функционират на принципа на “телефонните оркестри” (изразът се използва в доста държави) – събират се нужните хора, репетира се според наличните средства и се изнася концерт/спектакъл (говоря повече за оркестри, защото съм диригент и това ме вълнува). Къде е проблемът? У нас не са останали чак толкова много сравнително добри музиканти, които да са свободни. От друга страна, почти без изключения, частните структури у нас не съществуват на общи начала с назначени хорове и оркестри (заплати-данъци-осигуровки). Защото няма пари за това. Защото няма закон, който да регламентира спонсорството или меценатството по начин, българският богаташ да реши, че има интерес да дава пари за изкуство. И какво правят частните структури? Ползват музиканти, повечето от които иначе работят в държавни или общински оркестри. С което спасяват съществуването на музикантите и ядосват техните официални шефове, които не могат да разчитат на служителите си когато имат нужда. И успехите на частниците са естествено по-големи, защото те са адаптивни и креативни, в необходимостта си да оцелеят. Най-фрапиращият такъв случай е с Кантус Фирмус, които през последните години докараха в България имена, които нито една държавна структура не може да си позволи след 1989 година.

ДЪРЖАВНИЯТ КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ.

“Лошите”. Ще започна оттам, че изкуството по принцип не е възникнало като държавно-субсидирано. Много по-късно управляващите в редица страни са осъзнали неговото влияние върху обществото и поемат ролята на най-голям меценат. Днес някои държави (Австрия) използват изкуството за да печелят пари, уважение и влияние. Други (Италия) го използват като национална гордост и богатство. За трети (Русия) то е начин за пропагандиране на идеи и политики сред обществото и за лице пред света. Четвърти (САЩ) са създали условия то да се развива самостоятелно като бизнес, без някаква сериозна намеса на държавата. Има и пета група (България), които не знаят какво да правят с него и го държат като вид социална помощ за онези, които са се объркали да се занимават с такива глупости (иронизирам, но само донякъде).

И така, държавните структури у нас са много по-тежко подвижни от частните и причините за това са много, въпреки че не всеки ги осъзнава. Също така, вероятно не всеки вижда, че “държавата” се опитва (къде успешно, къде нескопосано) да побутне “своите си” структури към по-пазарно и адаптивно мислене. Не е тайна за никого, че през годините има изградено мислене в обществото, че всеки, който няма амбиции, а просто иска да живее по-лесно, си търси държавна работа. Мнозина смятат, че това важи и днес, което показва непознаване на ситуацията (С изключения. Винаги има изключения. Както и търтеи – има ги във всяко общество). Важно е да бъде ясно и, че за чудовището “държава”, високо-стойностното изкуство (уви) не е първи приоритет. Преди него са:

1. База. Създаване на условия за първично оцеляване на работещите в бюджетната сфера (Заплати! Сега пребройте частните оркестри у нас, които са на заплата).

2. Осигуряване на някакво бъдеще (Осигуровки за пенсии. Да, малки са пенсиите, но замисляме ли се защо? Ще ви намекна – малко са децата… Въпрос към музикантите – колко пъти, когато сте работили на частно и сте имали избор, сте избирали заплащане с удържана осигуровка пред плащане “на черно”?). Знам, че на 20, 30, 40, 50 години, не мислим особено за необходимостта от смешните пенсии, с които не знаеш кое първо да платиш, но питайте си бабите, дали предпочитат да имат или да нямат пенсия. Държавата, доколкото ѝ е по възможностите, не просто го прави, тя задължава безусловно работодателите, които са ѝ под властта, да го правят. Впрочем, това са около 30% над заплатите, които четем по фишовете.

3. Осигуряване на обществени услуги. Да, няма да повярвате, но и работещите в държавната сфера също плащаме данъци, държавните институти – също. Така че, нека спрем да се обиждаме на тема кой чии данъци харчи. И понеже държавните структури почти винаги са с повече персонал и по-голям цялостен бюджет, можем, ако има желаещи, да изчислим кой плаща повече данъци, с които после се финансира, освен всичко друго, същото това изкуство.

4. Издръжка. Сега вече пиша като заинтересована страна. През октомври, както казах в интервюто, в зала България са проведени 46 събития. Наемите (когато има такива, в различни случаи са намалени или отменени, поради договори с община, министерства и т.н., както също и при повече участия за един сезон) не стигат за поддръжката на сградата и това си личи. Нужната сума, за да се издържа в добър изряден вид и с нужната (често липсваща) техника за една година подобна зала, варира при различните институти, но често е седем цифрена. И това не включва непременно режийните разходи. Всеки (частен или държавен) състав, който гостува някъде, иска възможно най-добри условия, при възможно най-ниска цена. Е да, ама поне частниците знаят, че това принципно е невъзможно. Поради което и едните, и другите в крайна сметка работят в компромисна среда. Но ще ви заболи главата, ако научите сумите, които гадните държавни институти плащат за тази минимална поддръжка на сградния фонд. Защото “държавата” няма агенция, която примерно да поддържа и плаща ремонти на държавните сгради, които после всички – и държавни, и частни организации използваме. А ако някоя такава сграда стане частна, колко време ще отнеме, според вас, преди някой счетоводител да изчисли загубите от тази дейност и предложи по-доходоносни варианти, които ще унищожат бъдещето и на държавните, и на частните “културни” структури? Впрочем, не всеки разбира, че “държавата” всъщност се е оттеглила отдавна от всичко това и е оставила за нещата да се грижат подопечените ѝ бюджетни културни институти. Малък хинт: преди 5 години всички бяха щастливи, че управляващите обещаха нови столове в Русенска опера и си изпълниха обещанието. Но никой не се сети да попита, с кои пари бяха платени тези столове.

5. Бюрокрация. Държавните структури са задръстени от бюрокрация която частните не могат да осмислят (защото често е практически безсмислена). Причината е проста – понеже става дума за обществени средства, са измислени механизми, които да възпират по-големите възможни идиотизми на директорите. В частната фирма решаваш и правиш – ако успееш – печелиш, ако се издъниш – сам си си виновен. В държавната структура се започват обсъждания, подават се плановете към принсипала, чака се одобрение, след което се започват процедури, ако става дума за сериозни средства, се тръгва по кошмара на всеки директор – закона за обществени поръчки. Понякога има ограничения от най-невероятно естество, породени от съображения на хора, живели преди 60 години… И да не забравяме, трябва да убедиш и синдикатите в своята идея, което не винаги е лесно. Синдикати в кой частен оркестър има в България? За незапознатите – голямата роля на синдикатите е да се грижат за финансовия и социален интерес на служителите, докато ръководителят на института мисли за: финансовия баланс, бъдещите планове за развитие на института, отношенията с министерство/община/други сродни организации, сграден фонд, попълване на дупките в съставите, предизвикани от поредния напуснал поради ниска заплата, отчитане нагоре по веригата на дейността на месец/тримесечие/шестмесечие/година, творческите планове – репертоар и гости, срещи с хиляди много важни хора, които се обиждат, ако не си отправят въпроса лично към директора, защото те не са на ниво да си говорят с друг, който примерно отговаря за нещата, които ги интересуват, търсене на възможности за допълнително финансиране, търсене на възможности за рекламиране на дейността, по възможност не много скъпо, защото държавните структури, поради гореописаните причини, често не разполагат с финансовите и адаптивните възможности на частните, и т.н. и т.н. А, и освен всичко това, директорът следва да се грижи за финансовия и социален интерес на работещите, защото без тях всичко друго е безсмислено. Това може би отговаря и на въпроса, защо са нужни синдикатите. Но обяснява също така, защо понякога има разногласия между двете страни. Сега сравнете с частния състав, който няма щатни артисти…

6. Финанси. Това, разбира се е най-проблемната тема. Затова ще започна с дежурното обвинение от страна на частните състави към Министерството на културата – че субсидира само билетите на държавните институти, което те наричат дискриминация. Ами да, ще субсидира! Вие вкъщи също храните вашето дете, а не децата на съседа, нали? Ако министерството субсидира частните институти, те вече няма да са частни, а държавни. Моля за внимание, тук не става дума за проекти, а за създаване на бюджета на института. Формата на субсидиране на билет е заменила фиксирания твърд бюджет, включващ издръжка, фонд “работни заплати” и т.н., а не е допълнителна екстра. В разговори с частни организатори често съм установявал, че те абсолютно не разбират (или не вярват), че тази субсидия върху продажбите е единствената държавна издръжка, която формира заплатите, хонорарите и всякакви други разходи. И като стана дума за хонорари – много често музиканти се оплакват публично, че закъсняват плащанията от страна на държавните културни институти. Прави са – не трябва да се случва, но въпреки това е факт. В това отношение, повечето частни организации са много по-коректни. Но мисля, че трябва да се знае и причината. Иван Костов. Без майтап. През 1996/1997 България е фактически в състояние на фалит, някои от вас вероятно помнят месечните си заплати от 4 долара и какво можеше да се купи с тях. Иван Костов, на когото аз принципно не съм почитател, спасява страната, приемайки условието на МВФ за създаване на валутния борд у нас (впрочем, няма такова понятие, но това е друга тема). Като следствие от това, малко по-късно се въвежда любимата на всички директори на бюджетни институти СЕБРА. Казано просто, това е начин държавата да контролира тотално финансите на своите структури. Забраняват се собствените сметки на всички театри, опери и филхармонии, всеки лев от билет, програма, наем, спонсорство, дарение, продажби… – всичко, каквото се сетите – се централизира задължително и без изключения в сметката на културното министерство, което от своя страна получава лимитите си за разходи от финансовото министерство. Ако някой спре да централизира (освен, че е наказуемо), министерството не отчита съответния приход за съществуващ и се стига и до случки, които може и да помним от преди две години с няколко института. Така че, централизирането на всякакви средства е безусловно. Сега, тук започва да става интересно: Бюджетите на институтите в началото на годината са само пожелателни. Мина времето, когато държавата плащаше на държавните структури просто така. Въпреки, че в закона продължават да стоят интересни текстове (любимият ми е: “държавните културни институти с национално значение се финансират изцяло и приоритетно от бюджета на Министерството на културата”), реалността е друга – държавните институти може и да са деца на своя родител – държавата, но те трябва да си изработят прехраната. И това става чрез делегирания бюджет. Мога да пиша и добро, и лошо за него, според настроението си. Факт е, че е несъвършен. Факт е също, че принуди всички ръководители на държавните културни институти да се размърдат малко. Според мен, системата има нужда от някои сериозни корекции и определено не е добре да се субсидира на билет, защото така липсва стимул за директорите да търсят допълнително финансиране. Най-абсурдният момент – Министерството на културата е с фиксиран бюджет, а надолу се обяснява, че всеки ще получава според приходите си от билети… Разберете правилно и следното – нелогично е и не съвсем законно, но според този принцип, ако не се изкарат и централизират необходимите приходи, няма пари дори за заплати. Включително и за заплати по време на законната ви отпуска. Нищо общо с представата на обикновения човек за „държавна работа“, нали? Проблемът, за който малцина се замислят, обаче, е какво се случва, ако някои институти изненадат министерството с по-високи приходи? Ами много е просто – надвиши ли се бюджетът на самото министерство, то няма откъде да ги вземе тези пари. И това е основният абсурд в тази система. Спасението? Всеки институт има предварително заложен месечен лимит за разходи, независим от актуалните приходи (този лимит принципно се променя, според централизираните приходи от предишните периоди, доколкото има налични пари в централния бюджет). Министерството също има лимит (залага му го финансовото министерство). Когато някой институт надвиши лимита си, спират плащанията, без значение какво е заявено за плащане и по каква причина. Когато самото министерство си достигне лимита, започва кошмар, който не пожелавам на никой да изживее, когато е във функцията си на ръководител на бюджетен институт. Важно е да се каже, че самото министерство има определени лостове за спасяване на положението – това са едни дами, които никой не обича. Те следят разходите (гледат всеки отделен разход – на всеки институт поотделно) и ако заподозрат нещо нередно, спират всякакви разплащания, докато не бъдат изплатени заплатите. Едва тогава започват, според лимита и спешността, да допускат други разплащания. За неразбралите – директорите и счетоводителите си правят сметки какво и как да изхарчат и на кого-кога-колко да платят, но разрешенията за всяко отделно плащане за хонорари, парно, паста за зъби и каквото още се сетите, се дават от тези дами, след като се подаде съответната (отделна за всяко нещо) заявка, разписана от директора и главния счетоводител и проверена от финансовия контрольор. Тоест, те пазят цялата система да не се срути и често са ни спасявали, без ние да знаем. Например, когато ръководителите си правят сметки според предполагаемата субсидия на база приходи от билети и забравят, че имат да се плащат и осигуровките, които всички ние забравяме, защото не ги пише никъде по фишовете и защото тези пари така или иначе не ги виждаме, докато не се пенсионираме (цялостните суми са наистина впечатляващи). Това, което знаем, обаче, защото го изпитваме на гърба си е, че понякога, поради тези непрекъснато вариращи лимити, закъсняват и изплащанията. Аз самият (като музикант) съм преживявал закъснения с около две години и то от сериозен институт, но си траех, защото когато знаеш реалните проблеми, е по-трудно да тропнеш по масата… Пиша всичко това, не за да оправдавам някого, а за да ви помоля накрая да направите сравнението с частния състав, който получава дадени средства от спонсор, или проект, или от билети, или от каквото си пожелаете и може да започне веднага да извършва разплащания. В лошата държава след 1997 година, това вече е невъзможно. Поради което (ако сме честни пред себе си, ще го признаем) не сме фалирали. Защото българинът обича да взима решения на базата на емоции и после се чуди как да се справи с последствията.

EDIT: ВАЖНО ПОЯСНЕНИЕ (допълнено)

Използваната от мен терминология в горните затормозяващи обяснения не е съвсем коректна. Пишейки за “бюджетни” институти, визирам основно държавните културни институти. Освен тях съществуват и общински културни институти, които също са бюджетни, но са на друг вид финансиране и при тях, както се подразбира от името, принципал е съответната община. Има още един “бюджетен” оркестър в сферата на класическата музика, който е “държавен”, но не е подчинен на културното министерство – СО на БНР. В страни като Германия и Австрия (и не само) съществува правна форма, която, ако бъде преведена към българската действителност, би се наричала “областен културен институт”. Но у нас областните управи нямат такива пълномощия и бюджети, освен това и законите не предполагат такава форма. Най-близката до нея са така наречените “регионални културни институти”. В България, обаче, не съществуват “регионални” оркестри и оперни театри. В Закона за закрила и развитие на културата (чл.9) се говори за такава форма, но тя не е развита в сценичните изкуства. Интересното при нея е, че се създава от “държавата” (но само ако съответната община вземе решение, че се нуждае от такъв културен институт), като в същото време е децентрализирана (това което толкова много искаха всички от нас) и решенията за развитието ѝ се взимат на местно ниво. Друг израз, който съм използвал некоректно в този текст е “частни състави”. Частен състав може да се нарече вероятно Нюйоркската филхармония (преди няколко дни в друг текст беше станало дума за възникването на филхармониите и филхармоничните общества). Или Филаделфийският оркестър – един от най-великите състави, което не му попречи преди седем години да се изправи пред реалността на фалита, поради недостатъчно продадени билети (интересно и поучително е, че за да бъде спасен съставът, за кратко време различни хора и организации в САЩ даряват около 13.000.000 долара). Тези два оркестъра, а и много други (включително Виенската филхармония), могат да бъдат определени според нашите разбирания като “частни състави”. Техният бюджет не се предоставя от държавата, имат музиканти, които се подбират с конкурс и на които плащат заплати, имат администрация, борд на директорите и т.н. Според това определение, съставите, които оперират в България, както и различни такива, които гостуват в чужбина, са най-общо казано “частни фирми”, които набират музиканти, с които да осъществят различни проекти под име, което си е собственост на съответната фирма/организация. Точно фактът, че това не са фиксирани с трудови договори (според нашето законодателство) трупи, дава възможност и на музикантите от бюджетните институти да участват в различните оркестри.

ОБРАТНО В ТЕМАТА.

Много се отклоних, понеже темата е тежка за мен по много причини. Това, което е важното и което искам да кажа е:
Проблемът не е в съществуването на двата сектора, а в това, че трябва да е ясна на всички симбиозата между тях.

Частните структури към момента не могат без държавата, която дава основата, на която да стъпят музикантите – като заплати, осигуровки, професионална практика, (някаква) сигурност. Освен това, държавата, ако има културна политика, харчи пари за да създава и развива вкуса на публиката, от задоволяването на който, после могат да печелят предприемчивите хора (в случая – частните структури).

Държавните институти не могат без частните, които да осигуряват допълнителни доходи на музикантите, поради факта, че бюджетът ни (формира се от ръста на икономиката, нали знаете…) е недостатъчен, а този за култура – направо смехотворен. Като подчертавам и тук – културата не включва само изкуствата…

Публиката печели и от двете – държавните състави дават една основа за постоянен културен живот, а частните организации, когато имат интелигентни ръководители с размах, докарват у нас изпълнители, които иначе можем да гледаме само по телевизията.

Музикантите печелят от държавата, че им дава някаква сигурност в настоящето и в бъдещето, когато няма да са в състояние да работят, често получават инструменти, а благодарение на синдикатите и различни екстри… печелят и от частните проекти, от които получават допълнителни доходи, които да им помогнат да допълнят трагикомичните си заплати, да свържат двата края, особено в градове като София, която може да се похвали с европейски стандарти, поне що се касае до разходите.

Докторите печелят от музикантите, които плащат със своето здраве за това да имат достатъчно доходи, за да издържат семействата си.

Общо взето, всеки печели. Така че, приключвам и ще се върна на значението на понятието „филхармония“, което се случи да дискутирам наскоро – обичащ хармонията, в смисъл на „обичащ музиката“. Като гледам израженията на повечето от свирещите – и в частните, и в държавните оркестри у нас, обаче, си мисля, че думата „филхармония“ трябва да се забрани със закон. Но предвид всичко горенаписано, на кого можеш да се сърдиш…