1.
Хората често бъркаха Роман Яновски с поляк. Всъщност той бе роден в Америка, както и неговите родители. Името му беше наследство от дядо му, който бе дошъл тук, бягайки от престъпленията на нацистите в Европа.
Родителите на Роман бяха лекари. Баща му бе започнал работа в болницата Хънингтън в Пасадена веднага след дипломирането си. На втория месец вече бе безнадеждно влюбен в колежката си Сара Уилсън, която след още няколко месеца му бе заявила, че няма нищо против да си смени името на Сара Яновски. Резултат от тази страстна любов бе той – Роман Яновски – следващият лекар във фамилията. Или поне така се надяваха родителите му, до момента, в който младата надежда на здравеопазването им обяви, че се е записал в полицейската тренировъчна програма и смята да служи на страната си, грижейки се не за здравето на хората, а за здравето на обществото. След първоначалния смут, родителското тяло прие вижданията на най-младия Яновски, но с условието, че той все пак ще завърши следването си. Което не беше сериозен проблем, понеже до дипломирането му оставаха три месеца, а и кой би захвърлил няколко годишно обучение точно преди да се сдобие с така мечтаната, поне от родителите, диплома.
Семейното щастие не бе нарушено и в момента, в който Сара Яновски, която бе подочула някои слухове за връзките на сина си му заяви че иска да се запознае с вероятната следваща госпожа Яновски и желае да я покани на вечеря в дома си. Макар и с известно неспокойствие, двадесет и четири годишният Роман се съгласи и в неговия лежерен стил се уговори с приятелката си, която носеше хубавото име Кристина, да я вземе в петък вечерта от дома и. Младото момиче прие присърце идеята да се представи достойно пред родителите на любимия и цял следобед се готви за специалната вечеря. Затова бе и толкова голямо разочарованието и, когато Роман Яновски не се появи, нито в уречения час, нито по-късно. Телефона си също не вдигаше. В своя гняв, тя си обеща още при следващата им среща да скъса с него.
Едва на другата сутрин по радиото съобщиха за огромния пожар, който бе изпепелил до основи семейната къща на Яновски. Родителите бяха загинали в пожара, а младият Роман бе намерен в безсъзнание на няколко десетки метра от дома.

2.
-Здравей, Роман!
-Здравей, отче! Как върви денят?
-Борим се за душите, синко. Трудно дело, но продължаваме напред!
-И при мен е нещо подобно, отче. Ти се бориш за душите им, аз за здравето им.
-Е, теб те обичат хората. Колко живота си спасил!
-Твоето е по-важно, отче, моето се вижда веднага, но е временно, а твоята борба – тя е истинската!
-Нетипичен възглед за лекар, нали знаеш, Роман?
-Е, то в моя живот няма много “типични” работи. Лек ден, отче!
-Лек ден, синко!
Всяка сутрин, на път за Кралската Свободна Болница в Лондон, където работеше вече почти седем години, Роман, слизайки от метрото тръгваше уж случайно в грешната посока, минаваше през старата църква St. Mary. Често вечер след работа също минаваше оттам, влизаше за кратко, заглеждаше се в кръста над малкия олтар и си излизаше. Хората вече го познаваха и бяха свикнали с присъствието му, което им доставяше някакво странно спокойствие. Понякога се случваше да не се появи три-четири дни и възрастните жени наоколо се чудеха, къде ли е изчезнал „американецът“, но после отново се появяваше и всичко си влизаше обратно в руслото. Никой не знаеше много за него. Един ден той просто се беше появил и бе станал част от ежедневието на общността.

3.
Точно преди да влезе в болницата, чу смътно познат глас.
-Роман?
Обърна се. Срещу него стоеше сякаш призрак от миналото му.
-Кристина. – Не знаеше как да продължи. Не знаеше и какво да каже. Това беше една от срещите, които желаеше най-малко на света.
-Роман? – повтори тя, гледайки го невярващо. – Ти? Жив? Тук? Не разбирам!
-Кристина, спокойно, всичко си има обяснение. Нека се срещнем по-късно?
-Ти какво правиш тук?
-Аз работя тук. Трудно е да се разкаже с няколко думи, но се върнах към медицината и сега работя в Royal Free.
-Но ти си жив? – повтори момичето очевидното.
-Виж, сега бързам. Нека се видим довечера в осем, става ли?
-Да. Довечера в осем… Но ти си жив?
-Жив съм, Кристина, защо да не бъда? Ще се видим довечера, нали?
-Да, довечера в осем. Роман…
Жената изглеждаше съвсем объркана. Роман побърза да влезе в болницата, където го чакаха и се опита да отстрани поне за момента тази неочаквана среща от мислите си.

4.
Жената изглеждаше съвсем искрена, но въпреки това, разказът ѝ звучеше объркано и малко налудничаво.
-Още веднъж, госпожо, …
-Госпожице!
-… госпожице. Вашият годеник е починал преди седем години в Лос Анжелис, а Вие сте го видели днес тук в Лондон?
-Да. Той беше! И ме позна!
-Разкажете ми по-подробно как е починал.
-Ние ходихме заедно известно време и после той реши да ме запознае със семейството си. Ходеше на курс за полицай…
-Да, разбирам, но може ли да прескочим тези детайли и да ми разкажете защо смятате, че е починал.
-Ами имаше пожар у тях и цялата къща изгоря. Беше много страшно, бях там, всичко беше унищожено и миришеше. Много миришеше.
-И той е умрял в пожара?
-Не, неговите родители загинаха в пожара. Аз се видях с него след това и той ми обясни, че не можем да сме повече заедно, че иска да забрави миналото… и си тръгна.
-Е, аз това го разбирам.
-Как така го разбирате? Ние се обичахме, не може в един момент просто да каже „Край“!
-Всъщност, може. Но имах предвид, че е нормално да иска да забрави, че родителите му са загинали в пожар. Това може да бъде болезнен спомен. А защо решихте, че е умрял?
-Защото няколко дни след разговора ни, започнаха да разчистват останките на къщата. Имало някакво място до нея, което било прясно засипано с пръст. И като разкопаха, го намериха. – тук жената отново се разплака. Полицаят я изгледа с досада.
-Кого са намерили?
-Роман!
-Нали сте го видели днес?
-Да! Видях го! И говорих с него!
-Значи не са намерили него, а някой друг.
-Той беше! Повикаха ме да го разпозная!
Тук вече и гласът и изневери. Полицаят я изчака да се успокои, чудейки се, как да я отпрати. Явно ставаше дума за някаква луда, която имаше нужда от внимание и търсеше начини да си го получи.
-Добре, госпожо… госпожице. Само се успокойте. Ще проверим случая.
-Обадете се в полицията в Лос Анжелис! Те ще Ви потвърдят!
-Да, ще се обадим на колегите в Лос Анжелис.
-Те всичко ще Ви потвърдят! Аз тогава много му звънях, търсих го, но телефонът му беше винаги изключен.
-Не разбирам, кога сте му звънели?
-След като ме повикаха в моргата да го разпозная.
-Вие сте го търсили по телефона, след като сте видели тялото му в моргата?!
-Вие не разбирате! Лекарите там казаха, че е починал седмица по-рано, вероятно от изгаряния по време на пожара. А аз говорих с него след това!
-Вижте, госпожо…
-Госпожице!
-… госпожице. Ако Вашият годеник е починал в Лос Анжелис по време на пожар или след разговор с Вас, това е проблем на полицията там. Възможно е човекът тук просто да прилича на него и да сте се припознала.
-Пак Ви казвам, той ме позна, обърна се и ме нарече по име!
-Нарекъл Ви е по име?
-Да!
С тежка въздишка, полицаят взе химикал.
-Кажете ми пълното му име, ще проверим дали става дума за съвпадение.
-Не е съвпадение! Той…
-Имената му, госпожице.

5.
-Здравейте, докторе!
-Здравейте. По-добре ли сте днес?
-Определено. Вече чувствам изцяло крака си. Само от време на време имам усещането, сякаш ме бодат някакви иглички.
Роман се наведе и зачете картона на болния. Погледна на два пъти към него и накрая се усмихна.
-И това ще престане. Радвам се на това, което чета тук. Изглежда, че скоро ще се сбогуваме с Вас.
-Докторе, благодаря Ви! Като си помисля, че можех да си загубя крака…
-Въобще да не Ви минават такива мисли през главата! До няколко дни няма да помните въобще, че сте имали проблем!
Роман Яновски продължи нататък, спирайки се пред всяко легло и разменяйки по няколко думи с пациентите. Около час по-късно, се облегна на стената леко уморен, но с доволна физиономия.
-Хората те боготворят. – беше сестрата, която вървеше навсякъде след него и внимаваше за препоръките му, които винаги досега се бяха оказвали точни и често- животоспасяващи.
-Не. Хората са просто изплашени, когато са в болницата и имат нужда някой да им дава кураж.
-Е, в операционната не им даваш просто кураж. Колегите още коментират операцията от миналия понеделник! Този човек нямаше никакви шансове да остане жив! Как успя?
-Просто се старая да не мисля какво е възможно, а какво трябва да направя. Другото е в Божиите ръце.
-Роман, често споменаваш Бог. Набожен ли си?
Роман погледна сестрата и се усмихна тъжно.
-Това лошо ли би било?
-Не, но за човек, който се сблъсква всеки ден с това, което ние правим тук, трябва да е много трудно да запази вярата си в някаква добра сила там горе.
-Повярвай ми, лошото е на земята, не горе. – той я погледна с игрива усмивка и продължи. – а и не ли по-сигурно да вярваш, отколкото да не вярваш? Ако си познал – печелиш. А ако не си – нямаш какво да губиш.

6.
По-късно вечерта, излизайки от болницата се сблъска с двама полицаи.
-Роман Яновски?
-Да, какво мога да направя за вас?
-Можете да дойдете с нас до полицейското управление.
Роман застана нащрек. Едва сега обърна внимание, че са въоръжени, и че отзад имаше още двама, които излъчваха някакво напрежение, сякаш чакаха сигнал, за да се хвърлят напред.
-За какво става дума?
-Срещу Вас има повдигнато обвинение в убийство!
-Срещу мен? Има някаква грандиозна грешка! Кого трябва да съм убил?
-Родителите си и брат си.
Останалото беше като в мъгла. Така и не разбра защо трябваше да му слагат белезници, след като сам тръгна с тях без каквато и да било съпротива. Какво се беше случило, че изведнъж миналото се стовари така изненадващо върху него? И защо го обвиняваха в убийство? Чак по-късно се сети, че бе видял Кристина пред болницата, и че я нямаше долу, когато той излизаше малко след осем. Не че това имаше някакво значение сега…

7.
Когато полицаят дойде, Роман тръгна с него без да пита каквото и да било. Бе загубил интерес. Беше сутрин. Или вечер. Или някой друг момент от деня или нощта. Вътре в килията Роман беше загубил представа за времето. Часовникът му беше взет още при арестуването, така че нямаше никакъв начин да се ориентира колко е стоял тук.
Минаха през някакви коридори, стълби и в един момент рязко стана светло. Бяха се изкачили на етаж, който имаше прозорци по коридорите и слънцето ярко грееше отвън. Свиха в ляво по коридора и пред третата врата се спряха. Полицаят почука, отвътре някой отговори.
-Влезте.
Стаята беше цялата боядисана в бяло и по някакъв начин му напомни за болницата. Беше обзаведена само с бюро, зад което седеше цивилно облечен човек, който го гледаше изпитателно. Пред бюрото имаше два стола. Нищо друго. Отгоре също нямаше много неща. Телефон и папка с документи, която в този момент лежеше разтворена пред човека.
-Благодаря, сержант. Свободен сте. – след което се обърна към Роман. – Моля, седнете.
Малко изненадан от различното отношение, Роман се настани предпазливо на стола и загледа с известно напрежение седналия пред него в очите.
-Господин Яновски, поддържате ли всички Ваши твърдения от разпитите през последните две седмици.
Две седмици! Нима бе минало толкова време? С уморен глас Роман отговори.
-Вижте, всичко това, което казах на Вашите колеги, не са твърдения, които да отхвърлям или потвърждавам. Това си е истината, такава, каквато се случи и каквато я помня.
-Тоест, Вие не сте убили родителите си, не знаете да имате брат близнак, и не познавате годеницата си.
-Имам частична амнезия, което е доказано с документи, това вероятно е и причината да не помня “годеницата” си, а да помня Кристина, която ми е била приятелка, а не годеница.
-След като имате амнезия, как знаете, че Ви е приятелка, а не годеница?
-Защото в семейството ми не е имало такива традиции. Това със сигурност го помня. Както и, че нямам …брат близнак. И няма ситуация, при която бих посегнал на родителите си. Нещо повече, аз самият съм жертва на същия пожар, при който загинаха те! И Вие със сигурност го знаете това.
-Да, зная го. А защо се отказахте от кариера в полицията и станахте лекар?
-Защото цял живот са ме готвили да бъда лекар. И когато човек загуби всичко, се хваща за това, което го кара да се чувства най-сигурен. Знаете ли, дори не помня защо съм искал да стана полицай. Може да е било младежка прищявка. И ако трябва да съм честен, след последните дни вече знам, че съм взел правилното решение!
Човекът зад бюрото се усмихна, явно не се беше обидил от завоалираното нападение.
-Е, господин Яновски, аз нямам повече въпроси към Вас. Имате пропуски във версията си за събитията от преди седем години, но пък имате и добър адвокат.
Роман погледна с неразбиране. Нямаше адвокат.
-Виждам неразбирането Ви. И за нас беше странно, но преди два дни се появи представител на Мичел – една от сериозните адвокатски кантори в Лондон и общо взето обърка в някаква степен плановете ни за разследването. Както и да е. Сега сте свободен, но понеже случаят остава неизяснен, ще Ви препоръчам много настоятелно да не правите опити да изчезнете нанякъде, докато не разберем цялата истина.
-Никой човек на този свят не знае цялата “Истина”, за какво Ви е на Вас?
-Е, на мен лично би ми стигнала и истината за Вашия случай. И между другото, преди да съм забравил – за съжаление съм длъжен да Ви информирам, че договорът Ви в Кралската Свободна Болница е прекратен. Предполагам, че ще проявите разбиране, никой не желае да работи под един покрив с вероятен убиец.
Роман въобще не отговори на студения поглед, изправи се и попита:
-Аз нямам какво повече да Ви кажа. Ако и Вие нямате какво друго да ми кажете, предполагам, че нямате нищо против да си тръгна.
Отвън беше хладна есен.
“Е, като че ли приключих с този град. И въобще с този живот. Как е възможно да има едновременно толкова човечни хора, които да ти дават смисъл да продължаваш напред и в същото време – и такива, които да те карат да не разбираш, защо Бог не ни е изпратил своето финално мнение, под формата на потоп или голям пожар…” След което се загърна плътно в балтона и тръгна към дома си.

8.
В момента, в който мина успешно паспортната проверка, Роман се успокои. Беше успял! Тръгна към гейта с уверена стъпка, твърдо решен да не предизвиква късмета си излишно. Но съдбата беше решила друго.
-Спри!
Той се закова на място и остана неподвижен, опитвайки се бързо да прецени ситуацията и как да реагира.
-Обърни се. Бавно.
С тежка въздишка Роман се обърна. Пред него стояха трима въоръжени полицаи. Най-старшият го изгледа дълго преди да продължи.
-Роман Яновски, предполагам. – човекът гледаше към него, а в ръката си държеше снимка.
-Да.
Нямаше смисъл да увърта. Всичко беше свършило. Седем години, хвърлени на вятъра…
Полицаят, който го заговори, го огледа бавно и се обърна към другите.
-Аз ще се оправя тук, вие продължавайте.
Колегите му бяха видимо изненадани, но в крайна сметка се обърнаха и тръгнаха нанякъде.
-Бордната Ви карта, моля!
Роман си подаде паспорта, от който се подаваше и билетът му за самолета.
-Мексико? Не е ли малко далече?
Не сметна за нужно да отговаря. Така или иначе беше вече без значение.
-Предполагам, че не ме познавате, доктор Яновски.
-Мисля, че нямам честта. – стараеше се да звучи спокойно, но сърцето му препускаше като лудо в гърдите.
-Е, това не е важно. Аз Ви познавам. Виждали сме се в Royal Free. Сестра ми дължи живота си на Вас.
Роман се вгледа по-внимателно в лицето на полицая срещу него, но то продължаваше да му бъде също толкова непознато, колкото и преди това.
-Съжалявам, не си Ви спомням. Надявам се, че сестра Ви е добре.
-Да. Поради което ще се направя, че тази среща не се е състояла. Но преди това имам един въпрос към Вас. Наистина ли сте убили близките си?
Поради поредица причини, Роман не можеше да лъже. Което правеше ситуацията абсурдна, понеже нямаше как да отговори точно на въпроса, без да бъде едновременно и истина, и лъжа. Помисли малко и даде отговора, който беше достатъчно верен, за да може да го изрече спокойно.
-Не съм убил никого от тези хора, за които ме обвиняват. Имаше пожар, в който те загинаха. Не съм причинил аз пожара и, повярвайте ми, ако бях там в този момент, щях да ги спася! Това е, което правя от страшно много време насам, може би цяла вечност – старая се да спасявам хората.
-Зная. Затова и ми е трудно да повярвам на обвиненията срещу Вас. Но Вие казвате, че не сте били там, а според доклада, са Ви намерили в безсъзнание съвсем наблизо.
-Повярвайте ми, това е една съвсем друга история, която по-добре да си остане в мен.
-А брат Ви? Как въобще сте крили толкова време, че имате близнак?
-Наистина ми е трудно да Ви отговоря така, че да прозвучи смислено. Нямам близнак. И не съм убивал този човек. Всъщност, ако щете ми вярвайте, аз страдам за неговата преждевременна смърт.
-Вярвам Ви, докторе. – полицаят подаде документите на Роман. – Пожелавам Ви, там където отивате, да намерите спокойствието, от което видимо се нуждаете. Ще поздравя сестра си от Вас. Лек път!

9.
Роман се приближи до обърнатата извън пътя кола. Или по-скоро до това, което беше останало от нея. Вътре се виждаше тялото на шофьора, като по чудо все още жив. Наведе се над него и положи длан на челото му. Човекът си отиваше, раните бяха прекалено тежки, вече беше късно за лечение.
Изправи се и се огледа. Наблизо нямаше никого, беше прекалено късно и бе крайно съмнително някой друг да мине оттук преди зазоряване.
Наведе се отново и започна внимателно да се опитва да изкара човека от останките на колата. Времето го притискаше, не знаеше още колко време има, преди животът да напусне това тяло. Изглеждаше малко над шейсет, с интелигентно лице, в момента сгърчено от болка, разкъсаните дрехи говореха за добро благосъстояние.
Най-накрая успя да го освободи и внимателно го остави на тревата, по-далече от смачканата кола. Изправи се и се огледа отново. Нощта бе тиха и спокойна. Приклекна до проснатото на земята тяло, положи отново ръка на челото му и затвори очи. Изпод дланта му се появи бяла светлина, човекът потръпна, въздъхна дълбоко и по лицето му се разля спокойствие. Когато отново го погледна, насреща му беше отправен интелигентен взор, който сякаш го изучаваше.
-Кой си ти? – в гласа нямаше страх, а само леко любопитство.
-Човек като теб. – Роман въздъхна. Повечето задаваха точно въпроса, чийто отговор той би предпочел да забрави.
-Човек като мен не би могъл да направи това.
-Виж, в момента е по-важно ти кой си. – чудеше се как да му го каже. Това обикновено беше най-тежката новина, която не всички приемаха лесно. Погледна го отново в очите и реши да бъде честен. – Истината е, че не мога да те спася – раните ти са прекалено тежки, имаш сериозни вътрешни разкъсвания, дробовете ти са на решето… Единствено мога да успокоя болките и да забавя малко края.
-И защо го правиш?- човекът явно беше доста интелигентен и притежаваше добро самообладание.
-Защото бих желал да ти помогна. Това е моята съдба, моят път. Ти скоро ще навлезеш в Светлината. Може вече и да си я видял…
-Тя истинска ли беше? – прекъсна го умиращият с вълнение в гласа.
-Да, истинска е. Не бива да се плашиш от това, което е пред теб, скоро изпитанията ти ще свършат.
-Не ме е страх. Единствено съжалявам за нещата, които не можах да довърша.
-Това е, с което бих могъл да ти помогна. Мога да завърша важните за теб неща от твое име.
-Защо? Кой си ти, все пак?
-Имаме време за това, сега първо ми разкажи ти кой си.
-Казвам се професор Диего Рамирес…
Разказът му продължи дълго, сякаш човекът се възползваше от последния му даден шанс да се изповяда преди да се предаде в ръцете на смъртта. Роман го слушаше внимателно и го гледаше с нарастващо уважение и тъга. Когато историята приключи той знаеше, че е попаднал на човек, чийто път си струва да бъде завършен.
-Професоре, вярвам, че заслужаваш напълно това, което предстои пред теб. Аз мога да ти помогна, като извървя вместо теб до края пътя ти на този свят и приключа недовършените ти дела. По този начин, ще можеш да бъдеш съвсем спокоен там, където отиваш сега.
-Не мисля, че това е възможно.
-Оо, повярвай ми, възможно е. Занимавам се с това от хиляди години!
Проснатият на земята човек го гледаше с широко отворени очи.
-Кой си ти? – прошепна отново.
-Човек като теб. Но извърших непростимо престъпление. Погубих невинен човек, който не беше сътворил никакво зло дело на земята. – в очите на Роман се появиха сълзи. Очевидно времето не лекуваше всичко. Той замълча за момент, сякаш събираше сили и след това продължи – В момент на сляпа ярост убих брат си, който не можа да завърши задачата, заради която бе роден. И бях наказан. Бях така белязан, че всеки, който ме видеше се отвръщаше от мен отвратен. Познах унищожителната сила на самотата. Повярвай ми, професоре, няма по-тежко наказание от самотата и от знанието, че никога няма да видя Светлината, която вече те зове.
-Съжалявам. – тихо промълви Диего Рамирес. – Никой не заслужава това. Не може ли да има прошка за теб?
-Дълго се молих. Векове се скитах сам и всяка вечер молех горещо за възможност, да изкупя греха си. Накрая, една вечер усетих Милостта да се влива в мен. И получих повеля – да намирам хора, чийто земен път е насила прекъснат и да завършвам задачите, които те оставят недовършени. Така, един ден се надявам да получа своето изкупление.
-С тежка задача те натоварвам, не зная дали ще ти е по силите. – гласът на възрастния човек звучеше вече съвсем слаб, животът се отцеждаше от него.
-Не се притеснявай, професоре, ще завърша твоя път. А сега, почивай в мир. – той отдръпна нежно ръката си и с една последна въздишка животът напусна разрушеното тяло.
Изправи се и внимателно се огледа. Спокойствие цареше в нощта. Погледна надолу и усети началото на познатата болка на промяната. Остана прав, докато болката изчезна напълно.
“Свиквам” – помисли си. – “Преди ме поваляше на земята, а сега е сякаш част от мен…”
След това професор Диего Рамирес се наведе, взе в ръце безжизненото тяло и постепенно потъна в нощта.