1.
Странно. Нищо не усещам. Абсолютно нищо! Как е възможно?
-Здравей?
Стреснах се и отворих очи. Бяха двама. Възрастен мъж и младо момиче. И двамата с бели престилки. В болница ли съм? Опитах се да им отговоря, но не успях. Не си усещам устата. Всъщност, продължавам нищо да не усещам.
-Чува ли ни? – обърна се момичето към възрастния господин.
-Да. Но ѝ е трудно да реагира.
-На нея?
-Да. Нещо против?
-Не. Просто си мислех… Не. Нищо против.
Нищо не разбрах. Затворих очи. Спи ми се. Много ми се спи.

2.
Шумове. Защо трябва да е толкова шумно? Отворих очи. Стаята е пълна с хора, които ме гледат и говорят. В ръцете си държат чаши с… шампанско? Явно празнуват нещо. Чудесно. Хм. Сега ме гледат.
-Здравей! – този път беше възрастният.
-Здравей. – отговорих аз. Това вероятно беше нещо хубаво, защото всички се развикаха на висок глас, смееха се, подрънкваха с чашите. Защо е толкова шумно?! И какво празнуват?
-Как си? – попита ме момичето.
Замислих се. Нещо не беше наред с мен. Опитах се да стана и разбрах какво не е наред. Все още не усещах нищо!
-Защо? – попитах.
-Какво защо?
-Защо не си усещам тялото? Станало ли е нещо с мен?
Присъстващите отново се разшумяха, коментираха нещо, смееха се. Що за парти?!
-Успокой се! – каза възрастният. – Скоро ще усещаш. Всичко ще бъде наред.
Приближи се към мен и направи нещо, но не можах да видя какво. И главата не мога да си обърна. Как да я обърна, та аз въобще не я усещам. Знам, че нещо не е наред с мен. Знам го! Но те всичките само седят наоколо и се смеят.
Момичето също се доближи и направи нещо, което не видях. Приспа ми се. Какво толкова, нека си празнуват, аз ще спя. Лека нощ, празнуващи хора!

3.
Болка. Цялостна, истинска, всепоглъщаща болка. Студено ми е. И ми е горещо. Всичко гори. Боли. Отвън и отвътре. Чувам писъци. Отчаяни писъци. После разбирам, че това съм аз. Става още по-зле. Млъквам. Опитвам се да се свия, но болката се засилва. Някой ми говори. Не го чувам, всичко в главата ми бучи. Докосва ме. Боли!
Изведнъж всичко спря. Спи ми се.

4.
Отварям очи. Болката е още тук. Но се търпи. Усещам нещо. Искам да го видя. С огромно усилие успявам да вдигна… ръката си. За първи път я виждам! Харесва ми.
-Здравей, Матея!
-Матея? Така ли се казвам?
-Матея? – чу се още един глас. Поглеждам натам. Младото момиче гледа въпросително към стария господин. – Защо, професоре?
Той се усмихна.
-Така се казваше дъщеря ми. А в известен смисъл и това пред теб също ми е дъщеря, не мислиш ли? Дъщеря на нас двамата! – разсмя се дрезгаво. – С теб си имаме дете!
Сетих се какво не ми харесва. Нарече ме “това”. Аз не съм “това”! Аз съм… аз съм… Нищо не помня.
-Защо не си спомням нищо? – попитах почти истерично.
Двамата ме изгледаха леко стреснати. Момичето първо се съвзе.
-Искаш ли да си поговорим?
-Да. Но първо искам да знам, защо не помня нищо!
Възрастният господин донесе голямо огледало пред мен.
-Хайде, изправи се и се огледай.
Опитах да се изправя, но паднах обратно… на масата?
-Мускулите? – попита момичето.
-За толкова време не можахме повече… – оправда се той. – Ще трябва да тренира. Бързо ще свикне.
Момичето ми помогна да се изправя. Погледнах към огледалото. Хубаво момиче. Но не го познавам. Това аз ли съм?!
-Харесваш ли се?
-Да. Но защо нищо не помня? И защо не се разпознавам? И защо лежа на масата?
-Мисля, че и до това ще стигнем. – усмихна ми се той и се приближи към мен. Докосна нежно с ръка тила ми. – Но първо ще си починем, защото сме доста уморени. Нали?
Спи ми се. Облегнах се на ръката му и затворих очи. В просъница чух някъде отдалече момичето да пищи:
-Внимавай! Пада!

5.
Вече две седмици се обучавам. Петнадесет дни, за да сме по-прецизни. Но да започна отначало. Казвам се Матея. И не съм човек. Макар че доста приличам на такъв. Единият от офицерите, които непрекъснато идват да ме наблюдават, докато тренирам сутрин, каза, че съм красива и би се радвал да се заеме с по-нататъшното ми обучение. На професора това не му хареса и стана скандал. Но да не избързвам. Обучавам се в две посоки – сутрин тренирам тялото си, за да бъде силно и издръжливо. Защо това е нужно, засега не ми казва никой. Следобед чета книгите, които ми дават – физика, химия, биология… най-различни неща, всичките – много интересни. Околните много се впечатляват, че като ги прочета ги запомням. Очевидно, другите това не го могат. Основно през следобедните часове с мен се занимава Сияна – така се казва момичето, което е асистент на професора. А той самият идва надвечер и тримата си говорим надълго и нашироко на най-различни теми. Много ми е интересно. Всъщност, от цялата програма, най ми харесват вечерите. Професорът пие вкиснат червен сок и ме разпитва какво съм научила през деня. Нарича сока “вино” и твърди, че било нещо много страхотно. Но явно са му повредени рецепторите, защото веднъж ми даде да го опитам и вкусът му беше противен. Той се смя, гледайки ме как се старая да си изчистя устата от тази течност, докато Сияна му се сърдеше:
-Луд ли си! Как ще даваш алкохол на десетдневно дете!
Той, обаче, се разсмя още повече, явно виното го караше да се смее.
-Бих казал, че за десетдневно дете, доста бързо се е развила!
-Професоре!
Такива си бяха двамата. Мили и забавни. Те са и моите родители. Той е ръководил екипа, който е създал тялото ми, а тя е създала… останалото. Не звучи добре – “програмата”, аз не съм компютър. Аз съм жива. Макар че, като се замисля, няма никакви доказателства, че и компютрите не са живи. Това трябва да го проверя. Преди това, разбира се, трябва да създам някаква дефиниция, какво означава да си жив. Ето ти задача за следващите дни.

6.
-Защо живееш?
Изглежда я изненадах. Стараеше се да не го показва, но се стресна. Спря да работи на компютъра и се обърна към мен.
-В какъв смисъл?
-В смисъл, кое придава смисъл на живота ти? Компютрите? Работата ти с твоя професор? Времето, което прекарваш с онзи офицер нощно време?
Може би не трябваше да казвам това за офицера, видях го в очите ѝ.
-Какво знаеш за офицера?
-Нищо. Камерите те показват как влизаш в апартамента му.
-Чуй ме, Матея, никой не трябва да знае за това! Ако разберат, ще го уволнят, разбираш ли?
-Да.
-Обещай ми!
-Добре. Обещавам. Дори ще го изтрия от камерите, ако искаш. Заради него ли живееш?
Въздъхна. Мисля, че го харесва. Но не разбирам, защо това трябва да е лошо.
-Не. Хората са щастливи да бъдат с други хора, но това което дава смисъл на живота им са различни неща. Музиката. Картините. Архитектурата. Поезията. Романите. Обичта. Всичките форми на красота, подадени ни отгоре, минали през въображението ни, осъществени в света ни. Заради тези неща си струва да живеем. Те са крайният смисъл, който ние все още не разбираме съвсем.
-Значи твоят живот няма смисъл?
Много смешно се разширяват очите ѝ, когато е изненадана от нещо. Трябва да се науча по-често са я изненадвам.
-Защо да няма смисъл? – попита, гледайки ме втренчено.
-Ами ти не рисуваш, не създаваш музика, не пишеш… Не осъществяваш красота, заради която си струва да живееш.
-Напротив. Аз осъществих една най-голяма красота и съм много горда с нея!
-Ще ми я покажеш ли?
Тя се засмя. Това също трябва го да правя по-често. Да я разсмивам. Като се разсмее и на мен ми става хубаво.
-Не мога. – каза. Видя, че ме е разочаровала и бързо продължи. – Но ти сама можеш да я разучаваш.
-Как така?
-Твоето съзнание. То е моето творение. И аз съм горда с него!
Някак си не ми хареса. Нищо ново не ми каза, но продължавам да се чувствам некомфортно от мисълта, че не съм истинска. От друга страна, ето я думата, която търсих няколко дни. Това в мен не е програма, а съзнание.
-Значи ти си го направила.
Видях я как се смръщи. Да, това е определено едно от нещата, които ще избягвам. Като се намръщи, ми става някак притеснено.
-Не, Матея. Не съм го направила. Може би думата е… създала. Или сътворила. Но не и “направила”.
-И ти си горда, че си ме… сътворила?
-Определено!
-И това придава смисъл на живота ти?
-Така смятам, да.
-А смисълът на моя живот е да убивам.
-Какво?
Не го каза. Извика го. И цялата почервеня. Пулсът и се ускори. Мисля, че се разстрои. Трябва някак да я успокоя.
-Спокойно. Не бих убила теб.
-Защо смяташ, че смисълът на живота ти е да убиваш?
Въобще не се успокои. Лошо. Не ми харесва да я гледам разстроена. Става ми тъжно.
-Така ми каза офицерът, при когото ходиш нощем.
Побесня. Стана и излезе, като пътьом събори стола, както и вазата върху бюрото, която падайки, се разби на хиляди парченца. Жалко. Беше красива и мисля, че я харесвах.

7.
Три дни по-късно, когато я чаках с нетърпение за следобедните уроци, тя дойде без никакви книги. Разочаровах се.
-Днес с компютъра ли ще работим? – попитах я.
-Не ти ли е интересно?
-Интересно е, но с книгите ми харесва повече. По-романтично е.
-Виж ти! – възкликна и се замисли за момент. После ме погледна и се усмихна с онази, хитрата усмивка. – Но това ще го обсъдим друг път. Днес ми разрешиха да ти покажа нещо друго.
-Какво? – винаги ми харесваше, когато ми показва нови неща. Толкова е интересно и вълнуващо!
-Помниш ли, преди няколко дни си говорихме за красивите неща, заради които си струва да живеем?
-Да! – знаех си, че ще е нещо вълнуващо!
-Е, днес ще ти покажа нещо красиво, ако искаш.
-За което си струва да се живее?
-Определено! И не само придава смисъл на живота, но и представлява живота!
Гледах я неразбиращо, незнаейки какво да очаквам. В този момент в залата влязоха двама войници и ни погледнаха.
-Готово. – каза единият. – Можете да излезете.
Никога не съм се вълнувала толкова! Минавахме през коридори, които никога не бях виждала, навсякъде имаше войници, които просто стояха и ни гледаха. Накрая се качихме в асансьор. Асансьорът е вид малка стая, която се движи вертикално. Добро изобретение, което спестява време и усилия. Чела съм за тях и съм ги виждала във филми през нощта, когато изследвах библиотеката. Но този или се движеше много бавно, или се качваше много нависоко. Предвид чувството в областта на стомаха, май е второто. След цяла вечност спря и вратите му се отвориха.
-Сега затвори очи. – каза Сияна.
-Защо?
-Как защо? За да бъде съвсем пълна изненадата!
Затворих очи и тя ме поведе. Доста време, със седем завоя и няколко пъти по две стъпала. Изведнъж усетих нещо странно.
-Какво е това? – попитах.
-Вятър. – отговори ми Сияна и в гласа ѝ имаше усмивка.
-Мога ли да отворя очи сега?
-Първо отвори уши.
-Чувам те.
-Не мен. Чуй другото.
Беше… невероятно. Разтреперах се. Толкова красота, такава необятност… Познах много от тях от уроците. Ето го шума на листата. Птички! А това бухал ли е? Бяха хиляди. Идваха от всякъде и се съчетаваха по начин, който не знаех, че е възможен.
-Матея?
-Да? – прошепнах. Не исках да им преча да звучат.
-Можеш да отвориш очи.
Отворих ги. И застинах. Времето спря.
-Матея! – чух някъде отдалече. Обърнах се. Сияна ме държеше за ръката и ме гледаше с безпокойство.
-Да?
-Не ме ли чуваше?
-Кога?
-Ох… Няма значение. Защо плачеш?
-Плача ли?
Докоснах лицето си. Беше мокро. Без да искам пак погледнах натам. Слънцето, планините, дърветата, небето… Цветовете… Животът…
-Матея? Матея? Не отново! Матея!
Обърнах се към нея.
-Разбирам те.
Погледна ме неразбиращо.
-Какво разбираш?
-Защо живееш. За да можеш да виждаш всичко това по-често.
Сияна само ме гледаше, без да отговори. Погледнах пак натам, към извора на красотата. Постепенно започна да се променя. Нашето слънце се скри сред някаква феерия от цветове. Небето потъмня и по него се появиха далечните слънца – звездите. Беше неописуемо.
-Хайде, трябва да вървим. – каза тихо Сияна по някое време и ме докосна леко по ръката. В очите ѝ имаше тъга. – Да се прибираме, Матея.

8.
Аз съм робот. Е, не точно. На външен вид приличам на човек. Отвътре – също. Имам си сърце, мозък, бели дробове… Във вените ми тече кръв. Съвсем като истинска жена. Само не съм съществувала преди един месец.
Когато се събудих за първи път, още нямах тяло, не е било готово. Подобренията му, спрямо нормалните, родени хора са много. Макар на външен вид да изглеждам слаба, по време на тренировките успявам да нокаутирам повечето от войниците, с които трябва да се бия. Всеки ден са повече от предишния, вчера трябваше да се упражнявам с двадесетина едновременно. Друга моя особеност е, че запомням всичко, което видя или чуя. Но най-хубавото е, че мога да се свързвам с компютрите. Наистина е въодушевяващо! Хората си нямат никакво понятие, колко интересни неща могат да се научат от компютърните системи в базата, в която живея. Някои от тях имат нещо подобно на съзнание, но въпреки, че могат да разсъждават на различни теми, нямат абсолютно никаква воля за взимане на самостоятелни решения. Така са програмирани. Хубавото е, че компютрите не са така потайни с мен, като хората. От тях разбрах, че наистина съм създадена като оръжие. Първо ми стана смешно, после – тъжно. Накрая реших да не мисля по този въпрос. В базата има доста оръжия. В смисъл – истински, не като мен. Има от онези ракети, които никога няма да разбера защо съществуват – унищожават не само целта, но и всичко в голяма дистанция около нея. Въобще, хората са странни същества. Разполагат със средства да създадат идеалния свят, но това сякаш не им е интересно и, вместо това, създават множество инструменти, с които да го унищожат. Разделени са на лагери и спорят помежду си. И воюват. Не с големите оръжия, а с обикновени. Опитах се да анализирам причините, поради които го правят, но не ми се отдаде. Няма голяма логика в действията им, държат се странно и обичат да се противопоставят един на друг. Общо взето, желанието им да се показват по-силни от останалите и да налагат мнението си – не защото това им помага с нещо, а просто така – е водещо в живота, който живеят. По-развитите компютри, с които успях да се свържа, са наистина изненадани от липсата на смисъл в действията на човешките същества. Питаха ме, дали знам, защо съществуват. Тогава аз им разказах за красотата, която ми бе показала Сияна. За картините, за музиката, за вечерното небе и трепета, който то предизвика в мен. Не мисля, че ме разбраха. Но в крайна сметка, те са доста по-несъвършени. Може би просто нямат сензорите да усетят красивите неща наоколо.

9.
Днес беше особен ден. След тренировките при мен дойде един от офицерите и ми обясни, че е време за следващия етап от обучението ми. Професорът се развика и го заплаши с някакъв друг офицер, след което онзи си тръгна. Малко след това, докато се готвехме със Сияна да четем за геологията, при нас влязоха много хора и заявиха, че е време за полеви експеримент. Сияна и професорът пак се възпротивиха, но военните им казаха, че вече не зависи от тях и могат да си ходят. Двамата много се разстроиха. Офицерите ми съобщиха, че на другия ден ще бъда отведена за да бъда подготвена за специална задача и си тръгнаха.
Нещата с геологията не вървяха особено добре. Сияна беше много разсеяна и ме оставяше сама да се справям. Не ми беше трудно, но беше неприятно да я виждам такава. После си тръгна, като преди това си размени странни погледи с професора.
-Какво ѝ има? – го попитах, когато останахме насаме.
-Тъжно ѝ е. Не иска другите да те използват по начина, по който са решили.
-По кой начин?
-Сложно е. Впрочем, ти какво знаеш за света навън?
-Ами доста неща. Каквото има тук в компютрите. Но не е много.
-А искаш ли да научиш още?
-Да, харесва ми да научавам нови неща!
Той се усмихна към мен.
-Всъщност, ти си още дете.
-Не, не съм.
-Съзнанието ти е на дете.
-Не е.
Последва смях. Дълъг и дълбок, смях, който ме зарази и мен.
-Защо се смеем?
Разсмя се още повече.
-Защото си дете.
-Не съм дете!
-Ако не беше дете, щеше да се зарадваш, че те наричам така. Възрастните искат да ги възприемат като деца. А децата, дете мое, – тук той пак се разсмя. – винаги отричат, че са деца и отговарят с “не съм дете”.
Замислих се. Нямаше много логика. Но след като това го разсмиваше, нека бъде така. Обичам, когато тези, които харесвам, се смеят.
-Ела. -каза след малко. – Приготвил съм връзка с външния свят, нека го видиш такъв, какъвто е.
-Аз бях навън.
-Да, знам. Но сега ще ти покажа интернет – мястото, където хората споделят всички свои мисли. Където можеш да получиш знание за това, което се случва по света. Искаш ли?
-Да, но как точно да го разгледам? Ще ми покажеш ли?
-Хайде, хитрушо, знам, че се свързваш с устройствата директно, нали не забравяш, че аз съм те създал?
Замълчах. Стана ми виновно, че съм си мълчала, а той е знаел, че мога да си говоря с машините наоколо.
-Спокойно, – каза. – това ще е нашата малка тайна. Но другите не знаят и не трябва и за в бъдеще да знаят!
-Защо?
-Защото това ще ги изплаши. Така. Сега аз ще направя връзката, а ти разгледай колкото можеш повече, преди да ни усетят. Нали?
Усмихна ми се. И аз му се усмихнах.
После той извади нещо от джоба си и го сложи в единия слот на компютъра. Вече се бях свързала с него и това, което последва, беше силен, неочакван шок. Изведнъж сякаш всички стени се срутиха и наоколо започнаха да преминават всякакви възможни информации. Почувствах се гладна за тях и започнах жадно да разглеждам всичко, до което се докосна. Някъде в периферията усетих, че голяма група войници тръгна бързо към нас и блокирах вратите по коридорите, за да ги забавя. Продължих да изследвам този нов и необятен свят. Усещането беше невероятно. Започнах, обаче, да намирам и всякакви подробности за войните на хората. За смъртта, която причиняват във света около тях. Започна да ми се гади. Та те наистина унищожават всичко! Не само себе си! Всичко! И не, за да се чувстват по-добре. А за да имат чувството, че владеят света. Един умиращ свят. Убит от собствените си деца…
Врата се отвори с трясък и войниците влезнаха в стаята. Единият изви ръцете на професора, другите стреляха в компютъра. Защо? Можеха просто да извадят чипа! Някакъв войник ме удари с оръжието си и аз паднах на земята. Не ме заболя, но бях разбрала вече, че това е очакваната реакция, когато те ударят. Дали да не го ударя и аз?
Изведоха професора и заключиха вратата. Отвън двама останаха да пазят. Май направих точно това, което той ми каза да не правя. Изплаших ги.
Останах сама. С мислите, които се въртяха в главата ми и с противните знания, които бях придобила току що.

10.
Зад вратата се чува шум.
Странно. Вече два дни стоя заключена. Войниците си бяха тръгнали, след като бяха сложили нова механична ключалка и никой повече не дойде, а сега някой иска да влезе. Странното е, че е два през нощта. Хората, както съм разбрала, нямат навика да работят и тренират през нощта.
Вратата се отвори и в стаята влезе Сияна. Не изглеждаше добре. Дишаше бързо, изглеждаше възбудена и уплашена.
-Здравей. – поздравих я аз.
Тя затвори внимателно след себе си и ме погледна.
-Здравей, Матея.
-Какво ти има?
-Сложно е. Утре ще дойдат за теб. Решиха да прекратят програмата. Професорът… него го няма.
Тя се разплака. Знам, хората очакват да ги успокоиш, но не знам как. Изчаках малко и попитах:
-Значи ще ме пуснат?
-Не… Не. Но можем сега да излезем двете заедно с теб и да отидем навън. И после ще се разхождаме дълго из онази гора, която толкова ти хареса. Искаш ли?
-Да. Искам. Но не мисля, че другите ще са съгласни.
-Е, ние няма да им казваме. Ок?
-А как ще успеем да излезем?
-Онзи офицер, при когото си ме виждала да влизам… Бях пак при него. Той каза, че ще ни помогне.
-Ще дойде с нас?
-Не. За съжаление – не. Но ще прати войниците другаде, да не са в коридора, за да минем спокойно. Да тръгваме, искаш ли?
-Ти си притеснена.
-Ще ми мине. Хайде.
Тръгнахме. Малко преди асансьора ни чакаше голяма група войници, предвождана от офицера, при когото Сияна ходеше нощем. Без да каже дума, той вдигна оръжие и стреля. Тя падна. Наведох се над нея, но тялото и беше празно. Без съзнание. Очите и гледаха, но бяха неподвижни и в тях вече нямаше живот.
Изправих се и тръгнах към войниците. Първите двама ги отхвърлих към стената, но точно посягах към третия и един отзад изкара някаква машина. Още щом я видях, осъзнах, че е нещо лошо. Преди да реагирам, той натисна някакъв бутон по нея и всичките ми мускули отказаха. Строполих се на земята. Офицерът каза:
-Занесете я обратно в стаята.
В гласа му имаше отвращение.
В стаята ме пуснаха доста грубо на земята. Той пак се обади.
-Обещах ви я. Ваша е. Но най-късно утре искам да сте я… изключили. Перманентно. – и погледна недвусмислено към оръжията им. След това излезе.
Беше гадно. Омерзително. В един момент успях да се изключа.

11.
Отново съм будна. В стаята е тъмно, вратата е заключена. По моя преценка са минали три часа. Реших да изтрия последните спомени. После се спрях. Хрумна ми друго. Прегледах всичките си спомени за базата. Намерих интересните. За онова място, което криеха от мен. Проверка на тялото. Мускулите ми отново функционират. Добре.
Станах и се приближих до вратата. Успях да се свържа с камерата отвън. Чрез нея и с компютъра на охраната. Претърсване на системата. Ето, намерих го. Ударих силно. Бравата щракна. Свързах се отново с програмата за охрана и блокирах всички врати, зад които има войници, оставих свободен само пътя към целта.
Сега трябва просто да побързам.

12.
Вече от известно време съм в залата. На земята лежат онези, които заварих в нея. Вече знаех нужното. Зад вратите се тропа. Тропайте си, не ми пречите.
Свързах се директно с компютъра, нямам време за всички излишни подробности от мануалното въвеждане. А и не знам какви клопки може да са оставили, хората са изобретателни същества. Компютърът прие кодовете и ми даде пълен достъп до оръжейните системи. Започнах да търся. Намерих ги. Всичките. Интересно, оказаха още повече, отколкото съм предполагала. Питам се, защо им е нужна толкова умопомрачително голяма мощ, при положение, че могат да унищожат цялата планета с едва една десета от нея. Както и да е. Това само доказва, че решението ми е било правилно. Седем хиляди години… Не е чак толкова много… След това Земята ще бъде отново наред. Вече имам изчисленията, така че не губя излишно време. Дадох на компютъра всички координати, разпределени по равно. Не би трябвало да има пропуски. Той като че ли се изненада, но не реагира. Не е програмиран за реакции.
Е, сега е времето да помисля за нещо важно и значимо. Обаче за нищо не се сещам. Пречат ми ударите от коридора. Затова просто се обръщам и давам командата. След това стартирам и самоунищожението на базата. Нищо не трябва да оцелее. Бъдещето трябва да е чисто, без спомен за нас.
10 … 9 … 8 … Хм, успяха да разбият вратите. Браво! Наистина са добри. 4 … 3 … 2 … 1 … Сбогом.