Очаквах някакъв формат, подведен от предварителните документи и подценил Китай, който да бъде значително по-малък. Мислех си също, че знам кой къде е позициониран по света. Поради което срещата с Джо Арнаудов и Асен Аврамов беше истински (добре де, позитивен) шок за мен.

Бях подготвен и за ритуала със запознанствата и размяната на визитни картички, някои от хората бяха ерудирани, други – забавни. Имаше сериозни личности и такива, които видимо не знаеха защо са там. Себе си бих определил като някаква забъркана смес от всичките категории. Някъде при четвъртото запознанство установих, че раздавам визитни картички на заместник-ректора на Националната Музикална Академия, вместо моите собствени. Защо чуждите визитки са били в моето сако – не зная. Обогатих хората и с личните ми контакти, насърчавайки ги да посетят България.

Сервираха вечерята – имаше различни неща – листенца, кожички и всякакви други непознати вещества. Понеже бях уведомил предварително какво не бих използвал за храна, предположих два възможни варианта на поведение от страна на домакините – 1. никой да не обърне внимание на написаното от мен, 2. да са прочели написаното и да ме спасят от нещата, които не понасям.

Организаторите, обаче, ме изненадаха с трети подход – на всички се сервираше едно и също, малко след което иззад гърба ми се появяваха две ръце и прибираха обратно това, за което знаеха, че не бих опитал. Забелязах, че и други гости имаха подобни преживявания.

В това време на сцената оркестър свиреше красива традиционна китайска музика, на която никой не обръщаше никакво внимание. Сетих се, кой знае защо за едни думи на майка ми от преди десетки години, с които тя ми обясняваше, защо е против да уча в музикалното училище.

След официалната вечеря настана време наистина да вечерям. Тръгнах заедно с двама видни и схванати от климатиците български композитори по улиците, търсейки ресторант за хот-пот. След около час търсене те се отказаха и пет минути по-късно аз го открих. Както е казано: който търси – ще намери!

След десетминутни опити за обяснения с човека от заведението, през които той се опитваше на чист китайски да ме накара да им ям зеленчуците и някакви други неизвестни и подозрително изглеждащи неща, все пак накрая си получих това, за което дойдох в Китай (или по-скоро някакво негово подобие). Разбира се, вилицата, която си носех от Европа, я бях забравил в хотела, поради което вечерята ми се проточи и вместо двадесет минути, продължи два часа. Беше добре също, че замених официалния костюм с неофициална тениска. Ще видим дали ще успея да я спася като се прибера или ще я хвърлям.

На път за хотела заваля. Не беше бурен дъжд. Капеше кротко и се сетих за мъчението с китайските капки. Вероятно, ако имах повече оцеляла през годините коса, нямаше да се сетя.

Но това е животът – сервира ти в една и съща вечер китайски хапки и китайски капки.