Ден втори
Няма такова пътуване. Още съм болен. Обиколих планетата и не оздравях. Закусих и се върнах обратно в голямото легло. За закуска имаше китайски палачинки – оригинални, само в Китай има такива… 🙂 И ние все така си мислим. Но те все пак си имат наистина оригинална Китайска стена.
В този ред на мисли – все си мислим, как немците всичко перфектно правят, а китайците – не. Да, ама Берлинската стена не издържа и 50 години, а Китайската…
Оркестърът дойде, но не събрах сили да стана от леглото, за да обядвам с тях.
В 14.30 тръгнах с Томи за театъра. Залата е впечатляваща, като всичко друго на Заха Хадид.
Изнервящо е как всеки ме пита, дали съм сигурен, че ще се справя. В един момент се замислих, а дали? Когато всички се съмняват в теб, накрая сам започваш да се съмняваш в себе си. Особено, ако си с ниско самочувствие, което при мен винаги е така, когато съм болен – с ниско самочувствие и самосъжаляващ се…
В залата ме накараха да дирижирам на сухо, за да проверят, дали ще разбера клика. Някой доста се е постарал да ги наплаши. Реших да не им обяснявам, че не кликът е проблем, а неговата комбинация с оркестър, съставен от живи хора. Подирижирах им двайсетина минути “на сухо” и сигурно отстрани съм приличал на Хари Потър. Дори вълшебна пръчица си имам. Все пак, ми се щеше да имам опита на Кей – диригента, който дирижира първите три концерта, за да мога, подобно на него, въобще да откажа клика и да дирижирам свободно. Но при така създадената ситуация, предпочитам неговата сигурност, въпреки странните темпови отклонения на Джон Уилямс. А и кой съм аз, че да оспорвам автора!
Дойде оркестърът и минахме целия филм на репетиция. Жал ми стана за тях. Не за друго, а защото за тях денят бе съставен от няколко часа път, репетиция Star Wars, концерт Star Wars. Но те винаги са си били професионалисти и пак го доказаха. Между репетицията и концерта ни правиха официални снимки. Предствяме ви Софийска Междузвездна Филхармония.
Междувременно в София се случват проблеми от тип, който никога не се случва когато съм там, но не пропускат да се случат, когато ме няма. Добре, че и там са останали сериозни хора…
Мислех да ходя вечерта на Хот Пот, но ме разубедиха и останах да вечерям с междузвездния оркестър. Харесва ми професията ми. Само не ми харесва да съм болен. Но това ще мине, а професията ми ще остане.

Ден трети
Закуска, лекарства от оркестъра. Мили хора. Рядко ми се случва да видя загрижени погледи от оркестър към мен. Чак да не ти се иска да оздравяваш…
Пет часа пътуване с влак за Changsha. Това е от онези ситуации, в които съм щастлив, че си нося електронна книга.
Впрочем, гарата е огромна. В смисъл – наистина огромна! Много огромна. Правена, за да побере вероятно целия китайски народ. Организаторите за пети път ми обещаха китайска интернет карта и аз за пети път им повярвах. Но повече няма да им напомням. В крайна сметка, комуникациите носят само проблеми. Така де, още никой не ми се е обадил да ми направи подарък, всички ми се обаждат за проблеми. Аз пък нямам интернет! Ха сега!
Вечерта намерихме точно до хотела хот пот ресторант с Владо Джамбазов. Китайците говориха китайски, ние – английски. В един момент се замислих, защо не им говорим на български, така или иначе ефектът е същият… Малко ги изненадахме с количеството храна, ама пък ни се радваха. И престилки ни дадоха, да не се цапаме като си готвим. Голямо удоволствие! След вечерята се върнах в хотела и се хвърлих в огромното легло. За късмет продължавам да си имам проблеми с vpn-а и съответно с комуникацията със света, поради което си легнах с чиста съвест…

Ден четвърти
Очевидно не съм здрав още. Станах рано, прегледах си нотите за Джошуа Бел, закусих и се върнах в леглото. Събудих се за тръгването към театъра в 17.00. Театърът… отново сграда на Заха Хадид. Феноменална архитектура! В смисъл – не съм виждал нещо толкова впечатляващо! Вълнуваща! Музика, застинала във времето и приела физическа форма! Попитах ги, какво може да се направи, за да пренесем тази сграда в България. Първо не ме разбраха, после много се смяха. А аз бях (почти) сериозен. Концертът мина чудесно. Публиката бе свръх истерична и накрая взеха да вадят светлинни мечове, да крещят и да ги размахват… Не крещяха обиди, радваха се. На нас, на музиката, на филма, на Дарт Вейдър (имаше експлозивен аплауз в залата при първото му появяване), въобще на живота…
Усещането… тази сграда, тази музика, този филм, този оркестър… Животът е един от най-хубавите понякога…
Споменах ли, че искам тази зала в България? Може и с публиката.

Ден пети
Някой ден ще науча, че не трябва да пия кафе вечер. Или още по-лошо – три кафета. Цяла нощ будувах, наваксвах от немай къде работата за София и чак към 7 ми се доспа. Което би било добре, ако не трябваше да тръгваме в 9. Така че, просто слязох на закуска и после се приготвих за път.
Днес е дълъг ден. Пътуване с автобус, влак, пак автобус, настаняване, репетиция, концерт. Не беше най-удачният момент за избягване на леглото. От друга страна, ако Силата е с мен, няма от какво да се притеснявам 🙂
И така, гримьорната ми в театъра във Wuhan е съставена от няколко помещения: приемна, стая с роял, гримьорна, дрешник, баня, тоалетна, спалня. Размерите също са интересни. Както изглежда, тази “гримьорна” е по-голяма от жилището ми… да, наистина, тази е една от петте VIP-гримьорни, останалите са по-“обикновени”. Неволното сравнение с гримьорната на нашата национална концертна зала доведе до известно главоболие, но може и просто да съм малко напрегнат, заради шума на слушалката в ухото тази вечер.
Публиката бе отново като на рок-концерт. На моменти се чудя, защо почти навсякъде по света хората се вихрят от емоция на различни стилове от Бах до Джон Уилямс, само у нас са сериозни и… сериозни. От друга страна, у нас също има специални моменти, например, никъде другаде по света на въпроса: “Хареса ли Ви спектакълът?”, не съм чувал отговор: “Когато го гледах през пролетта на 1985 година беше по-хубаво, сега ми липсва нещо в гласа на главната роля, а и неговата ария от второ действие не е така завладяваща, както я помня!”… Кое е най-смешното? Че това не е виц, а истински отговор на мой въпрос. Кое е най-тъжното? Същото.
Аз лично, когато съм на концерт или спектакъл, не сравнявам. Защото с годините съм натрупал такава база-данни за сравнения, че ако започна, ще се загубя в анализите и ще забравя какъв е смисълът на изкуството.
Но да се върнем на Star Wars. Може ли някой да ми обясни, защо на всеки концерт в Китай, при прозвучаване на главната тема, хората изпадат в истеричен възторг? И защо и аз се чувствам по същия начин всеки път, когато чуя тази музика?

Ден шести
Ден за път. Дълъг път. 5 часа с влак. Което май прави над хиляда километра.
В този ред на мисли, пак се сетих за вица: Когато японците разбрали колко време се пътува с влака от София до Варна, решили, че България е по-голяма от Китай.
Разбира се, едно турне без извънредни ситуации, не е турне. Нашата половина от групата попадна на шофьор, който вероятно си е получил мястото по някаква социална квота. Трябваше да пристигнем на гарата около 90 минути преди влака, пристигнахме 10 минути преди него, с всички прилежящи екстри – объркване на пътя, блъскане, крещене, свирене с клаксона като за сватба и какво ли още не. Накрая не разбра и къде трябва да ни остави. Сигурно е забавно да гледаш отстрани тичащ оркестър, минаващ на скорост всички проверки… вероятно сме били голяма гледка за китайците. За съжаление аз не успях да се насладя на ситуацията, защото дишах трудно от разкарването от тръст в галоп на всичките килограми по мен. Взех решение да отслабна, за да преодолявам в бъдеще по-лесно такива ситуации. Ама друг път.
При всички случаи бях изключително изненадан, когато се оказа, че всички сме хванали влака. Защото историята познава и други случаи…
В Shenzhen се оказахме настанени в абсолютния център на града и, тъй като някои от нас не бяха виждали храна още от времето, когато бяха във Wuhan, с Владо тръгнахме да търсим хот пот. След около час обикаляния из центъра, разглеждане на местни търговски забележителности и опити да прочетем на китайски къде се намираме, колегата просто влезе в някакъв ресторант и не излезе от него, докато не му обясниха къде се намира най-близкият качествен хот пот. Имах съмнения на какъв език са се разбрали, но факт – следвайки инструкциите, го намерихме. Два часа и двеста юана по-късно се прибрахме щастливи в хотела, само за да видим, че и в самия хотел има хот пот ресторант.

Ден седми
Един от онези дни, които минават преди да си се осъзнал.
Закуска, кратка разходка, малко партитури за Джошуа Бел и обратно в леглото. Въпреки, че вече съм много по-добре, благодарение и на лекарствата, които получих от различни колеги, дробовете още скърцат при дишане и предпочитам да дам на организма си нужното време да се погрижи сам за себе си.
Следобедът отидохме в поредния прекрасен театър и след кратка репетиция и интервю за местните медии дойде интересната част – детски оркестър (на възраст между 4-8 годишни) свири за нас, кой знае защо, музиката на Хари Потър. Замислих се, дали да не си вземем няколко дечица с нас за България – на размери бяха достатъчно малки да влязат в ръчния багаж.
После дойде концертът – публиката пак беше в истерия. Обичам такава публика! И също така обичам да ми плащат да гледам Междузвездни войни всяка вечер 🙂 Е, дано да ми платят, де. Че имам и друг вид спомени, например от едно турне в Испания…
Домакините, вероятно осъзнали моята страст към хот пота, организираха вечеря за целия състав с хот пот. Поради което, докато вървях към вечерята, си мислех: дано музикантите не ме псуват много наум… Е, нямаше такава опасност, защото този “хот пот” беше някаква демо версия за нежни европейски стомаси, нямаща много общо с истинската местна кухня. Така че, поседях малко от учтивост и се изнизах към открития вчера ресторант, където си направих такова соло-парти, че сигурно качих три килограма за една вечер. Китайците ми се радваха и се смееха на всеки мой набег към витрините. Накрая останах сам в ресторанта, което тях не ги притесни особено. Вероятно и мен нямаше да ме притесни, ако в един момент не се сетих, че утре тръгваме към последния град. Затова предпочетох да се прибера до хотела преди изгрев слънце и да поспя няколко часа, преди тръгването от Shenzhen.

Ден осми / последен /
Има една приказка – власите се давят на края на Дунава. Винаги имам този страх, да не се издъним накрая, когато всичко е почти приключило. Днес имах изтръпване по темата, когато закъсня тръгването за Guangzhou, заради човек, който не успял да се събуди. Дори имаше реплика от един от организаторите, че са се успокоили, че не сме чак перфектни. Известно е, че един от най-големите проблеми на България е личната отговорност на хората…
Всъщност, от дете винаги съм имал страх, че може да не се събудя навреме, поради което винаги съм тероризирал всички около мен с по 20 аларми – една след друга. Преди, когато нямаше мобилни телефони, се бях запасил с различни будилници, последният от които – на сериозна дистанция от леглото.
Guangzhou е модерен град. Чудя се, наясно ли сме, че китайците отдавна са отпрашили много напред и нямат стигане?
И така, последен спектакъл. В залата на операта, отново построена от Заха Хадид и в присъствието на представители на Дисни. Приказна зала. Приказна публика. И приказно представяне на Софийската филхармония.
Оркестърът наистина се раздаде! Публиката – също! За момент се изплаших, беше буря от викове, аплаузи и тропане… усещането беше невероятно!
И отново да подчертая – да участваме в оригинална продукция на Дисни на STAR WARS, със Софийската филхармония… и всичко това – в Китай… Животът понякога наистина ни поднася подаръци…
А вече говорим и за следващо турне… как да не е щастлив човек.
Сега следва прощално парти и утре тръгваме. Моят полет е също така ненормален, като идването ми до Китай – Гуанджоу – Пекин – Париж – Виена – София. Но аз съм свикнал да пътувам. А и всеки полет през Виена е радост за моята душа.
И така, довиждане, Китай, до нови срещи!