Сутринта беше мудна. Събудих се почти в последния момент, но това нямаше значение, понеже така и не се разбрахме със служителите от хотела дали и къде има закуска. В смисъл – те може и да са ми казали, не знам. С мен тук говорят предимно на китайски. Но преди първа репетиция това няма голямо значение, нали? А и кой ти закусва сутрин след италианска вечеря в провинция Сечуан?

Побързах да сляза във фоайето, за да не изпусна шофьора, който да ме откара на репетиция. Знам, че не съм го изпуснал, защото бях долу 5 минути по-рано от уговорения час. Но шофьор не дойде. Почаках около половин час, след което реших да се обадя на the Boss. Ха! Вече му имам номера и нищо не може да ме изплаши! Освен сметката за телефона на края на месеца. Но аз ги сменям – говоря ту през единия телефон, ту през другия – за да видя по-малки суми накрая. Че иначе…

The Boss ме уведоми, че шофьорът ме чака отдавна, на което аз репликирах, че може да ме чака в друг хотел. Обеща да провери. Две минути по-късно телефонът на едно от момичетата във фоайето, които си играеха на някакъв Mac Pro, звънна, тя вдигна глава и рязко се обърна, при което аз разпознах жената, която така радушно ме посрещна на летището. Тя бързо се изправи и ме поздрави (или поне аз така си мисля), като ми разказа нещо много дълго и интересно. Трябва да е било интересно, защото го разказваше с голямо вълнение. Половин час по-късно бях в оркестъра, където хората още се хранеха. Дано това не го четат филхармониците от София, че ще поискат и аз да ги храня, пък храната в България, както разбрах малко по-късно, е значително по-скъпа.

Настаниха ме на някакво бюро и (внимание!) на чист английски ми обясниха, че това бюро е мое до края на седмицата! Оказа се, че в администрацията на оркестъра има дама, която говори английски, както аз – български! Не попитах в какъв смисъл бюрото е мое, в крайна сметка реших твърдо, че няма да го продавам. Истината е, че и да исках, надали някой би го купил – “бюрото” беше една добре сглобена маса от Ikea. Ако тук имат Ikea. Дамата също така ми обясни, че се намирам в дълбока заблуда относно Chengdu, в смисъл, че шест милиона е населението в моя квартал, иначе били осемнадесет. Изписвам го с букви, за да не реши някой, че съм объркал цифрите. Но иначе съм бил прав, каза тя, че техният град не е от големите в Китай. Хм. Добре.

Когато хората се нахраниха, дойде онази част с професионалните занимания. В крайна сметка това беше причината да дойда в Китай, така че…

Изключително е усещането да работиш с “чист материал” – хора, незатормозени от традициите, възприемащи от нотния лист това, което е написано върху него, без никакъв подтекст и без спомени кой какво е искал да бъде добавено в смисъла на нотите като интерпретация.

Имах преди години подобно изпитание с оркестъра в Сеул (там говореха много добре английски, макар някои да ползваха телефоните си за преводачи). Трябваше да подготвя оркестъра за „Лебедово езеро“ с Русенския балет и отидох няколко дни по-рано. Аз им говорех какви са скоковете и кои номера в какъв ред се изпълняват (може и да не знаете, но Чайковски трудно би разпознал балета си днес – никой не изпълнява частите му в реда, в който са написани). Хората си седяха по столовете и ме слушаха с изключителен интерес. Което в един момент ме накара да се съмнявам, че въобще някой ме разбира, понеже никой нищо не записваше. Когато ги попитах бавно и провлачено дали ме разбират, всички закимаха бурно. А на следващия ми въпрос – защо не записват – концертмайсторът ми отговори учтиво, че не хубаво да драскат по нотите, още повече, че може следващият диригент да поиска друг ред на изпълнение и други скокове. На почти истерично зададения ми въпрос как смятат да изпълнят тези спектакли, преди да дойде следващият диригент, ме успокоиха, че не трябва да се притеснявам, те са професионалисти и всичко помнят! Знам какво си мислите. И аз си го помислих тогава. Но никой от тях не обърка нито веднъж – нито на репетициите, нито на спектаклите! Говорете ми после, че всички хора cа еднакви! Аз това не го мога!

Обратно в Китай. Ако мога да сравня репетициите с уроците по рисуване на дъщеря ми отпреди няколко години: да работиш с европейски оркестър е като да попълваш цветовете в скицирана с молив картина; работата ми с музикантите тук е като да рисуваш върху празен бял лист. Рисковете са по-големи, но усещането е… незаменимо! Да усещаш и осъзнаваш, че каквото и да се случва, се дължи на твоите знания и умения и на твоите грешки и недостатъци.

Всъщност, в подобна работа не съм съвсем сигурен кой е истинският бенифициент. Според мен, аз определено съм по-големият печеливш в тази ситуация, защото оркестърът тук е като огледало, в което се отразяват моите предимства и недостатъци, което ми дава възможността, работейки с тях, да работя всъщност върху себе си. Уникално!

Прекрасно е, че за тези хора форте е форте, а фортисимо – фортисимо. Тях не ги интересува кое как е прието да се изпълнява (и ако мога да вярвам на the Boss, досега не са свирили никога тази симфония от Бетовен). Те четат нотите и знаците около тях с интерес, все едно е някоя приключенска книга!

По подобен начин се чувствах в Германия и в Полша, когато “тормозих” оркестрите им с музиката на Панчо Владигеров и Веселин Стоянов! Необременени от нашите традиции, хората там свиреха “само” това, което е написано в партитурата и аз изведнъж осъзнах, че нашата музика всъщност е много „европейска“ музика.

Слушайки българските автори в изпълнение, лишено от нашите натрупани във времето традиции, човек може да разпознае влиянието на Рихард Щраус или Дебюси и да разбере колко много всъщност ние сме европейци. При това, без никакво старание от наша страна, просто културата ни е европейска и корените ѝ могат да бъдат проследени назад във времето до годините, когато България я е нямало на политическата карта.

Но както и да е. Сега съм в Азия и не ми е работа да мисля за нашата история, а за тяхната. Затова приключвам това писание и излизам, за да се запозная по-добре със заобикалящия ме свят. Ако не чуете повече от мен, значи съм се загубил и не съм успял да намеря човек, който да разбере моите сърцераздирателни молби и да ми покаже пътя обратно към хотела.