1.
-Не е ли страхотно? Казах ти, че през нощта е много по-вълнуващо! Нито трябва да се чудим кой ни гледа, нито да се съобразяваме накъде летим! А и звездите са невероятни над облаците! Кажи, не ти ли напомнят за вкъщи?
Той се засмя и замаха още по-бързо, за да я настигне. Откъде я вземаше тази енергия?!
-Сега тук е нашето “вкъщи”, красавице моя! Не свикна ли вече, след цялото това време? – знаеше, че го чува съвсем добре, въпреки вятъра и знаеше, че в този момент се е намусила и затова бързо продължи – но си права, звездите са невероятни! Трябва по-често да го правим!
Тя се обърна към него със сияещо лице.
-Нали? Трябва също така и по-често да оставаме сами! – и тя се спусна рязко към него, захвана го в движение през кръста и двамата полетяха нагоре, прегърнати, в абсолютен синхрон.

Много по-ниско, от една от новопостроените сгради излезе висок слаб мъж, облечен в блестяща бяла туника, разтърка сънено челото си и погледна притеснено към небето.
-Разиел, какво има? – чу се глас отвътре.
-Нищо. Надявам се, че нищо. – с уморен глас отговори той и понечи да влезе обратно в сградата. Изведнъж рязко спря, стисна с две ръце главата си и погледна с ужас нагоре.

-Спри, какво ти става! – с ужас крещеше той и се опитваше с все сили да догони бързо падащото тяло на жена си. По средата на тяхната страстна прегръдка тя без никакво предупреждение го бе изблъскала и след кратък агонизиращ поглед, бе полетяла надолу, сякаш бе кукла, на която някой внезапно е прерязал конците.
Напрегнат до краен предел той се спусна максимално бързо подире ѝ, прибирайки крилата плътно до тялото си и използвайки земното притегляне за ускоряване. Вече почти до нея, се пресегна да я хване и в този момент почувства рязко стягане в гърдите! Светът около него сякаш пламна и изведнъж почувства непоносима болка, все едно всяка клетка на тялото му изгаряше. Последното което усети бе обгръщащата го чернота, докато се носеше устремно към земята.

2.
В съвета цареше пълен хаос. Шируфа се опитваше с неистови усилия да въдвори някакъв ред, но усилията му видимо не даваха резултат.
-Тишина! Тишина!!!
От залата се чу друг силен и плътен глас, който въпреки спокойния си тембър, някак си изискваше да бъде чут:
-Запазете тишина, така нищо няма да решим!
Постепенно всички притихнаха. Шируфа се възползва от тишината и продължи:
-Благодаря на Метатрон, любопитно дали щяхме да можем да продължим, ако той не беше тук! – сарказмът явно бе предназначен не за кротко седящия на мястото си едър мъж, а към останалите мъже и жени в залата – сега, ако може, нека разберем повече подробности за случилото се. Камуел, имаш думата.
Камуел стана тежко и бавно се приближи до подиума. Изглеждаше малко несигурен, което беше крайно нетипично за него.
-Аз нямам много какво да кажа. Със сигурност външна намеса не е установена. Говорих с всички водачи на Силите, но никой не е открил каквото и да било подозрително действие, извършено от живо същество. Реално погледнато, Едем е по-добре защитен от всякога. И нека сме честни пред себе си – откакто сме тук, единствените проблеми, които сме имали бяха в началото с някои от по-агресивните рептилии, но те бяха просто елиминирани и през последните няколко стотин години ние сме единственият доминиращ вид на тази планета!
Шируфа се размърда неспокойно:
-Тогава какво ни убива?
-Наистина не знам. – в залата настъпи нервно шумолене при тези толкова нетипични негови думи – Но каквото и да е, не изглежда да е конкретна атака към нас от друг вид. Обърнете се към учените, нека те кажат какво мислят по въпроса! – и Камуел се върна на мястото си, без да чака реакция от множеството.
-Е, нека чуем тогава и мнението на теоретиците – очевидно Шируфа не очакваше да дойде някакво решение от тази посока, но понеже беше за първи път от безкрайно дълго време в ситуация да не знае как да процедира, реши да се възползва от предложението на Камуел. – Разиел?
На подиума, в присъствието на Шируфа и след Камуел, Разиел изглеждаше още по-слаб. Гласът му обаче беше твърд и категоричен.
-Естествено, всички сте наясно, че ние не можем да знаем какво се случва. Наистина аз бях един от тези, които веднага почувстваха, че нещо не е наред, особено първите жертви ги усетих като удари в собствената ми глава. После се появи някакво бучене, което замъгли усещането ми за случващото се. И без да искам да ви притеснявам прекалено, наистина имам теория! Предупреждавам, че това е само теория и искрено се надявам тя да се окаже невярна! Знаете, че малко след като тръгнахме от родината, загубихме всякакъв контакт с нея. Преди това да се случи, аз имах преживявания, наподобяващи случващото се в момента. Коментирали сме много пъти темата, мнозина от нас са убедени, че там оцелели няма, това се потвърждава и от липсата на каквито и да било опити за контакт към нас – технологични или телепатични. Сега идва неприятната част: Ами ако сме донесли заразата с нас и тя е била просто латентна до момента, в който нещо я е отключило?
В залата сякаш избухна бомба. Всеки викаше, едни протестираха, други настояваха за намиране на спешно решение, никой не желаеше да приеме тази нова възможна реалност – нима бяха изминали цялото това неизмеримо разстояние и бяха изградили цял един нов свят, само за да бъдат унищожени от проклятието, което бе застигнало родната им планета?
-Тишинааа! – гласът на Шируфа отекна със силата на гръм и за момент всички се спряха. – В думите на Разиел има смисъл, но очевидно в настоящия момент не сме в състояние да се държим и разсъждаваме адекватно и подобаващо за положението ни. Затова, възлагам на Михаил да състави група, която да проучи тезата на Разиел и да излезе с предложения за реакция. Закривам заседанието с надеждата, на следващото ни събиране да покажем повече мисъл и по-малко емоции!

3.
Михаил се събуди, целият треперещ и облян в студена пот. Не можеше бъде вярно това, което видя в съня си! Стана от леглото, но още след първата крачка се срути на земята, тресящ се в конвулсии. Кошмарът продължаваше и след неговото събуждане!
-Не, не! Не искам тази съдба, моля Те! Не се отказвай от нас! Не ни оставяй!
Вратата се отвори и в стаята с бързи крачки влязоха Деница и Йеремиил.
-Помогни ми да го изправим – каза Деница и се опита да го вдигне, но Михаил се отблъсна от него и падна обратно на земята, продължавайки да стене – преживява кошмар, вероятно му е дошло в повече.
-Не – Йеремиил беше пребледнял и се беше вторачил в лицето на Михаил – получава визия.
-Абсурд, това не е визия, това е мъчение, погледни го! Да го събудим!
-Деница, познавам това състояние, повярвай ми. Не е сън, Михаил е буден. Той му говори. Помогни ми да го пренесем в леглото и да го оставим сам. Когато получи посланието, ще дойде на себе си и ще ни разкаже.
Деница се загледа в проснатия на земята Михаил, сетне промърмори нещо неясно и излезе.

4.
-Ето те къде си се скрил!
Михаил се обърна. Гавраил стоеше на десетина метра от него и го наблюдаваше с насмешлив поглед. По-надолу в този момент изплува от облаците Рафаел и с бързи махове се приближаваше към тях.
-Не се крия. Тук мисля по-спокойно. Необходимо ми е време да приема решението.
-Не трябва ли първо да решиш нещо, преди да приемеш решението? – въпреки насмешката в гласа, нещо в лицето на Гавраил се беше стегнало, явно се досещаше, че нещата са вече извън тях.
В този момент ги доближи и Рафаел и ги изгледа студено.
-Не можеше ли направо на луната да се срещнем?
Михаил се усмихна криво.
-По принцип идеята да ходиш на подобни места е, че искаш да останеш сам. Как ме намерихте въобще?
-Чухме Йеремиил да обяснява на Метатрон, че цял ден седиш горе. – Гавраил го следеше със загрижен поглед. – Ще ни кажеш ли какво става?
-Нищо не става. Просто имам нужда да остана малко насаме със себе си.
-Насаме със себе си или не съвсем насаме?
Михаил се обърна с гръб към тях и известно време мълча, преди да отговори.
-Той ми говори. Тази нощ. Яви ми се. И не за малко.
Рафаел и Гавраил се спогледаха. От известно време Баща им беше пестелив в комуникацията си с тях. Не им беше сърдит, усещаха го, но се явяваше рядко и на малцина. И когато го правеше, беше съвсем за малко, в отговор на нечий притеснен въпрос или преди важно събитие.
-И? Давай, не мога да чета твоите мисли! – както винаги Гавраил беше по-нетърпелив. По принцип той обичаше ясните и точни неща и неизвестностите го изнервяха.
Рафаел само стоеше и гледаше братята си със спокоен и сигурен поглед. Знаеше, че водачът на Силите говори само тогава, когато той реши и никой никога не е можел да го притисне. Освен това, имаше непоклатимата вяра, че каквото и да се случва, дори и най-големият катаклизъм, винаги има някаква висша цел, ако и да е невидима за тях, която придава смисъл на събитието.
След няколко минутна тишина, Михаил проговори, без да се обръща към тях. Гласът му звучеше глухо, но уверено.
-Ние загиваме. С нас е тръгнал от дома някой, на когото Баща ни не се е явил. По време пътуването заразата се е предала на останалите. Не зная какво представлява тя, но зная как можем да я разпознаем, това Той ми обясни подробно. -спря за момент, събирайки сили за следващото изречение – Въпрос на време е да си отиде и последният от нас.
-Ако ме наставляваш, мога да потърся лечение. И разбира се, преди това ще трябва да проверим всички. – Рафаел, както винаги, не се предаваше. За него всеки удар бе просто изпитание, което трябва да се преодолее.
-Това не е всичко. – прекъсна го Михаил. Отново замълча за момент, след което продължи. Гласът му бе още по-глух. – Местните видове не са податливи на заразата. Трябва да намерим начин да комбинираме нашите гени с местните. Трябва да подсигурим приемници, които да запазят Знанието. Трябва да оставим Наследство.
-Ти си луд! – изригна Гавраил. Възмущението му бе толкова силно, че въздухът около него трептеше – Не можеш да говориш сериозно! Трябва да има начин, да намерим решение!
-Това е решението.
-Но не моето решение! Не мога да го приема! Няма да го приема!
Михаил се обърна и го погледна в очите.
-Ти би ли оспорил решението Му?
Последвалата тишина бе нарушена от Рафаел.
-Не е нужно да се караме. Нека първо проверим нещата. – обърна се към Михаил – ще имам нужда от помощта ти, за да разпозная заразата.
-Добре. А след това ще поискам Шируфа да свика съвета, за да ги уведомим за ситуацията.
-Ще има възражения. – гласът на Гавраил беше режещ като нож. Хладният отговор последва веднага:
-Това няма да промени много.

5.
Три дни по-късно, влизайки в сградата на съвета, Михаил беше изумен от тишината, с която беше посрещнат. Явно новината вече се беше разпространила.
“Затишие пред буря..”- мина му през главата, докато си сядаше на мястото.
-Няма да ви губя времето, – започна Шируфа без предисловия – всички знаем защо сме тук. Давам думата на Михаил.
С натежали крака, Михаил тръгна към подиума.
“Интересно,” – помисли си – “всеки път, когато приближавам това място, имам усещането, че ще бъда съден. Дали и с другите е така?”
-Здравейте. Аз ще говоря по-късно. Този, когото трябва да изслушаме днес е Рафаел, който се занимава активно с проблема. Камуел се оказа прав, проблемът не е външен и решението му е от компетентността на учените – надяваше се сарказмът му да не е бил усетен от присъстващите, но в крайна сметка, всички бяха наясно с обтегнатите отношения между двамата водачи на Силите, така че едва ли някой щеше да се изненада.
Шируфа въздъхна.
-Е, да чуем тогава какво има да ни каже Рафаел. Моля те, Михаил, остани тук, за да продължиш веднага след това.
Рафаел започна по същество.
-Открихме заразата или каквото там е това, което ни покосява. – вълнението в залата при тези думи беше повече от очевидно.- Както знаете, проверихме всички. И резултатите не са добри. С едно единствено изключение, всеки я носи в себе си, което означава, че всеки един от нас може да приключи пътя си във всеки един момент. Не знаем какво го отключва. Но веднъж активно, действието му отнема секунди до леталния край.
Залата бучеше. Михаил се намеси.
-Говорих с Него! – сякаш някой внезапно изключи звука. След целия шум преди секунди, тишината беше злокобна. – Няма да ви хареса. Според Него, краят е неизбежен и трябва да си приготвим наследници.
От мястото си се обади Сихаил:
-Ние не можем да имаме деца!
-Всички сме наясно с този факт. Трябва да ги създадем – да обединим нашите гени с тези на най-интелигентните от местните видове… Ако не бяхме изтребили рептилиите…- той не довърши изречението, но всички в залата усетиха тежащото обвинение в гласа му – Рафаел вече работи по въпроса…
-Това е абсурд! – намеси се Деница с гневен тон. – Задачата ни е да намерим начин да спасим нашия вид, а не да си губим времето с глупости!
-Спокойно, Деница, нали не оспорваш волята на Баща ни?
-А дали това е Неговата воля?
Залата изригна.
-Тишина!!! – Шируфа се изправи заплашително в цял ръст и вдигна ръце, от него струеше силна светлина. Постепенно всички се усмириха. – Нека чуем какво още имат да ни кажат Михаил и Рафаел.
-Намерихме вид, който може да бъде “гостоприемен” към нашите гени, в момента изчисляваме коя би била най-удачната комбинация.
-Извинявай, Рафаеле, но каквото и да постигнете, няма как да е достатъчно добро, за да осмисли Знанието. -намеси се Гавраил. – просто няма време за това. А и не можете да създадете достатъчно много индивиди, за да ги подсигурите като вид. Без въобще да коментирам, че още преди хиляди години решихме, че няма да се занимаваме с подобни експерименти! – замълча за момент и след това продължи – Смятам, че Деница е прав. Трябва да се концентрираме в търсенето на лечение! – обърна се към залата – Не ме разбирайте погрешно, не оспорвам Баща ни, но защо не потърсим повече от едно решение?
Присъстващите избухнаха в аплаузи. Деница седеше със скръстени ръце и се усмихваше. Малко в страни беше седнал Метатрон, който изглеждаше отнесен, сякаш слушаше нещо съвсем различно. Лицето му беше напрегнато и от време на време кимаше с глава.
-Ние не сме спрели да търсим лек.- отговори Рафаел. – Освен това сме намерили решение и на проблема с примитивните. Те ще се развиват.
-Няма ли горна граница развитието на всеки индивид? – гласът на Йофиел беше изпълнен със съмнение.
-Има. Но ще ги направим смъртни. И ще им дадем възможност да се репродуктират. Така всяко следващо поколение ще бъде малко по-добро от предишното! И с известна помощ, те биха могли да постигнат чудеса!
-Това е извращение! – извика Деница и стана. – Защо въобще ви слушаме? Вие сте отцепници от чистия вид! Просто така ще оставите съвършенството да загине и ще се правите на Създатели?!
Преди залата да закипи отново, Рафаел реши да сложи край на този спор.
-Мисля, че няма от какво да се притесняваш, Деница. Този един, който не е заразен, си ти. Така че, ако се притесняваш за живота си, можеш да бъдеш спокоен.
-Вие… Глупави… Отцепници… Глупави…. – от ярост гласът на Деница трепереше. – Смятате ли, че ми пука за мен? А с вас какво ще стане? Това не ви ли касае?
-Касае ни, приятелю. – погледна го Михаил и очите му излъчваха тъга и доброта. – Но по-важното е да спасим Знанието. Такава е и Неговата воля.
-Е, така да бъде. – гласът на Деница стана изведнъж спокоен, но студът, който се усещаше в думите му, контрастираше рязко на огъня, който струеше от очите му.- Аз, обаче, няма да се подчиня! – вдигна ръка и иззад колоните на залата се появиха войници с огнени мечове в ръце.
Михаил и Камуел размениха бързи погледи и с един мах се озоваха във въздуха. Гласовете им, обединени в един, проехтяха:
-Сили!
Всички в залата го усетиха, още преди да се случи! Ярка светлина заслепи присъстващите, а зад мъжете с огнените мечове се появиха блестящи създания, които леко ги докоснаха. Мечоносците се сринаха в безсъзнание на земята. Толкова бързо, колкото се и появиха, блестящите силуети изчезнаха. Светлината в залата стана отново нормална. Когато всички отново можеха да виждат, Михаил и Камуел седяха на местата си, сякаш нищо не се беше случило.
-Изкарайте ги от залата и ги изведете извън града.- гласът на Шируфа стържеше от гняв.- И нека никога повече не бъдат допуснати обратно! Деница,…
-Спокойно. Тръгвам и аз. – студената ярост в гласа на Деница се съревноваваше с тази на Шируфа.- Не бих останал тук, за да съм свидетел на това безумно самоубийство. Сбогом!
Тишината след излизането на Деница беше оглушителна. Никой не можеше да повярва, че един от Първите се бе опълчил срещу волята на Баща им.
-Ще бъда кратък.- започна Рафаел- Болката от това, което се случва между нас е прекалено голяма за мен, за да остана тук. – той направи кратка пауза – Аз мога да създам нов вид, носители на нашите гени, но и на чистите от нашата натовареност местни видове. Избрал съм модела. Ще приличат донякъде на нас, но няма да имат, поне в началото, нашите възможности. Останалото е въпрос на време. Това, което е извън моите възможности е да дам гаранция, дали ще оцелеят. Оставям решението на този проблем на вас. А сега си тръгвам. Постарайте се да не се избиете, преди да ни е повалила напълно заразата.
И Рафаел напусна залата, съпроводен от мълчаливите погледи на присъстващите.
-Някакви идеи, как да ги запазим? – попита след известно време Шируфа.
-Ако въобще успеем да ги създадем… – измърмори някой достатъчно високо.
-Всъщност – да! – обади се изненадващо Метатрон. – Вече ми бе показано как да проследим и контролираме поне началото на развитието им, като междувременно дадем шанс и на някои от нас да бъдат евентуално дори спасени във бъдещето. За съжаление, наистина само малцина ще имат възможността да получат шанс за спасение. Помните ли стазисните капсули?
-Повечето са унищожени.- Задекийл стана и продължи – останали са само четиридесет и половината от тях се нуждаят от ремонт. Дори да ни запазят по време на стазис, обаче, капсулите няма да ни спасят, когато се събудим.
-Не е проблем – можем да ги настроим, да ни събуждат един по един. – каза Михаил – Събуденият ще проконтролира ситуацията и ще се връща обратно в капсулата. – последва дълбока въздишка – Кои ще бъдат, обаче, тези четиридесет, които ще бъдат натоварени с тази отговорност?
-Не знаем дали ще са четиридесет – повтори Задекийл – трябва да кажат техниците.
-Протестирам! – възкликна Гавраил – Не можем ние да решаваме кой да живее и кой да умре!
-Можеш да обжалваш, Гавраиле. – Михаил го погледна с тъжни очи – Но не знам пред кого.
-Добре тогава. – вдигна властно ръка Шируфа. – Предлагам днес да изберем толкова пазители на наследниците, колкото са здравите капсули, а след техническата проверка ще се съберем отново, за да изберем останалите. Нека започнем обсъждането сега.

6.
Излизайки от сградата на съвета, Рафаел се сблъска с Деница.
-Мислех, че си тръгнал?
-Тръгвам си. Наистина не мога да остана и да гледам, как пропилявате последното ни останало време с глупости, вместо да търсите лек!
-Няма лек, Деница, търсихме, а и съм оставил два екипа да продължават да търсят. Но как да намерим лек, като не разбираме какво ни има?
-Трябваше да питате Него!
-Пробваме, не отговаря на този въпрос! Не ми казвай, че не си пробвал и ти!
Денис не отговори. Тишината се проточи дълго и Рафаел разбра, че е засегнал болно място.
-Не ми говори. – тихо каза Деница след известно време. – от доста време вече не ми говори. Нито с думи, нито с образи.
-Може би, защото така или иначе си спасен. А може би и защото знае, че няма да си съгласен…
-Но Той още преди заразата изчезна от главата ми! Разбираш ли, все едно съм спрял да съществувам за Него! – в гласа му звучеше огромна болка.
-Не знаем дали е наистина зараза. Не знаем какво е. Но знам, че не те е забравил, може да е уморен, може да те изпитва, всичко може да е. Но не и да забрави някого от нас, още повече, че ти винаги си му бил любимец!
Деница се умълча за известно време и Рафаел вече се чудеше дали да не се сбогува с него, когато той отново проговори.
-Няма да ги приема. Ще им преча, ще ги тормозя, ще ги наказвам! Ще ги накарам да съжаляват, че съществуват!
-Първо, ние още не знаем дали ще успеем. Може всичко да се окаже отчаян и безсмислен ход, който въобще да не проработи.
-Именно, което се и опитвам…
-Освен това, – прекъсна го Рафаел – ти гарантирам, че ако оцелеят, с времето ще ги заобичаш!
-Никога няма да стане това!
-Ще стане! И знаеш ли защо? Защото те ще са всичко, което ще е останало от нас, те ще са единствената ти връзка с миналото, по което вече тъгуваш. Рано или късно ще разбереш, че това е бил единственият ни шанс да оставим нещо след нас и ще ги приемеш.
В очите на Деница имаше огнени сълзи.
-Не искам. – тихо повтори той.
-Но ще го направиш. Не се съмнявам в теб. – Рафаел го погледна тъжно, сякаш си вземаше сбогом. – А сега трябва да тръгвам, братко мой, защото не знам колко време ми остава, а сме още съвсем в началото – прегърна го за последно и се загуби в тъмнината.

7.
В дома на Михаил се бяха събрали първите двадесет избрани, както и много гости, които просто подкрепяха плана. Не всеки един от тях беше твърд привърженик на идеята, но решението вече беше взето и нямаше път назад.
-Вдигам тост за бъдещето! Знам, че не това е бъдещето, което всички искахме. Знам, че разочарованието пред лицето на поражението ни е голямо! Но знам също така, че всички ние сме наясно с важността на това, Знанието да оцелее! Защото неговото опазване е смисълът на нашето съществуване! То ще бъде и нашето Наследство за идващите след нас! Самите те ще са нашето Наследство! – той огледа насъбралите се около него и след кратка пауза продължи – Искам да ви кажа също, че дори в този момент ние не сме се отказали да търсим други решения! Но дори да не успеем, със създаването на новата раса, ние гарантираме че Заветът на Баща ни ще продължи своето действие, ще се погрижим идващите след нас да го наследят!
Всички заръкопляскаха – едни от уважение към своя водач, други – видимо ентусиазирани. За първи път се осмеляваха да създадат нов живот! Бяха наясно от много време, че на практика притежават знанието и умението да го направят, но никога до сега не бяха смеели дори да помислят, да приложат това знание на практика.
След официалния тост се разделиха по групи. Всеки имаше какво да обсъжда със своите близки и приятели. Салатиел поведе някакъв спор съвсем тихо с Разиел и Михаил, но никой не разбра какво точно дискутираха.
Уриел се възползва от по-свободната атмосфера и се приближи до Рафаел.
-Искам да говорим.
-Напоследък само това правим Уриел. Говорим. Ако не си съгласна с нещо, говори с Михаил. Той се оформя като водач на групата.
-„Отцепници“. Не ми харесва. Не може да е толкова сляп, да не вижда, че това е единственият начин да запазим Знанието.
Рафаел знаеше за кого става дума.
-Да ти кажа честно, и на мен не ми се иска да е това единственият начин. Но просто съм го приел. Проблемът е, че дори така, нямаме никаква гаранция, че ще успеем.
-Е, аз искам да говоря с теб, за в случай, че успеем.
В очите на Рафаел проблесна изненада.
-Да? Какво, ако успеем?
-Колко индивида ще създадеш?
-Не знам за колко ще ни стигне времето. Ресурсите ни при всички случаи са ограничени, но ще ги създаваме по двойки, разбираш защо.
-По двойки? Чудесно! – в гласа на Уриел се появи известно колебание – Имам една молба към теб.
-Разбира се, кажи? Знаеш, че за теб съм готов на всичко. – Рафаел се усмихна уморено. – Е, на почти всичко.
Уриел се засмя и продължи по-уверено:
-Искам да им бъда кръстница!
От изненада Рафаел си изпусна чашата и еликсирът се разля навсякъде около него.
-Уриел?! Ние няма да създаваме деца! Нито имаме време за това, нито някой от нас помни как се отглеждат!
-Наясно съм. Нямам предвид ритуали или подобни неща. Искам аз да им дам имената. Само на първите!
-Не знам, трябва да питам Михаил.
-Не е нужно! Това не е свързано с оцеляването им, така че не го касае! Пък и какво би го интересувало него как се казват? Хей, помниш ли, какво ми обеща преди време? Ето, това е моята молба към теб! Но нека да си остане нашата малка тайна.
-Уриел… винаги успяваш да ме изненадаш. За какво ти е?.. Както и да е, не искам да знам. Как искаш да се казват?
-Помниш ли първите двама, които бяха поразени от заразата?
На лицето на Рафаел се появи объркване.
-Да, но какво общо има това?
-Бяха ми приятели.
-Но те бяха от друга каста, как може да са ти били приятели?
-Никога не са ме притеснявали кастите. И в този ред на мисли, бих ти предложила да не ги разделяме по касти. Не е нужно да им предаваме недостатъците си, вероятно ще си имат достатъчно свои.
-Това не ми е в правомощията, ще говоря с Михаил.
-Но за имената им не е нужно да го питаш. Рафаел, обещал си ми!
-Искаш да носят имената на твоите приятели?
-Да! И не само защото ми бяха приятели. Има нещо символично в това, първите двама от новата раса да носят имената на…
-… на първите двама, които паднаха жертва на заразата – прекъсна я Рафаел – Да, символично е – символ на провала ни!
-Не! Символ на силата ни! Че не се предаваме! Че продължаваме! Че на мястото на падналите идват нови и различни, които са по-устойчиви и ще продължат напред!
Неколцина наоколо се обърнаха и загледаха в тях, тъй като Уриел произнесе последните си думи доста по-силно и емоционално. Рафаел я гледаше мълчаливо и сякаш обмисляше.
-Обеща ми. – тихо и с молба в гласа повтори тя.
Той продължаваше да я гледа в светещите и очи. Никой от двамата не помръдваше. Изведнъж Рафаел се напрегна и сякаш се заслуша в нещо. След това бавно кимна с глава.
-Така да бъде.

8.
Късно вечерта на петия ден, Михаил влезе в лабораторията.
-Как върви? Кажи ми, че ще стане!
-Толкова ли е зле положението?
-Днес загубихме още четирима… С тази скорост, след три месеца няма да е останал никой.
-Михаиле, а какво реши Съветът за надзора им? Наясно си, че нямаме никаква гаранция, че въобще ще се развият. Може да измрат още в началото, тук се напълни в последно време с всякакви диви същества, очевидно по някакъв начин сме нарушили баланса. Може всичко да им се случи, а не можем да създадем много от тях, нямаме време за това.
-Наясно съм. Решихме да използваме стазисните капсули.
-Че те са останали само няколко!
-Знам, четиридесет са оцелели и в момента ги подготвят. Решихме да изберем съответно специалисти, които могат да им помагат в различните начални фази и да им предадат колкото се може Познание, когато са готови. Ще трябва да ги форсираме, но нямаме друг избор.
-Няма да е лесно. И няма да можете да разчитате на помощ! Нямам време за фини настройки, но и да имах, не мога да им създам вътрешен слух за баща ни! Те няма да Го чуват.
-Никакъв шанс?
-Ще се опитам да създам код, който да им даде възможност да развият с времето някакви способности в тази посока, но дали ще стане, ще зависи само от тях. Лошото е, че нямам много време.
-Всъщност, аз се надявах вече да имаме първите…
Вратата се отвори и в лабораторията влезе Гавраил.
-И? Какво става? Готови ли са?
Михаил го изгледа навъсено.
-Нали беше против?
-Не съм против, имам съмнения. Не е същото. А и нямаме голям избор! И?
Рафаел въздъхна:
-Не ми помагате, като ме притискате.
Михаил и Гавраил се спогледаха.
-Ами – започна Гавраил – положението се влошава и то по-бързо от очакванията. Ако поне знаехме какво е… А и трябва да побързаш, защото си избран за ковчега.
-Абсурд! Оставам тук и докогато издържа!
Михаил се приближи до Рафаел, хвана го с две ръце за раменете и го обърна с лице към себе си.
-Чуй ме внимателно. Казах ти, можем да задържим в стазис само четиридесет от нас. И поне един от тези четиридесет трябва да е учен, който ги познава, а не вярвам някой да ги познава по-добре от теб.
-Може да вземете някой от екипа, не ми го причинявайте! Не искам да гледам как изчезваме, искам да си отида преди да свърши!
Гавраил се размърда нетърпеливо.
-Не става. А и е вече гласувано. Постарахме се да изберем най-добрите, тези, които биха могли най-много да им помогнат! Ако искаш, можеш да обжалваш решението, – тук Михаил му се усмихна кисело – но сега ми кажи до къде си стигнал?
-Утре първите двама ще могат да бъдат събудени. – Рафаел ги погледна настойчиво – Но наистина няма как да знам преди да се събудят, дали сме успели!
Михаил се отпусна тежко на стола до голямата маса.
-Е, значи утре ще знаем отговора на основния въпрос. Другото може да почака.
-Как ще ги наречем? – попита Гавраил, докато гледаше с интерес двете тела, плуващи зад стъклената стена.
-Адам и Ева.