1.
-Хей! – Винченцо се обърна. Някакъв непознат мъж му махаше приветливо.
В този момент един камион профуча през улицата на метър от него, точно оттам, където щеше да се намира, ако не бе спрял.
Човекът, който му извика де приближи.
-Лошо ли Ви е?
Винченцо само посочи към отдалечилия се камион.
-Да. Хората днес карат като ненормални. – вметна добродушно непознатият.
-Вие ме спасихте. – успя да проговори Винченцо, постепено дошъл на себе си.
-Аз? – засмя се мъжът. – Опазил ме Бог! Но Вие наистина не изглеждате добре. Много сте прибледнял!
-Аз току що се разминах със смъртта, как се очаква да изглеждам? Всъщност, познаваме ли се?
-Не мисля. Просто се припознах. Знаете ли, още сте бледен. Да влезем някъде за по едно питие?
Винченцо само кимна и тръгна след непознатия.
Два часа и няколко бири по-късно, вече разговаряха като стари приятели, срещнали се след дълга раздяла. Мъжът се бе представил като Стария Ник, дошъл по работа в града и с намерението да остане няколко седмици.
-Кажи ми, Ник, какво точно работиш?
-Какво ли не. Според ситуацията. – на изненадания поглед отговори – Шефът ми е дал големи правомощия и не ми се меси излишно в работата, но пък и няма голяма подкрепа за делата ми от него. Така че, понякога се налага да изпълнявам сам различни неспецифични задачи. В момента съм на оглед за бъдещи клиенти.
-Закъсала ли ви е фирмата?
-Не, даже на моменти ми идва в повече клиентелата, та при възможност се старая да ги убеждавам не използват услугите ми.
-Хм. Странна политика.
-Зависи. Хората принципно се радват да не работят с мен. А на мен това не ми пречи.
Винченцо се разсмя.
-Хората принципно се радват за никого да не работят.
-Така е. За съжаление. А ти какво работиш?
Последва леко неловко мълчание, бързо преодоляно от няколко глътки бира.
-Ми аз, всъщност, нищо не работя. В момента, в който ме спря на улицата, в който ме спаси, точно отивах до Бюрото по труда да се разпиша, че още съм безработен.
-Не съм те спасявал! – изнерви се абсолютно безпричинно Ник. После замълча за кратко и продължи. – Слушай, след като нямаш работа, можеш на мен да ми помогнеш малко, какво ще кажеш?
-Защо не. Какво трябва да направя?
-Още не съм съвсем наясно, но до ден-два ще съм го измислил.
-Странна работа имаш, Ник…
-Идея си нямаш, колко си прав. – Ник се изправи. – Е, аз ще тръгвам. Ще се видим утре. Чао, Винченцо!
-Чао, Ник!
И едва, когато остана сам на масата, Винченцо се сети, че нито бе попитал Стария Ник за телефонния му номер, нито му бе дал своя.

2.
Денят беше уморителен и Винченцо бързаше да се прибере вкъщи. Завивайки на ъгъла, две отсечки преди дома си, рязко спря, за де не се блъсне в сякаш изникналия от нищото Ник.
-Хей, Ник, каква изненада! Какво правиш тук?
-Дълга история, но се радвам, че те виждам. Винченцо, имам нужда от помощ.
-О? Разбира се, кажи!
-Виждаш ли онзи балкон отсреща?
Винченцо кимна.
-Това е четвъртият етаж, дясната врата. Вътре жената се е заключила в банята и не може да излезе, а в този момент детето ѝ пълзи към терасата. До няколко минути трагедията ще се случи…
-Откъде знаеш? И защо ми го казваш това на мен?
-Защото аз нищо не мога да направя.
-Защо?
-Мога да ти обясня, но докато го направя, вече няма да има значение, защото детето ще е загинало.
Винченцо се втренчи за момент в Стария Ник, после хукна към сградата.
Десетина минути по-късно, когато излезе обратно на улицата, съпровождан от благодарната млада жена, която държеше малко дете в ръцете си, от Ник нямаше и следа.

3.
-Здравей.
Винченцо се обърна и без особена изненада разпозна Стария Ник.
-Какво беше това вчера? – започна без предисловие.
-Кое?
-Ник, знаеш за какво говоря!
-Нали каза, че си съгласен да ми помагаш?
-С това ли трябваше да ти помогна?
-Да. И с други такива подобни дреболии.
-А ти откъде знаеше…
-Имам си източници. -прекъсна го Ник. – Ако те дразни работата, няма да те намесвам повече.
-Това не е работа!
-Така ли? И защо?
-Защото бе случайно събитие. И защото за работа се сключва договор.
Старият Ник го изгледа изпод вежди.
-Харесвам те, човече. Затова приятелски ти казвам, ако ще правим нещо, по-добре е да бъде без договор. В моята фирма договорите са прекалено обвързващи и неприятни.
-Ок, но пак ти казвам, това бе нещо случайно.
-Това тук – също.
-Кое? – обърка се Винченцо.
-Виждаш ли онзи слепец на пейката? – Ник посочи към твърде зле изглеждащ човек.
-Да?
-А онези хлапета на ъгъла виждаш ли ги?
Винченцо кимна.
-След няколко минути те ще откраднат парите на слепеца и той няма да има с какво да си купи лекарствата, които са му нужни, за да преживее и тази седмица.
-И ти това го знаеш, защото…? – Винченцо зачака.
-Виж, мога да ти отговоря. Наистина мога. Но докато се обясняваме, за онази бедна душа ще стане късно.
-Тогава защо сам не му помогнеш?
-Винченцо, ето ги, приближават го.
Винченцо изруга и хукна към пейката.

4.
Няколко седмици по-късно, Винченцо вече бе свикнал с уж случайните срещи със Стария Ник и дори ги очакваше с нетърпение. Да помага на хората сякаш предаваше нов смисъл на собствения му живот и го караше да се чувства ценен. Само не разбираше, как точно Ник знаеше къде да го намери.
-Много си умислен.
Обърна се и срещна погледа на Ник.
-Ще ми отговориш ли на един въпрос?
-Здравей и ти, Винченцо!
-Здравей. Ще ми отговориш ли?
-Питай.
-Откъде знаеш къде да ме намериш всеки път?
-Не знам. Знам къде има някакъв по-особен проблем и като отида на мястото, ти си вече там.
-И какъв е проблемът тук?
Винченцо бе в парка и всичко наоколо бе спокойно и почти летаргично.
-Виждаш ли онова момиче на пейката?
Погледна накъдето сочеше Ник и видя умърлушена девойка, която стоеше неподвижно и гледаше с празен поглед пред себе си.
-Какъв ѝ е проблемът?
-Ще ти кажа, но сега те моля просто да отидеш и да седнеш до нея и да я заговориш.
-За какво?
-Без значение. Важното е друг да не я заговори в момента.
-Защо?
-Моля те, направи го, обещавам да ти кажа след това.
Половин час по-късно Винченцо бе отново до Ник.
-Ти се подиграваш с мен!
-Защо?
-Тя просто ми каза да се махна.
-Е?
-Какъв беше целият смисъл?
-Кажи ми какво се случи?
-Заговорих я. Определено не беше в настроение. После дойде някакъв и се опита да седне при нас. Аз му казах, че пречи, той си тръгна и тя ме изгони с думите, че аз ѝ преча.
-Много добре.
-Добре?
-Да. Тя до няколко дни ще се вземе в ръце и ще продължи живота си напред. Но ако този човек беше я заговорил, тя щеше да го хареса, той щеше да се възползва от нейната моментна слабост и след три месеца щяха да са женени. Той е с тежка шизофрения и след около година, в момент на пристъп, щеше да я убие.
-Ти се шегуваш с мен. – Винченцо гледаше недоверчиво към Стария Ник, но той поклати глава.
-Не, Винченцо. Току що ти спаси не един, а два човешки живота.
Не знаеше какво да отговори. Вътре в себе си вече вярваше на всяка безумна мисъл, изречена от странния му приятел. Защото те бяха вече нещо като приятели, нали?
-Аз тръгвам, Винченцо. – прекъсна мислите му Ник. – До скоро.
-Кога ще се видим пак?
-Скоро. – усмихна се мъжът и тръгна по пътеката през парка. Винченцо погледна към пейката, където момичето точно ставаше и си тръгваше с отвеяна усмивка. Обърна се обратно, но Ник вече го нямаше.

5.
Петък вечер. Работната седмица бе свършила. И, разбира се, повечето от мъжете от квартала отново бяха в кръчмата.
Винченцо седеше сам на маса в ъгъла и тихо си пиеше поредната бира, без да обръща внимание на глъчката наоколо.
-Свободно ли е? – чу глас и погледна с вече леко замъглен поглед към застаналия до масата човек.
-Ха! Точно за теб си мислех! Сядай, Ник!
Мъжът седна с усмивка и остави своята халба на масата.
-И какво си мислеше за мен?
-Ами като начало за това, че не си никак стар. Защо ти казват Старият Ник?
-Не знам. Отдавна ме наричат така. А и не бих казал, че не съм стар. Знаеш ли, че съществуват насекоми, които живеят само по няколко дни? Според теб, не бих ли бил в техните очи Вечният Ник?
Двамата се разсмяха на шегата и се чукнаха с халбите, после Винченцо пак стана сериозен.
-Кажи ми, Ник, как така знаеш предварително какво ще се случи?
-В какъв смисъл?
-Ами, в смисъл.. че знаеш предварително. Казваш ми, че някъде нещо става, аз отивам и то наистина става. Но това означава, че в момента, в който си ми го казал, още не се е случило.
-Наречи го интуиция.
-Неее. Аз си мисля, че не може да е интуиция.
-А пък аз си мисля, че си пиян.
Двамата отново се разсмяха и вдигнаха тост.
-Мда. Пиян съм. Но и това твоето не е интуиция. Прекалено е точно.
-Ами, ако хората работеха върху това да развиват своята интуиция, тя би могла да се превърне в доста надеждно сетиво. Дори повече от слуха и зрението.
-Като при теб?
-Може би…
-Добре. А какво точно представлява твоята интуиция?
-Хм. Трудно е да се опише. Усещам, че нещо ще стане и след малко то се случва… Ето например, ей сега на онзи там ще му се случи случка, която няма да му хареса.
Винченцо погледна към човека, към когото Ник бе посочил. Беше доста наквасен и шумно поръчваше нова бира, въпреки че още не бе изпил тази, която държеше. В този момент вратата се отвори с трясък и в кръчмата нахлу разярена жена.
-Ето те къде си бил, нещастнико! А детето нека чака с часове в детската градина, нали? – и се нахвърли върху внезапно изтрезнелия мъж, който, в шока си, изпусна халбата и тя се разби в пода.
Последва кратка, но грозна сцена и малко по-късно бедният пияница бе вече навън, следван от крясъците и ударите на гневната си половинка.
Винченцо се усмихна.
-Да, в такива моменти се радвам, че не съм женен. – и даде знак на човека зад бара за още две бири, за него и Ник. После погледна събеседника си с лукава усмивка. – А като знаеше какво ще стане, защо не му помогна?
-Аз? Аз никога на никого не помагам!
-Това не е верно. Последната седмица…
-Не бях аз. – прекъсна го Ник. – Ти беше.
-Е, технически бях аз, но на практика ти ми “подсказваше”.
Старият Ник само се усмихна.
-И? Защо не му помогнахме?
-Защото си беше виновен. А и никой от нищо не беше заплашен. От градината са се обадили на майката и тя е прибрала детето.
-И това ли си усетил интуитивно?!?
Ник не отговори, вдигна новата халба и отпи бавно и с удоволствие. Като видя, че няма да получи отговор, Винченцо смени темата.
-Сега какво ни предстои?
Събеседникът му го погледна замислено.
-Не съм сигурен. Има проблем, който се опитвам да реша, но бъдещето е неясно.
-В какъв смисъл?
-Има една жена. Самотна майка. Бившият ѝ е решил да си отмъщава по доста краен начин и е възможно тя да бъде убита.
-Защото го е зарязала?
-Защото е избрала свободата пред неговата тирания.
-А защо тогава въобще е била с него?
Ник се усмихна печално.
-Странно нещо е любовта. Понякога ни кара да правим неща, на които и сами не бихме повярвали, че сме способни.
-Но все пак го е зарязала.
-Да. Открила е по-силна и изгаряща любов. И е готова на всичко за нея.
-Друг мъж?
-Дъщеря. Когато се появи дете в живота ти, приоритетите ти рязко се променят.
-И искаш да спасим жената от подивелия ѝ бивш…
-Всъщност, искам да спасим детето. Защото неговата съдба ще бъде крайно различна, ако израстне с майка си, и ако порасте само.
Винченцо се замисли намръщено.
-Нали знаеш, че това не може да е само интуиция? Нещо не ми казваш.
Старият Ник се усмихна и не отговори.
-А защо на никого не искаш да помогнеш лично?
-Не, че не искам. Не мога.
-Не можеш?
-Нямам право.
-А кой би те спрял?
-Винаги има някой, с когото трябва да се съобразяваме. – Винченцо го погледна с неверие. Ник почти се разсмя и го попита. – Ти като беше дете, слушаше ли твоите родители?
-Ъъъ… да. Но това какво общо има?
-Има.
Очевидно не искаше да отговори и Винченцо реши да не го притиска. Останаха още известно време в кръчмата и си разказваха различни истории, Винченцо дори разказа някои случки от живота си, за които никога не бе вярвал, че би проговорил пред някого. Но нали затова са приятелите – да си споделят един на друг, да се утешават взаимно и да търсят решения на житейските дилеми…
Мина полунощ и настъпи съботния ден. По стария календар – седмият ден от седмицата. Казват, че е опасен ден, когато всичко може да се случи. Защото, както знаем, на седмия ден дори Господ си почива.

6.
Всичко се случи прекалено бързо. Жената, фучащата кола, пистолетът. Скокът към жената и после – болката.
Постепено, като че ли след цяла вечност, дойде на себе си. Но нещо не беше наред. Беше горещо. Много горещо. Винченцо бавно отвори очи и в момента, в който осъзна какво вижда, отново бързо ги затвори. Наблизо се чу тих смях.
-Това няма да промени нищо.
Той стисна очите си още по-силно, ако това въобще беше възможно.
-Добре. Ще чакам. Така или иначе няма да издържиш дълго. След малко ще дойде горещата вълна.
-Гореща вълна? – не издържа той и скочи. – Сега да не би да е хладно? И кой си ти?
Стоящият с гръб към него се обърна и Винченцо в недоумение разпозна Стария Ник.
-Ник? Какво се е случило? Защо си тук?
Ник се разсмя.
-Аз живея тук, Винченцо. Това е моят дом.
Не беше весел смях.
-Мен ме застреляха. – каза Винченцо. – И би следвало да съм умрял.
-Умрял си.
Тайната надежда, която се криеше някъде в ъглите на съзнанието му изчезна и краката му рязко натежаха.
-И това е адът. – Не питаше. Беше повече от ясно. Огледа се наоколо – виждаха се само лава и огньове, някъде отдалече се чуваха болезнени писъци, които той чак сега отчете.
-Да, адът е. – Ник го гледаше без да мигне. Усмивката бе изчезнала от лицето му.
-И е твой дом?
-Да. Това е моят дом. Аз съм господарят тук.
-Тоест, ти си Луцифер.
-Да, и така ме наричат.
Винченцо понечи пак да седне, но земята бе станала нетърпимо гореща.
-Виж, ако искаш да прекараш вечността тук, аз няма да ти преча, все пак направи не малко за мен. Но те предупреждавам, че наказанието на това място е неприятно. Скоро температутите ще са такива, че ще започнеш да гориш.
-Да горя? Без да умра?
-Ами ти вече си мъртъв, колко по-умрял искаш да бъдеш?
-А имам ли въобще някакъв избор?
-Интересен въпрос. Но като начало ти предлагам да дойдеш с мен.
-Къде?
-Има ли значение вече за теб?
Винченцо въздъхна и последва Стария Ник по някаква въображаема пътека между огньовете.

Малко по-късно двамата седяха на удобни кресла в странна сграда, която отвън приличаше на полу-разрушен и изгорял средновековен дворец, но вътре помещенията бяха всъщност модерно обзаведени с много вкус и дори бе приятно прохладно.
-Значи това е домът ти. – отбеляза ненужно Винченцо. – Определено изглежда добре. И не е горещо като навън.
-Всъщност, за мен температурите нямат значение. Не изпитвам физически нито студ, нито горещина.
Настана неловка тишина. Накрая Винченцо не издържа и зададе най-терзаещия го въпрос.
-За кой грях съм тук?
-Всички хора са грешни. – Ник го гледаше втренчено.
-Но не всички попадат тук.
-Не. Мнозина приключват тук, но съвсем не всички.
-Значи има простими и непростими грехове. Кой е моят?
-Твоят?
-Моят голям грях… или грехове, заради които съм тук.
-Помагаше на мен.
Винченцо се разгневи.
-Затова съм тук?! Аз дори не съм знаел, че ти си дяволът!
-Дори и по човешките закони незнанието не оневинява.
-Но аз не правех нищо лошо! Всъщност, това, което ти искаше от мен, бе добро! – той се замисли за момент и на лицето му се появи объркване. – Наистина не искаше от мен нищо лошо! Защо?
-Какво “защо”?
-Защо ме караше да правя всички тези неща?
-Защото аз не можех да ги направя.
-Защо?
-Защото от мен не се очаква да творя добро и Той няма да е доволен, ако започна да помагам на хората.
-Той?
-Той.
-Говорим за… Бог?
-Да. За кого друг?
-И теб те притеснява да не Го разсърдиш? Той е твой враг!
-Враг? – възкликна Ник. – Никога! Той е мой Баща и аз никога не бих Му се опълчил!
Винченцо се обърка.
-В свещените книги пише…
-Ба! – прекъсна го събеседникът му. – Не трябва да вярваш на всичко, което хората пишат, Винченцо!
-Но тогава защо си тук?
-Защото Той поиска това от мен. Каза ми, че повечето хора не са готови да се върнат в Рая и само аз имам нужната сила, за да издържа на техните мъки. Макар че, на моменти не съм съвсем убеден, че наистина съм достатъчно силен. Някои от тях страдат толкова много, че дори не съм предполагал, че такова страдание е възможно.
-Защо тогава ги подлагаш на него?
Ник дотолкова се разсмя, че чак се задави.
-На нищо не ги подлагам. Аз съм само страшилището, от което да изпитват ужас. Но мъченията те сами си ги избират подсъзнателно – повечето още приживе.
-Хм.
-Виждам съмнението ти. Но наистина е така. Самият ти създаде за себе си тази реалност на ада, която очакваше да видиш.
-Тоест не всичко е само огньове и горещина?
-Определено. Макар че повечето хора си представят точно това. Ужасно скучно и еднообразно!
-Това, което казваш е потресаващо!
-Е, поне не съм го измислил аз.
-Но… цяла вечност страдания…
-Всъщност не за всички е цяла вечност.
-В какъв смисъл?
-Някои са тук заради тежки прегрешения, но други сами са се осъдили. И когато разберат, че имат право на прошка и я поискат, Той изпраща ангелите за тях.
-А ако разберат за това и нарочно поискат прошка, за да се измъкнат?
-Не работи. Проблемът на това място е, че тук не можеш да лъжеш. Нито себе си, нито другите. И за да получиш Неговата прошка, трябва наистина да си осъзнал, че я заслужаваш.
Винченцо се умълча замислено. Търсеше спасение за себе си. Не искаше да прекара вечността в ада. Накрая проговори.
-А аз от кои съм Ник? Имам грехове, но всъщност не се чувствам недостоен за прошка.
-Ти, за съжаление, извърши най-тежкото престъпление. Знаеше, че ако застанеш пред онзи пистолет, ще умреш. Но го направи.
-Ако не го бях направил, жената щеше да умре. А и ти самият каза, че тя не бива да умира.
-Така е. Но въпреки всичко, това което се случи, технически погледнато си беше самоубийство. Най-тежкият грях.
-И ти знаеше, че ще го направя, за да я спася…
Старият Ник не отговори. След дълго проточила се тишина Винченцо попита тихо.
-Поне тя оцеля ли?
Събеседникът му се втренчи в очите му.
-Да. И ще отгледа своята дъщеря, която ще стане велик учен и лекар. – Ник се усмихна замечтано. – Да. Момичето наистина ще спаси човечеството от най-кошмарните болести.
Винченцо гледаше с неразбиране към седналия срещу него мъж.
-Ти наистина обичаш хората!
-Защо да не ги обичам? Те са деца на Татко.
Винченцо не знаеше какво да отговори на това. Мълчеше и гледаше към Ник.
В този момент се разнесе ярка светлина и до тях се появи огромната фигура на блестящ мъж в златни доспехи. Той погледна към Ник и се усмихна благо.
-Здравей, братко!
-Здравей, Гавраиле!
-Защо ме викаш?
-Заради този човек тук. – Ник посочи с глава към Винченцо. – Станала е грешка и мястото му не е при мен.
Гавраил погледна към човека с пронизващ поглед и не след дълго отсече:
-Виновен е.
-Не е. Аз го накарах.
-Можел е да откаже.
-Беше важно!
Двамата се втренчиха един в друг за дълго, сякаш разговаряха наум. В един момент Гавраил проговори с изненада в гласа.
-Наистина искаш спасението му!
-Да.
Тишината се проточи. Този път се обади Ник.
-Направи го заради мен!
Лицето на Гавраил омекна и той кимна с глава.
-Хайде, да тръгваме. – обърна се към човека.
Винченцо се изправи, незнаещ какво да прави.
-Тръгвай. – тихо му каза Ник.
-А ти?
-Аз имам още много работа тук. – в гласа на Луцифер имаше някаква неизречена тъга.
-Не може ли и той да дойде? – обърна се Ник към Гавраил, който се смая от въпроса.
-Той… Той би могъл по всяко време и сам да си тръгне.
Беше ред на Винченцо да погледне смаяно към Стария Ник.
-Верно ли е това?
-Да.
-А защо не го направиш?
-Защото Баща ми ми каза, че има нужда от мен тук.
Винченцо погледна към Гавраил, който потвърди с кимване. Обърна се отново към онзи, от кого се бе учил цял живот да се страхува.
-Как ще бъде горе? Малко ме е страх…
-Бъди себе си и ще бъде прекрасно. – усмихна му се Старият Ник. В този момент се появи силна светлина и всичко наоколо постепено изчезна. Когато светлината се отдръпна, той се огледа с благовение наоколо и целият се изпълни с неописуем възторг. Беше пристигнал.