Тюрингия

Отново във влака. И разбира се – на път от любимия град за Германия. Беше малко ранно тръгването, в часове, в които обикновено си лягам. Затова и по-голямата част от пътя изкарах в друга вселена, създадена специално за мен от собственото ми подсъзнание. Е, малко приличаше на Star Wars, но това е разбираемо, нали съм джедай… Впрочем, ако сте чели книгите на Едгар Бъроуз за приключенията не на Тарзан, а на Джон Картър, ще установите, че неговият марсиански приятел Тарс Таркас е джедай. Сега остава да спомена, че книгата е писана през 1912 година. Здрасти, Джордж, нещо да имаш да кажеш по въпроса?

И така, пътувам си с влака, който бързо и безпощадно ме измъкна от Австрия, спя си и естествено се събуждам от неприятната липса на движение на различни гари и когато представители на немското БДЖ (шега, DB няма допирни точки с БДЖ) минават да ми предлагат храни и напитки. Интересно е да си диригент – поглеждам през прозореца и в главата ми изниква – а, тук съм дирижирал Кармен… тук бях през януари… тук беше концерта с Анастейша… тук беше трудният спектакъл с Тоска…

Безумно е. Светът е тооолкова малък. Вероятно никоя страна не познавам повече от Германия… и толкова спомени… За много от спомените е бил виновен през годините Андрей Андреев. Ама той за какво ли не е бил виновен – беше ми директор в училището, после правихме Тракийско лято и няколко милиона записа, след това ме назначи за музикален директор в Пловдивска опера / филхармония, а накрая започна да ме разхожда из залите на Германия да си упражнявам диригентската техника. Аз винаги съм му се отблагодарявал по мой си начин. Мисля, че половината от белите косми по главата му са му подарък от мен.

Този път, обаче, пътувам (отново) сам, защото задачата е друга – симфоничният оркестър на Тюрингия. Положението е забавно, защото ангажимента го получих чрез приятел, живеещ в САЩ.

Пристигайки в Рудолщадт, установих първите признаци на лошо изкарване – кашлица, потене, болки в гърдите – идеални предпоставки за неприятни спомени от което и да било място. На гарата ме чакаше артистичната дама на оркестъра, която с много ентусиазъм и на перфектен английски ми разказваше за града и оркестъра, докато ме водеше към хотела. По-късно установихме, че диригентът говори и немски, но е малко смотан/срамежлив.

Пред хотела имаше табела – “Тук е спал една вечер Гьоте”. Като попитах на рецепцията дали знаят в коя стая е спал точно, ми отговориха – по това време той е бил вече добре известен, най-хубавата стая, с най-добрия изглед към замъка е Вашата… и започнах да се чудя, сега, като се окаже, че съм спал вече в една стая с Гьоте, ще стана ли по-умен? Макар че, то ако така се ставаше умен, Репербана в Хамбург щеше да е Световната Интелектуална Банка.

Първата репетиция бе същата вечер. За моя изключително приятна изненада бях представен на оркестъра от главния им диригент, който е едно от имената в професията в тази част на света. Репетицията премина гладко и, ако изключим засилващите се в мен болки при дишане, направо приятно. Инспекторът на оркестъра се оказа бургазлия, който, виждайки състоянието ми, ме запаси с малко лекарства. Това се оказа полезно, защото по-късно местните специалисти, след някакви неприятни процедури, отказаха да ми дадат нещо повече от витамини и някакви съмнителни хапчета, с обяснението, че дух и тяло трябва да живеят в хармония, а ако съм причинял на нечие чуждо тяло това, на което съм бил подложил моето, щели били да ме съдят.

Нощта беше подобаваща. В определен момент не знаех дали ще съм жив сутринта и кое е по-добрият вариант. Такава треска не ме е тресла от деветдесетте години. И разбира се, всяко докосване до каквото и да било – легло, възглавница, чаршаф – създаваше усещането за престой на зъболекарски стол с оголен нерв и без упойка. Ако ми го разрешаваше състоянието, щях да остана прав през нощта, но всеки опит за измъкване от леглото събуждаше асоциации с непроходило дете.

Невероятно беше, че сутринта успях да отида на репетиция. Дирижирането е интересна автосугестия – докато човек измъчва другите хора, забравя за собствената си болка.

Между двете репетиции спах. Логично, защото през нощта бях прекалено зает да ме тресе и да се самосъжалявам.

На вечерната репетиция оставих само щрайха, за да репетираме Кюркчийски. Ха, до края не можаха да му кажат името. Ласкаех се от мисълта да им отмъстя, задето трябва да дирижирам акомпанимент от Шуман (мразя акомпаниментите на Шуман) и Голямата симфония на Шуберт. Знаете ли защо я наричат “голяма”? В Австрия имат още едно определение за нея – симфонията с “божествените дължини”. От друга страна, музиката е толкова красива, особено когато я изпълнява австрийски или немски оркестър… Но да ме карат да репетирам това, докато съм болен… реших, че Кюркчийски е добро отмъщение за мен.
Само дето нищо не се получи с отмъщението – от първото пресвирване разбраха основните неща и го харесаха…

Вечерта се сетих, че цял ден не съм ял нищо, но нямах сили да се движа и направо се предадох на леглото. Жена ми би била щастлива. Сърцето ми, вероятно, също. Пак ми беше лошо, но поне треската отмина. Като цяло останах с убеждението, че целта на хапчетата е да ме мумифицират, изкарвайки от мен всичките основни 75% от които се състои човешкото тяло. Сутринта се събудих с усещането, че плувам, възглавницата бе като потопена във ваната гъба… Не бих се учудил, ако докато съм бил на репетиция, от хотела са били заети да ми търсят нов матрак за леглото.

Този път обядвах. Дори взех важното решение, вечерта да отида на кино. Животът без кино е половин живот.

На втората репетиция се появи и солистката.

Значи, най-сериозната звукозаписна фирма в света на класическата музика вероятно се казва Deutsche Grammophon. Та, DG са подписали преди не много време за първи път от 40 години ексклузивен договор с нов челист. Спечелила Ехо Класик, нещо и за грами прочетох след това в биографията ѝ. Първото впечатление – хубаво момиче. Което веднага остава на заден план като засвири. Не знам какъв е този инструмент, но разбирам защо Deutsche Grammophon са побързали да я вържат за себе си. Не бях чувал чело да звучи така. По време на бавната част на Шуман, наблюдавах с удоволствие вперените в нея удивени погледи на много от музикантите.

Както казах, за хубавото преживяване се наградих с вечерно кино. Хората в салона ме мразиха заради проклетата кашлица (да са благодарни, че седнах далече от всички, защото можех да си седна и на мястото и да предизвикам епидемия в Тюрингия). Аз, обаче, се наслаждавах на филма.

На другата сутрин, по време на генералната репетиция открих, че в оркестъра има още двама българи под прикритие. Много им се зарадвах. Мисля, че и те на мен. Всъщност, на мен хората в Германия принципно ми се радват. Някой ден вероятно ще трябва да се замисля по темата.

Успях да разболея и концертмайстора, който се оказа румънец. Това му е един от последните концерти тук, тъй като е вече концертмайстор в Дрезденската филхармония. С други думи – ако някой си търси концертмайсторско място, сега е моментът. Аз, за всеки случай го заразих, за да не иска да се връща повече, така че, мястото е окончателно свободно.

Трябва да спомена, че генералната репетиция и двата концерта бяха в една зала – бижу, в съседен град, тъй като залата в Рудолщадт е в двугодишен ремонт. Поради което от оркестъра ми организираха кола с шофьор. Усещането жена да ми отваря вратата на качване и на слизане, обаче, е повече от идиотско. Очевидно имам още много път да извървя, за да стана съвременен човек. За мен си остава нормално мъжът да бъде кавалерът и т.н. Това не се отнася за кой каква професия упражнява, а за отношения между хората. Нормално е мъжете да бъдат кавалерите, най-малкото защото, кой каквото иска да говори, но равенство не може да има. Ако мъжете трябваше да раждат, човешката цивилизация отдавна щеше да е изчезнала и то без войни, а от старост. Какво равенство е това? Кой въобще може да отрече факта, че жените могат нещо фатално важно, което мъжете не са в състояние да свършат? Така че, не, благодаря, не ми е окей, жена да ми отваря вратата. Но феминистите разбират нещата по друг начин и това си е тяхно право. Аз съм старомоден.

Обратно в реалността. Концертите минаха прекрасно. Отдавна не бях чувал толкова красиво пианисимо в оркестър. Цялата музика добива друг смисъл…

След втория концерт от оркестъра ме поканиха на ресторант. Те пиха бира, аз пих чай. Животът не винаги е справедлив. Не, не се оплаквам, че съм пил чай, от малък обичам чай, просто причината не бе от приятните. Обещах на колегите, другия път да дойда здрав, защото беше наистина срамота, да съм в такъв красив град, а да разгледам само стаята в хотела.

А сега ми предстоят нови приключения, защото смятам да намеря къде в Китай са се скрили колегите от Софийската филхармония и също така да открия нови хот-пот ресторанти. Казват, лютото лекува. Предстои да разберем…