Бари, Италия, Европа, Земя, Слънчева система, Млечен път
(Някаква (вероятно) паралелна реалност, защото случващото се в момента не може да е истина…)
Снощи имах приятен спектакъл на Риголето в южна Италия. Понеже на моменти ми липсва операта, такива спектакли са полезни за мен. Действат ми като портрет на Тодор Живков на емигрант. Всъщност, обичам страшно много операта като изкуство, но имам противоречиво отношение към онези, които го изпълняват. Е, разбира се, винаги има изключения. И слава Богу!
Този път беше по-скоро позитивно преживяване. Наистина, интересен начин за изкарване на почивните дни, но от друга страна, кой може да се похвали, че ходи на море в Италия и му плащат? Обаче всичко на този свят си има начало и край, това пътуване – също.
Съвсем естествено, както напоследък често се случва, проблемите започнаха на летището, което се казва Карол Войтила. И така, хронологията до момента (ако не го завърша, значи или ми е писнало/изнервил съм се повече от нормално, или… няма да мислим за този вариант):
1. Началното задължително закъснение – по неизвестни причини. Вече имам опит с тези неща, затова само се усмихнах. Ако знаех продължението…
2. На гейта – блокира системата за чекиране на билетите и настана хаос. Решиха да продължат мануално, но не знаеха кои са минали до момента и кои – не.
3. В самолета се оказа, че има пътници за друг град и им отне известно време да открият кои са и да ги изведат обратно на гейта. Сетих се за “Сам в къщи 2”.
4. Заподозряха, че може да има багаж без пътник, съответно накараха всеки пътник да си вземе багажа за да проверят какво остава. В този момент хаосът стана епичен.
5. Заради закъснението, някакъв пътник се оказа, че ще си изпусне връзката във Виена, поради което реши да слезе. Това, разбира се, доведе до отваряне на багажното и търсене на неговия багаж.
6. Докато всичко се оправи, във Виена започна буря и решиха да чакат развитието на метеорологичните условия. От една страна съм щастлив, че полетът ми за София е чак сутринта. От друга страна, семейството ми пристига тази вечер във Виена, а ключовете за вкъщи са в мен.
7. Междувременно си смених местата с трима човека(!), всеки от тях с едно и също обяснение – че седящият до мен е съпруг, приятел, гадже и не са могли да си вземат места един до друг. Така че, още преди да излети полетът, вече бях седял на 18с, 13d, 10a, а накрая – 30d. Пиша тези редове все още на пистата в Бари, така че, кой знае, до излитането мога да вляза и в Гинес.
8. Току що обявиха, че всеки, който иска да се откаже, може да слезе и, понеже още десетина човека се възползваха от предложението, започва нова проверка на багажите. Моят, разбира се, е на майната си, където го сложих, докато се ползвах от правото си на предварително чекирано място… Мислите се, че знаете значението на думата “хаос”? Възползвайте се от образователните в това отношение полети на Wizz Air и ще установите, че ще ви трябва диплома и по въпроса за различните видове безредие.
9. Впрочем, всичко това вече няма значение, понеже току що съобщиха, че поради неуредиците, самолетът е сложен в края на опашката чакащи излитане и в скоро време няма да получи разрешение за старт.
Добре. Изнервих се. Спирам дотук и започвам да се моля междувременно да не слязат всички пътници, че ако отменят полета… впрочем, при други обстоятелства (в смисъл – “нормални”) сега вероятно щях да слизам във Виена…
Като свършат поредните проверки, ще пробвам просто да заспя. Може и да се преместя на някоя от освободените седалки, за да имам повече място, понеже настоящите ми съседи са по-едри и от мен. Ако излетим и ако кацнем, все ще ме събудят. А ако не ме събудят, ще продължа писанието от някой друг красив европейски град, според това какъв е резултатът от тотото/накъде е продължил самолетът…
PS:
Самолетът се разклати. За момент се изпълних с щастие и надежда, че ще полетим, но се оказа просто поредното сваляне на багаж на отказали се. Вероятно и на хората от летището им е писнало и са предприели малко по-груби действия в работния процес…
PS2:
Излетяхме. Сериозно изнервен от събитията от последните два часа или просто от многото кафета днес, реших да разгледам списанието на борда. На първата страница на която отворих, кротко си стоеше заглавие “Join the #IamWIZZcrew family”. Бързо разгърнах следващата страница, за да изпреваря въображението си, а оттам ме погледна друго заглавие – “Becoming a Wizz Air pilot”. Затворих, защото въображението ми наистина се оказа по-бързо от мисълта. Погледнах към изходите наоколо, но вече бяхме във въздуха. Успокоих се, че могат да излитат и зачаках да разбера, дали могат и да кацат.
По време на полета, докато стюардесите се опитваха да ни убедят, че ако си купим нещо от тях, ще разсеем напрежението, пилотите се извиниха няколко десетки пъти за закъснението и обещаха да наваксат част от него. Заявиха и очакванията си да кацнем само час – час и половина по-късно от предвиденото. Никога няма да разбера как го правят това. Веднъж KLM наваксаха тричасово закъснение на полета до Ню Йорк…
Малко по-късно, докато самолетът се опитваше да се измъкне от някаква непредвидена турболенция, а ушите ми си дадоха заслужена почивка, се сетих за една друга (родна) компания, която преди два месеца успя да постигне закъснение, равно на шест пъти продължителността на полета и ми стана някак леко. Е, да, плановете за вечерта малко се объркаха, но особено ако кацнем, това няма да е кой знае какъв проблем. Аз така или иначе съм вече почти в несвяст, така че…
Сетих се за анекдода, в който пилотът успокоява изнервена от първия си полет пасажерка: -Спокойно, госпожо, до сега още никой не е останал във въздуха.
Малко странни мисли, но явно този е от “онези” дни… Е, дано прочетете това. Ще означава, че сме кацнали. При всички случаи, във въздуха няма да останем…
