1.
-Хората не помнят кои са. Не помнят защо са създадени. Нищо не помнят. И въпреки това се унищожават един друг с омраза, каквато никой друг вид не познава. Лошото е, че унищожавайки себе се, унищожават и околния свят.
Дарио се огледа изненадано. В главата му нямаше никакъв спомен как се е озовал на това място и кой е човекът, който му говореше в този момент.
-Изглежда не ме слушаш. – правилно отбеляза събеседникът му.
Реши да не му отговаря. Просто продължи да се оглежда, търсейки някакъв ориентир, който да му подскаже къде се намира.
-Дарио, важно е да разбереш какво ти говоря и да вникнеш в думите ми, преди да се срещнете. Това може да ти помогне.
-Извинявайте много, но въобще си нямам представа кой сте и какво искате от мен. И въобще, къде сме и какво е това място?
-О, разбирам. – човекът го погледна някак разочаровано. – Добре, ще започнем отначало. Името ми е Питър.
-Приятно ми е, Питър, аз съм Дарио. Адвокат съм и по последни спомени, имам важна работа в Лондон, така че, няма да имам много време. Ще ми кажеш ли къде сме и защо ми е толкова разбъркано всичко в главата? И как да се върна обратно Ситито?
-Ние сме в Лондон.
-Глупости! – Дарио изригна. – По-скоро имам усещането, че съм в джунглата. Само дето не е толкова горещо.
-Ти бил ли си в джунглата?
-Не, но това няма никакво значение в момента! Кажи ми къде сме!
-В Лондон.
-Хей! – в гласа на Дарио се появиха опасни нотки.
-Добре, не е точно Лондон. Виждаш природата такава, каквато би била, ако не беше построен Лондон. Ако вървиш в тази посока, само направо, до двадесет минути ще се изправиш пред Темза.
Човекът сигурно беше луд. Това беше мисълта, която се появи в главата на Дарио.
-Не, не съм луд. И ако спреш да се самосъжаляваш, ще приемеш истината.
-Аз не се самосъжалявам. Аз искам всичко това да приключи!
-Ами то приключи. Затова си тук.
По някаква причина тези думи разтревожиха Дарио.
-Как е приключило? Кое е приключило?
-Твоят път. Помниш ли нещо от случилото се на моста?
-Кой мост? Какво се е случило?
-Атентатът. Говорихме си с теб за него по пътя насам.
-Кой път? Къде сме били? И защо не си спомням нищо?
-Защото още го отричаш. Посрещнах те при Темза и си говорихме доста. И това е четвъртото ти блокиране на паметта. Явно за теб е по-тежко, отколкото е за останалите.
Дарио се обърна рязко към човека срещу него.
-Кой си ти?
-Името ми е Питър.
-Къде сме?
-В Лондон.
-Престани!
-Аз само отговарям на въпросите ти.
Измежду дърветата се появи друг човек. Дарио въздъхна облекчено и тръгна към него.
-Здравейте!
-Здравей!
-Извинете, но ще ми кажете ли къде сме, не мога да се ориентирам?
Човекът погледна към онзи, който се наричаше Питър и той се обади.
-Още не може да го приеме. Трудно му е.
-Ей сега ще му помогнем. – каза новодошлият с мек глас и положи длан върху челото на изненадания Дарио, преди той да успее да реагира. Светът наоколо плавно се промени.

2.
Денят беше тежък. Вече единадесет години Дарио живееше във Великобритания и се гордееше с това. Беше избрал Кембридж по съвсем емоционални причини за следването си. Имаше връзка с момиче от Лондон и беше повече от логично по онова време, да запише курс по право в Обединеното кралство. По-късно се усети, че наученото тук няма да му е от особена полза в Италия, но така или иначе, нямаше намерение да се връща повече у дома, където след смъртта на баща му, нищо вече не го задържаше.
От няколко години работеше за една от най-големите кантори в Лондон и с работата си бе успял да впечатли мнозина, включително и Алена, която се бе влюбила в него почти от пръв поглед. Харесваше му, когато гордата чехкиня обясняваше на приятелите им, че нито в родината и, нито във Великобритания може да бъде открит друг такъв мъж като него – целеустремен, отдаден на работата си, коректен както към колегите, така и към опонентите, когато се налага с остър, но точен език, уважаващ другите, но и с вътрешна убеденост в себе си. Всеки път, когато тя започнеше да разказва за тяхното запознанство, той се усмихваше, щастлив, че е успял да я намери, сред милионите жители и туристи на Лондон.
Тази вечер се бяха срещнали след работа и отиваха на среща с приятелско семейство, с които имаха уговорка отпреди седмица да вечерят в индийския ресторант, в който се бяха запознали преди точно една година.
Ужасът започна, докато пресичаха Лондон Бридж. Някакъв ван, чийто шофьор бе изпуснал контрол над волана, се вряза в пешеходците, помитайки всичко по пътя си. Алена не можа да се отдръпне, самият Дарио също не бе видял опасността навреме, за да я предупреди. Всъщност, нямаше никаква логична причина да оцелее, но ето че беше жив, надвесен над агонизиращата си приятелка и викащ отчаяно за помощ. Ванът успя да спре недалече от него и вратите му се отвориха. Някакви хора слязоха от него, но Дарио нямаше време да ги огледа, прекалено зает да се опитва да спре кръвта от раните на вече неподвижната Алена. Някаква сянка се приближи до него.
-Помогнете! – почти изплака той и вдигна глава, точно навреме, за да види приближаващото се към него голямо острие.
Последва рязка болка, за момент загуба на съзнание и след това – силна, ослепителна светлина.
Следващото, което си спомняше, беше разговорът с човека, който се бе нарекъл Питър.

3.
Дарио отвори очи. Пред него стоеше непознатият човек и го гледаше с някаква неразбрана топлота в очите. Обърна се и потърси с поглед Питър, но той сякаш се бе изпарил. Наоколо шумоляха листата на дърветата и всичко изглеждаше абсолютно красиво и спокойно. Само в душата му бушуваше буря.
-Къде е Питър? – попита, може би малко по-агресивно, отколкото бе имал намерение.
-Тръгна си. Аз ще се погрижа оттук нататък за теб.
-И кой си ти?
-Не мисля, че това е въпросът, чийто отговор те вълнува.
Дарио замълча за момент и се загледа в човека. Определено искаше да разбере с кого говори, но не беше сигурен, че ще може да приеме отговора, който вече се разхождаше някъде из главата му. След кратък размисъл, реши все пак да започне с най-страшния въпрос.
-Къде съм?
Човекът срещу него се усмихна.
-Бих могъл дълго да ти обяснявам какво е това място и къде се намира, но най-лесният за теб отговор е: в отвъдното.
-В отвъдното? – подозираше го и преди да го чуе, но казани на глас, думите предизвикаха в него див ужас. Отсрещният сякаш не забеляза и продължи.
-Е, обективно погледнато, е доста неточно казано, но пък това е изразът, който ти използваш, за да го назовеш.
-Защо съм тук?
-Питаш как си се озовал тук или каква е целта?
Кратък размисъл, който, обаче, с нищо не помогна, защото в този момент му бе трудно да се концентрира върху каквото и да било.
-И двете.
-Мисля, че знаеш как се случи, Дарио, видях го в спомените ти.
-Видял си спомените ми?
-Всъщност виждам достатъчно добре и спомените ти, и мислите ти, и чувствата ти.
-Тогава защо въобще говориш с мен?
-Защото това е единственият начин, по който ти можеш да комуникираш с мен.
Дарио се напрегна. Всичките бушуващи в него чувства постепенно се обединиха и изкристализираха в едно. Страх.
Междувременно бяха тръгнали нанякъде. Непознатият го водеше с увереност през някакви пътеки, сред дървета и цветя, от чиято красота при други обстоятелства би му секнал дъхът. В момента, обаче, страхът бе по-силен от възприятията му за околния свят.
-И каква е целта да бъда тук? – попита съвсем тихо.
-Предполагам, че се досещаш. Нали си адвокат?
-Не, не се сещам. – бързо отговори, за да не мисли по въпроса.
-Добре. – съгласи се спокойно спътникът му. – Тук си, за да бъдеш съден.
-Но аз нищо не съм направил! – изригна той.
-Хм. Това, всъщност, би било лошо.
Дарио погледна неразбиращо. При израза на лицето му, човекът до него като че ли бе готов да се засмее, но все пак накрая остана сериозен.
-Защо да е лошо? – не издържа и попита, след като мълчанието се проточи.
-Защото, ако за четиридесет и три години не си направил нищо, значи животът ти е бил даден напразно.
Междувременно природата около тях се бе променила. Дърветата намаляха и зад тях, сякаш, се виждаше морето. Излизайки на някаква поляна, обаче, установи, че това не е точно море. В движението си напомняше вода, но някак си се приливаше в небето и всичко бе едно цяло. В един момент, Дарио осъзна, че слънцето също не бе отделно тяло на небосклона, а представляваше концентрация на цялата тази светлина, която се излъчваше от всичко наоколо. Това беше! Морето не бе от вода, а от светлина!
-Какво е това? – чу се някъде отстрани да пита.
Спътникът му мълчеше и гледаше към светлината пред тях. На лицето му бе изписано блаженство. В един момент Дарио се усети, че вече не изпитва страх. Да, смущаваше го фактът, че трябва да бъде съден, но цялото това смущение бе някъде на заден план. Ураганът в душата му, обаче, бе изчезнал и бе заменен със спокойствие, каквото не си спомняше някога да е изпитвал.
-Това дали… – не можа да продължи. По лицето му се стичаха сълзи. Не, не плачеше. Беше спокоен. Нещо повече, чувстваше се както никога преди цял, едно със себе си. Ако трябваше да опише усещането, бе по-скоро щастие. Но въпреки това, по лицето му се стичаха сълзи.
-Това е твоят момент, Дарио. Добре дошъл пред Него.
Не можеше да отдели очи от Светлината пред себе си. Знаеше, обаче, и защо е тук.
-Той ли ще ме съди. – Беше съгласен. Всъщност беше готов на всичко, само да остане по-дълго около Нея. Не беше готов, обаче, за отговора.
-Не. Ти.

4.
Бе отново на моста. Ванът се вряза в пешеходците. В последния момент Дарио го видя и отскочи рязко. Алена, обаче, не можа да се отдръпне навреме и машината-убиец я отхвърли като кукла встрани. Знаеше какво ще се случи. Но беше без значение. Беше осъзнал това, което мозъкът му се бе опитал да изтрие от спомените му. Ако бе помислил за нея в момента, в който видя приближаващата се кола, можеше да я спаси. В съдбоносния момент, обаче, той бе мислил само за себе си. Някаква сянка се приближи. Вдигна глава и погледна спокойно в изпълнените с омраза насреща му очи.
Последвалата болка бе в пъти по-малка от всепоглъщащата и изгаряща вина, която го бе изпълнила. После се появи ярката светлина и всичко изчезна.
-Виновен съм. Всяко наказание е малко за мен…
Може би го каза. Или го прошепна. Или само го помисли. Беше без значение. Знаеше, че Светлината е навсякъде – в и около него и няма нужда от признанието му. Вероятно го каза заради себе си. Което с нищо не намали болката.
-Рано е още за това. – чу мек глас в себе си. Или бе само мисъл? – Сега е нужна присъдата ти за онзи, който отне твоя живот.
-Не само моя. – почти изплака той. – И нейния. И на толкова други хора!
-Каква е твоята присъда за него?
-Най-тежката възможна! Убиец, отнемащ живота на невинни по най-нечовешки, варварски начин! Най-тежката възможна!

5.
Светлината стана ярка и всичко наоколо се разми. Премигна. Когато отвори очи, стоеше срещу огледалото в някаква малка и мръсна баня. Само че човекът в огледалото не беше той. Бе някакъв тийнейджър, с тъмна, мургава кожа, сплъстена, явно дълго немита коса и едва начеващо окосмяване по лицето. Нямаше време да разбере какво се случва. На вратата на банята се захлопа силно и един силен и явно изнервен глас изкрещя.
-Излизай веднага, или ще пребия брат ти и вместо теб!
Някаква набързо преминала мисъл през главата му подсказа, че това бе баща му. Отвори вратата и застана лице в лице срещу най-страшния човек, който бе виждал някога. В ръцете си държеше колан, който бе свалил от панталона.
-Свали ризата, обърни с гръб към мен и застани с лице към стената! – изгърмя гласът на баща му.
По някакъв начин знаеше, че това вече се е случвало повече от веднъж. Някаква новопридобита памет му даваше пълна представа какво ще се случи.
-Повтаряй дума по дума след мен! – прогърмя отново гласът, когато бе изпълнил предишната повеля.
– Никога – последва удар с колана, който едва не го събори на земята. Успя да изстене в отговор “Никога”.
– Повече – нов удар, който го повали. Баща му изчака да се изправи обратно и да повтори “Повече”.
– Няма – от следващия удар си прехапа езика и усети в устата си вкус на кръв. “Няма”.
– Да Помагам – коланът не оцели гърба този път, а главата му. За момент загуби съзнание. Когато дойде на себе си, майка му, плачеща се опитваше да му помогне да се изправи. – Отдръпни се! – изсъска и баща му и тя бързо се отдалечи. – Повтори! – последното бе към него и той повтори “Да Помагам”.
– На Неверниците! – не се беше опрял на стената и последният удар го запрати през стаята към масата. В мъгла видя, че баща му се приближава със зачервено лице към него и с последни сили прошепна “На Неверниците”.
Когато дойде на себе си, баща му точно преподаваше урока и на брат му. Опита се да стане и да тръгне към него, но болката го повали обратно на земята.
Всичко това се случваше, защото двамата със Самер бяха помогнали на някакво английско момиче на улицата да пренесе два тежки сака. За момент бяха забравили уроците на рода и бяха помогнали на момичето. Знаеше, че никога вече няма да повтори тази грешка. И не заради себе си, а заради Самер, който бе доста слабоват и можеше и да не издържи следващия урок.
Отново се опита да стане и да отиде при брат си, който бе в този момент на земята и изглежда бе припаднал. За съжаление, майка му реши точно в този момент да му помогне и го докосна леко по гърба. Взрив от болка го запрати на земята. В момента, в който губеше съзнание, се появи спасителната светлина.

6.
-Знаеш кой бе това, нали?
Гласът в главата му бе някак тъжен.
-Никога не съм виждал тези хора.
И сам не си вярваше. Лицето от огледалото му бе определено познато, но не се сещаше откъде. Проблемът беше, че съвсем не бе сигурен, че иска да се сети.
-Спомените, които преживя, бяха на твоя убиец.
Дарио имаше усещането, че ще се пръсне. Това беше човекът, убил него, и Алена, и мнозина други. И в същото време, не можеше да остане безучастен към това, което бе преживял. Светлината наоколо като че ли стана по-ярка.
-Потвърждаваш ли присъдата?
Гласът беше топъл и подканящ. Знаеше, че преживяното не оправдава извършителя, но мисълта му отново и отново се връщаше към побоя и към чувствата, които бе усетил у бъдещия убиец към по-малкия му брат.
-Никой няма да те обвинява за присъдата. – чу отново гласа в главата си. Погледна към всепоглъщащата Светлина пред себе си, въздъхна дълбоко и отговори.
-Най-тежка присъда за онзи, изтезавал собствените си деца и превърнал ги в убийци!

7.
Не беше подготвен за това, което се появи пред очите му в момента, в който произнесе последните думи.
Намираше се някъде из пустинята, а пред него стоеше младо и изключително красиво момиче, което му бе смътно познато.
-Страх ме е, Насим! Ами ако нещо се обърка?
-Нищо не може да се обърка, Шад, ще видиш, че ще го убедим. – чу се Дарио да отговаря. – А и нали твоят баща вече даде благословията си! Какво може да се обърка?
-Даде я, защото е алчен. А и ти така го подработи… Сигурно цяла нощ ще сънува динари.
-Значи всичко е наред!
-Да, но как ще убедим твоя баща да ни благослови?
-Достатъчно е да те види! А и баща ми би бил щастлив, ако аз съм щастлив! Познавам го. Хайде, да вървим!
Шад закри отново лицето си и двамата тръгнаха към града, който скоро се появи в далечината. Писнало му бе да се крият. Искаше да бъде завинаги с нея!
Бяха вече на две пресечки от дома му, когато ги чуха. Първоначално не разбра какво се случва, след това се чуха първите експлозии.
-На земята! – се изкрещя някой и Насим бързо събори Шад и се просна върху нея. Това нямаше да я спаси, ако паднеше бомба точно върху тях, но от някой хвръкнал от експлозиите камък или от съборена тераса, като тази, която в този момент се бе срутила надолу по улицата… Важното бе той да се постарае да я спаси според възможностите си, Аллах със сигурност щеше да види усилията му и да я пощади.
Не след дълго се приключи. Той бавно се изправи и се огледа наоколо. Половината от улицата я нямаше. Обърна се към Шад, която точно се изтупваше от праха.
-Да вървим. Притеснено ми е.
Забързаха се към дома му, който, слава на Аллах, бе невредим. В момента, обаче, в който вече се приближаваха, се чу отново кошмарният звук, последван от силна експлозия, която ги отхвърли назад. Съседната къща изчезна, а бащиният му дом тръгна бавно да се срутва. Насим хукна натам, в момента, в който баща му се появи на вратата. Закъсня за малко. Поредно свистене, гръм и на мястото на още една къща наблизо се появи кратер. От взривната вълна домът му бе съборен. Още опитвайки се да стане, видя как баща му изчезва под купчина камъни. Без да обръща внимание на нищо, се затича и започна бързо да разчиства, търсейки някакъв знак за живот.
Горе в небето се появиха нови самолети и някъде в далечината се чуха поредните експлозии, но Насим вече бе спрял да им обръща внимание.
Премествайки някакъв по-голям камък, една ръка го сграбчи и стисна. Освободи се почти нежно и продължи да отмества останките от срутената стена. Паднала греда бе попречила на камъните да достигнат главата на баща му, но тялото му бе смазано.
-Татко.
Баща му го погледна с невиждащи очи, които се местеха в различни посоки, сякаш търсещи някъде наоколо обяснение за случилото се.
-Татко! – повтори.
-Майка ти? – изхъхри възрастният мъж.
Насим погледна към срутената къща. Не отговори нищо.
Тялото на баща му се сви в силен спазъм и той го хвана за ръката. Възрастният човек се опита да надигне глава. Стисна го до болка и промълви:
-Отмъсти!
След което погледът му угасна, а ръката му бавно се свлече обратно към вече безжизненото тяло.

8.
Благодарен беше на светлината, която го изкара от този кошмар. Още не бе дошъл на себе си, когато се обади гласът в главата му.
-Позна ли го?
-Не го видях, нямаше огледало. – отговори Дарио, сякаш просто за да каже нещо. Беше се досетил къде бе видял момичето, макар и да не бе вече момиче.
-Да, точно така. – отговори гласът, сякаш наистина бе получил отговор или по-скоро, защото нямаше нужда от думите му, за да знае, че Дарио е достигнал до истината. – Това беше бащата на твоя убиец.
Дарио мълчеше.
-Ако искаш нещо да кажеш, винаги можеш да го направиш.
Обърна се изненадано и видя човекът, който го бе довел до Светлината. Изцяло беше забравил, че и той е тук.
-Нямам какво да кажа. – отговорът му прозвуча малко грубо и той се стресна от собствената си реакция, но нито човекът до него, нито Светлината отреагираха по някакъв начин.
-Тогава остава да потвърдиш присъдата. – гласът сякаш звучеше от всички посоки.
-Защо всъщност трябва аз да издавам присъда? Дори не ги познавам тези хора!
-А не раздаваше ли оценки и присъди на доста хора приживе, без наистина да ги познаваш?
Дарио погледна намръщено към човека.
-Не е същото.
-Защо?
-Ти сериозно ли питаш?
-Да. Наистина ми е интересно да разбера мотивацията, която стои зад всички оценки, които хората раздават с твърде лека ръка на себеподобните си.
-Няма мотивация. Онова е емоционална реакция към околния свят, а това е… това е… – не можа да намери думи и замълча.
-И все пак, ще трябва да потвърдиш присъдата си за този човек. – обади се гласът в главата му.
-И ако кажа, че присъдата трябва да е за тези, пуснали бомбите, какво ще преживея? Какво ще науча за тях?
Човекът до него се усмихна леко. Гласът си остана сериозен, когато му отговори.
-Ще научиш, че те са изпълнявали заповеди, и че са вярвали, че мястото, което бомбардират е военна база.
-А този който им е дал заповедта?
-А какво стана с присъдата? – намеси се отново човекът.
-Не мога да обявявам хора за виновни, без наистина да знам кой какво е направил и защо се е случило да го направи!
-Добре щеше да бъде, ако повечето хора разсъждаваха така. Приживе. – обади се тихо другият.
-Кой им е дал заповедта? – попита Дарио, за да смени проблемната тема.
-Човек, който е смятал, че тези хора са терористи.
-Те наистина са.
-Тогава си кажи присъдата за тях.
-Не мога!
-Защо?
-Защото обстоятелствата са ги превърнали в такива!
-Не съществува на такова нещо като “обстоятелства”. Те биват създавани и променяни. Според волята на живота.
-Това е сложно за мен. – каза Дарио. – Искам да се върна на проблема и да питам, някой знаел ли е, че тези хора не са терористи… – спря за момент и бързо се поправи. – не са били терористи, когато са били бомбардирани?
-Да. – обади се кротко гласът.
-Това е! – възкликна. – Присъдата е за този или тези, които са знаели и въпреки това са го допуснали!
-Много добре. – каза безизразно гласът и светът отново се преобрази.

9.
Беше в Лондон, това поне бе сигурно. Познаваше мястото. Тук бе обядвал не веднъж с колеги и приятели. Стана и отиде до тоалетната. Каква бе изненадата му, когато от огледалото го гледаше неговото собствено лице, само с около двадесет-двадесет и пет години по-младо.
Върна се объркан на масата. В този момент вратата се отвори и в ресторанта влезе Камерън. Същият Камерън, който на няколко пъти бе променял живота му и който, в крайна сметка, го бе запознал с Алена.
-Здравей Дарио!
-Здравей.
Камерън се настани на масата и даде знак на келнера.
-Как върви в университета?- попита.
-Добре. За сега всичко върви супер, но и трудното предстои тепърва.
-Не и за теб!
Преустановиха разговора за кратко, за да поръчат обяда си и после Камерън отново се обади, докато някъде вътре в съзнанието на Дарио се въртеше въпросът “защо този спомен”.
-В кантората всичко наред ли е?
-Да, но аз само помагам с документите, Кам. Дори не би трябвало да съм там. Още съм студент!
-Спокойно. И това бързо ще се промени.
-Никой не би ми обърнал внимание. Господин Дикинсън дори не знае, че всъщност следвам право, а не администрация.
-Ти така си мислиш. – усмихна му се Камерън.
-Ами… Като знам колко хора се стремят към…
-Не гледай хората, гледай себе си! – прекъсна го приятелят му.
-Да, но нямам с какво да го впечатля. Разбираш ли, той всичко е видял, всичко е преживял, а аз съм…
-Ти си някой, който може да му подскаже как да спечели много пари.
-О? Аз?
-Да. Ти. Слушай сега. Но да знаеш, че ще ми дължиш услуга!
Дарио се изчерви.
-Той списъкът май стана доста дълъг.
-Не се притеснявай. Ето я и примамката, с която господин ти Дикинсън да те забележи. Утре отиваш при него и му съобщаваш, че голяма иранска фирма иска да купи оръжие от Щатите, но има нужда от посредник. Плащат много пари. В смисъл ‘много’! И не само пари, готови са да предоставят и информация за тайни иракски бази, ако получат известни отстъпки в цената.
-Нали имат много пари, за какво са им отстъпки?
-Не искат да пестят пари, искат повече – и по-специални – оръжия.
-Разбирам. И какво общо има това с мен?
-С теб – нищо. Но фирмата посредник ще получи тлъст процент, а ако ти си човекът, предоставил информацията…
-Кам, не знам как да ти го кажа, но това е адвокатска фирма…
-Дарио, не знам как да ти го кажа, но имаш още много да учиш. – усмихна му се Камерън.
Келнерът дойде с храната. В този момент проблесна светлина и всичко отново се промени.

10.
Не изчака въпроса.
-Аз съм осъществил контакта, благодарение на който американците са получили фалшивата информация.
Светлината мълчеше. Човекът до него – също.
-Благодарение на последствията от тази фалшива информация, един обзет от отчаяние и желание за отмъщение човек се е озовал в Лондон.
Отговори му отново мълчание.
-Този човек е възпитал сина си в омраза към нас. И в крайна сметка животът на всички, включително моят собствен, е бил погубен, защото аз съм стартирал целия процес преди двадесет и няколко години!
-Двадесет и четири. – обади се човекът до него.
Дарио се разсмя истерично. Никой не го прекъсна. Не се разбра кога точно смехът му премина в отчаяно ридание. Но отново никой не се намеси.
След дълго време гласът се обади в главата му.
-Ще трябва да произнесеш присъдата.
Дарио вдигна глава към Светлината.
-Коя е най-тежката присъда?
Гласът замълча.
-Коя е?
-Зависи. – обади се човекът до него.
-От какво?
-Има две. Тежката присъда е смърт – окончателна и завинаги.
-И от тази има по-тежка?
-Да.
-Какво е по-тежко наказание от окончателната смърт?
-Сам. За вечни времена. Без надежда. И без никакъв директен или индиректен досег до Него.
При самата мисъл, студена пот обля Дарио. Не можеше да си го представи. Започна да го тресе. Обърна се към Светлината и попита с треперещ глас.
-А би ли проявил милост?
Мълчание.
-Всички казват, че си милостив! Не би ли се смилил?
Мълчание.
-Отговори ми! – извика.
Но отново му отговори само мълчанието.
-Защо не ми отговаря? – обърна се към човека до него.
-Нужно ли е?
-Разбира се!
-Защо? В крайна сметка, ти ще произнесеш присъдата.
-Но мога да кажа каквото поискам!
-Да. Можеш.
Дарио гледа известно време някъде в далечината.
-Не мога.
-Така е, не можеш.
-Но ти каза, че мога!
-И това е така. Можеш да произнесеш каквато искаш присъда за когото поискаш. Но в Неговото присъствие никой не може да лъже.
Дарио въздъхна дълбоко, сякаш събираше сили и се обърна към Светлината.
-Готов съм.
Чу се гласът:
-Кажи твоята присъда.
-Най-тежката!
След кратко мълчание последва въпрос.
-Кой е осъденият?
-Аз.
Изведнъж Светлината рязко се разшири и обзе цялата действителност. Когато отново се върна в обичайното си състояние, всичко си беше същото, но Дарио го нямаше.

11.
Природата бе приказно красива. Цветята образуваха неземни фигури във всевъзможни цветове. Клоните на дърветата незабележимо се поклащаха от лекия ветрец. Във въздуха се смесваха в нечувана от човешкото ухо хармония различни звуци на пеещи птици. Това бе Земята. Такава, каквато бе била в началото. Такава, каквато можеше да бъде, ако не бе била обезобразена от няколко поредни цивилизации. Такава, каквато си бе и останала в измерението, недостъпно за човека и ограниченията на неговия свят.
На брега на Светлината стоеше човекът, който бе съпътствал Дарио в последните му пътешествия из дебрите на собствената му душа.
-Той произнесе присъдата. – каза кротко.
Гласът му отговори.
-Да. Бе честен.
-Обикновено си пожелават ново начало, нов живот, нов шанс да се поправят.
-Да. Обикновено така правят.
-Не ти ли е мъчно за него?
-Не. – отговори кратко гласът.
-Не? Защо?
-Защото вярвам, че този път ще се представи по-добре.
-Този път? Но той произнесе най-тежката присъда!
-Да.
-И ти я изпълни?
-Не.
Човекът гледаше с изненада към центъра на Светлината.
-Не?
-Не.
-Но как?
В гласа на Светлината като че ли се усещаха едновременно весели нотки и безкрайна обич към човека.
-Нали затова те изпратих при тях. За да изкупиш греховете им. За да имат следващ шанс.