1.
Момичето изскочи сякаш от нищото и аз набих спирачки толкова внезапно, че ако не бях си сложил колана, вероятно щях да изхвръкна през предното стъкло. Важното е, че успях да спра навреме. Или почти навреме. Не ми стана съвсем ясно. В крайна сметка фордът спря с ужасно свистене на гумите по разбития асфалт, но май все пак удари детето и то падна на земята. Или просто се бе спънало в опита си да се отдръпне от връхлитащия го автомобил. Бързо излязох от колата и приближих към него в момента, в който се изправяше, гледайки ме с изненадан поглед.
-Добре ли си, дете? – попитах. Изключително глупав въпрос, предвид факта, че току що за малко не го бях пратил в небитието.
-Да, да. Няма проблеми. – отговори момичето и се огледа, сякаш проверяваше дали е цяло. – Всичко е наред, имам още малко време.
Нищо не разбрах. Явно от шока говореше безсмислици. Вече се смрачаваше и наоколо нямаше никого. Сравнително високите недовършени сгради изглеждаха почти зловещо и ми се прииска да се махна от това място. По това време на годината в Кайро нямаше много туристи и въпреки че в центъра на многомилионния град продължаваше да кипи активен живот, в покрайнините положението бе по-различно. Огледах внимателно момичето. Изглеждаше като да е от някое от онези семейства, които имаха значително повече деца, отколкото можеха да отгледат. Беше видимо недохранено, дрехите му бяха стари и изпокъсани. И май не бяха купувани за него, защото му бяха големи. Очите му, обаче, бяха пълни с живот.
-Наблизо ли живееш? – позаинтересувах се. Чувствах се определено виновен, задето за малко не го бях прегазил с колата и исках по някакъв начин да му помогна.
Поклати глава отрицателно, гледайки ме с намигащ поглед.
-Ако искаш, качи се при мен в колата и ми казвай накъде да карам. Не е много безопасно по това време деца да се разхождат сами навън.
Всъщност, до преди няколко години Кайро беше доста по-сигурен град, но революцията промени доста неща. Не, че нещата бяха извън контрол в момента, армията се стараеше да подържа реда и спокойствието, но имаше и хора, които бяха решили да се възползват по различни, понякога дори оригинални начини от промяната на статуквото и тези начини не винаги бяха от законно естество.
Момичето не изчака втора покана и се качи в колата. Изненадан от бързото му решение, останах за момент неподвижен, след което се настаних обратно зад волана.
-Накъде да карам. – погледнах към детето до мен, което, седнало на седалката, изглеждаше още по-малко. То ми отговори със свиване на рамене.
-Къде живееш?
-Никъде. – отговори. Изгледах го стреснат.
-Как така никъде?
-Никъде не живея.
Реших да сменя подхода.
-А къде живеят майка ти и баща ти.
-Нямам майка и баща.
Облещих се насреща му. Принципно не беше нещо изненадващо. И преди съм виждал сираци по улиците, но някак си не очаквах да чуя точно това в момента и то казано с такова спокойствие, сякаш говорихме за времето през изминалия ден.
-А къде да те закарам?
Пак ми отговори с присвиване на рамене.
-Имаш ли си някого? – попитах. Все някой трябва да се грижи за това дете, нали?
-Да. Сега си имам.
-Кой? И къде?
-Теб. Тук.
Гледах неразбиращо. Момичето изтълкува погледа ми по свой си начин и ми каза с успокоителен тон.
-Не се притеснявай. Няма да ти преча дълго.
-В какъв смисъл?
-В смисъл, че скоро ще умра.

2.
Тахира – така се оказа, че се нарича момичето – се хранеше толкова бързо, че на няколко пъти се наложи да я спирам, притеснен, че може да ѝ стане лошо.
Всичко около нея беше странно и не съвсем логично. Според това, което ми разказа измежду хапките, е родена в Мансура, не знае кой е баща ѝ, майка ѝ е починала при раждането и след като никой не я потърсил, я дали в дом за сираци в Кайро. Защо точно в Кайро, не можа да ми обясни. Един ден преди около година ѝ е писнало и избягала. Но едва ли някой щял някога да я потърси.
За мен си беше странно въобще, че са изпуснали седем годишно дете да избяга. За момент се замислих, дали да не прозвъня няколко телефона, да разбера откъде точно е избягала и да я върна обратно. Но разказаните истории за начина, по който са се отнасяли към децата в този дом, както и някакво вътрешно усещане, ме спряха и реших за момента да задържа детето, поне докато му намеря по-добро място за живот.
Всъщност аз не живея в Кайро. Роден съм в Александрия и подобно на Тахира, майка ми е починала при раждането. Предполагам, точно тази част от нейния разказ ме накара да я почувствам някак близка и да реша да се погрижа за нея. Но тук свършват и приликите между нас, защото аз бях благословен с баща, който, след смъртта на майка ми, замина за Франция и ме взе със себе си. В новата си родина завърших история с акцент върху древен Египет и понастоящем съм професор в Париж и гост-професор в университета в Кайро.
-За какво си мислиш? – обърнах се стреснато към втренчилата поглед в мен Тахира. По някое време бе приключила с храната и сега ме наблюдаваше с видим интерес.
-За времето, когато бях колкото теб. Аз също съм израснал без майка, но моят баща се грижеше достатъчно добре за мен. Съдбата е била по-благосклонна в моя случай.
-Тя “съдбата” никога не е прекалено благосклонна или поне аз нямам такъв опит.
-Вероятно защото не си живяла достатъчно. С времето…
-Не мисля, че съм живяла по-малко от теб. – прекъсна ме тя безцеремонно. – Освен, ако не си спомняш какво си правил в предишния си живот.
-Ти спомняш ли си? – усмихнах се почти снизходително.
-Да. Всеки един от тях. И затова смятам, че който и да е баща ми, е извадил късмет, че не ме познава. В крайна сметка, никой човек не е чак толкова грешен, че да заслужава да бъде свидетел на смъртта на детето си.
Усещането бе странно и не непременно приятно. Тахира определено не говореше като дете и мислите ѝ също бяха съвсем не детски.
-Никой не знае кога ще умре, малката. И в главата на някой на твоята възраст би следвало да се въртят мисли каква пакост да сътвори, а не кога ще се спомине.
-О, аз съм добра в пакостите, повярвай ми. Дори мисля, че вече успях да счупя нещо в колата ти.
Овладях първия порив да стана да проверя какво е счупила и ѝ се усмихнах.
-Добре, значи има шанс за теб.
Отговори ми със същата усмивка.
-За всеки има шанс. Дано в някое от следващите ми прераждания и аз да получа своя.
Почувствах се глупаво.
-Някое от следващите ти прераждания?
-Да. Сега вече е късно, остават ми само няколко дни и те за нищо няма да ми стигнат.

3.
-Добра вечер, господине!
-Добра и на Вас.
Охраната на хотела винаги беше любезна с мен и, ако трябва да съм честен, отдавна беше минало времето, когато ме проверяваха, въпреки че доста често скенерът пищеше при моето преминаване. Отбих се на рецепцията.
-Дали сте получили съобщението ми?
-Да, професоре. В стаята Ви вече има детско легло.
Тахира вървеше до мен и гледаше всичко наоколо с широко отворени очи.
-Харесва ли ти тук? – попитах.
-Да. Отдавна не съм живяла в подобен лукс.
Щях да се разсмея. Естествено, че не е живяла в подобен лукс. Макар че, “лукс” не беше съвсем точна дума. Хотелът си имаше всичко и беше доста добър, но съм виждал и места, в сравнение с които обстановката тук си беше направо скромна.
-Хайде да се качваме. – казах и понечих да тръгна към асансьора, но момичето се бе спряло и гледаше втренчено към един от павилионите във фоайето.
-Тахира?
Не ми обърна никакво внимание, а се приближи към щанда с вестниците.
-Тахира? – повторих и се изненадах, когато тя се обърна рязко към мен и попита в скоропоговорка:
-Можем ли да си купим вестник?
Добре де, не точно това очаквах да си хареса едно осемгодишно дете, но отговорих.
-Да, разбира се. Вземай.
Платих вестника и се качихме в стаята.
Тя наистина се държеше, все едно чете нещо изключително интересно.
-Искаш ли да ти прочета какво пише? – попитах я.
-А, няма нужда. Аз почти го прочетох.
Загледах я с интерес.
-Ти наистина ли можеш да четеш?
-Да. – беше кратко, ясно и без допълнителни обяснения.
-Кога си се научила.
-Отдавна. – хвърли ми бърз раздразнен поглед, сякаш искаше да ми каже “не ми пречи” и продължи да чете.
След малко остави вестника встрани и се загледа в мен.
-Ти искаш ли да ми помогнеш?
-Мисля, че вече ти помагам. Но ще ми кажеш ли къде се научи да четеш? В сиропиталището?
-Не. Те самите са толкова необразовани, а и въобще не им пукаше за нас.
Реших да не обръщам внимание на почти презрителния ѝ тон.
-Кой те научи тогава?
-Майка ми.
Изгледах я намръщено.
-Нали ми каза, че майка ти е починала при раждането.
-Да.
-Значи не те е научила тя.
-Не тази. Предишната. Всъщност по-предишната.
-Моля? – леко повиших глас. Чувал съм за детското въображение, но все пак всичко на този свят си има определени граници. – Тахира, това не е тема за шеги.
-Не се шегувам. – начумери се тя. – Имах прекрасна майка тогава. Не само се грижеше за мен, но и ми помогна в моето разследване. Беше ми много мъчно за нея, че се налага да преживее смъртта ми. Дори следващия път се опитах да я намеря, но нямаше как. Бях се родила в друг град и в прекалено бедно семейство.
Гледах я втренчено, без да кажа каквото и да било.
-Не ми вярваш. – констатира тя.
-Не. – отговорих ѝ сухо.
-Ако искаш, мога да ти разкажа цялата история. Тогава може би ще ми повярваш?
-Не мисля. Аз съм сериозен човек.
-И се занимаваш с история, запомних. Но точно затова може и да ми повярваш. Мога да ти разкажа неща, които само човек, който се занимава с история би разбрал.
Настаних се удобно в един фотьойл.
-Добре. Слушам те.

4.
Беше горещо. Много горещо. Назиф се огледа. Беше излязла извън Тива, за да посрещне майка си Нефернеферуатон. След загадъчната смърт на Сменхкара, се бе стигнало до коронясването на майка ѝ, нещо, което въпреки всичките си качества, дори Нефертити не бе постигнала. Всички бяха щастливи. Освен нея. Майка ѝ нямаше вече никакво време за семейството си, опитвайки се да разделя времето си между новата столица, в която Назиф не желаеше да се премести и работата по потушаването на странните бунтове в далечните провинции. Най-накрая ѝ бе останало време и да се върне в родната Тива.
В далечината се чуха рогове и Назиф изтръпна. Не беше този сигнала, който очакваше. Затича се по посока на звука и скоро забеляза дългата колона. Но нещо не беше наред. Това не беше триумфална процесия, подсказваща пристигането на владетеля на Египет. По-скоро приличаше на… Назиф изстена и удвои сили.

На следващия ден цяла Тива бе в траур. Нефернеферуатон бе загинала от неизвестна ръка. Неизвестни убийци покосяваха един след друг наследниците на Ехнатон.
-Как си? – някой сложи ръка на рамото ѝ и Назиф се обърна. Не бе успяла да усети приближаването на Мозес.
-Убиха майка ми, чичо. Как смяташ, че се чувствам?
.-Знам, дете. Повярвай ми, на всички ни е тежко.
-Ако разбера кой е…
-Назиф, остави това на възрастните. Повярвай ми, ще разберем какво се случва.
-По-добре побързайте, защото с тази смъртност наоколо, скоро ти ще си фараон.
Мозес се загледа в момичето и в един момент каза:
-Знаеш ли, може би е добра идея да се поразходим малко…
Назиф разбра намека и тръгна с чичо си на случайна разходка, но всъщност – по-далече от двореца.
-Какви са отношенията ти с Анхесенамон? – попита я Мозес, когато вече се бяха отдалечили достатъчно.
-Добри. Рядко се виждаме, но се отнася добре с мен.
-Някои от моите офицери смятат, че тя стои в основата на бунтовете в провинциите.
-Анхесенамон? Изключено! Защо ѝ е да го прави?
-Не знам със сигурност. Но се носят слухове, че продължава да се прекланя пред старите богове.
-Чичо, ако беше така, Тутанкатон щеше да разбере. А и как е възможно някой, който е видял силата на Единия, да не вярва в него?
-Там в проблемът, Назиф, че Той се открива само на малцина избрани. Другите просто са оставени сами да решат дали да вярват или не. Единият се явява само на най-чистите от знатните родове и то основно в кризисни моменти.
Назиф замълча. Искаше да сподели с чичо си за виденията, които получаваше напоследък, но не беше убедена, че той би ѝ повярвал. А и за нея самата до преди няколко дни всичко изглеждаше безсмислено, едва сега започна да си дава сметка, че ако разгадае посланието, би могла да спаси мнозина. Най-много се ядосваше, че не виждаше лицата на хората в изпратените ѝ видения.
-Да вървим. – обади се чичо ѝ. – Не е хубаво да ни няма дълго от двореца в такъв момент.
Тръгнаха наобратно. По-късно, вече в стаята си, Назиф си зададе въпроса, защо Мозес се доверяваше на нея, при положение, че имаше почитта и уважението на всички големи родове, а тя бе в крайна сметка само едно малко, изплашено от случващото се наоколо момиче.

Събуди се задъхана. Виденията се бяха повторили, но този път лицата бяха ясни и открити. Всъщност, видението бе едно, но събитията в него се развиваха по два различни сценария. Назиф бе в ужас. Не само заради разпознатите лица, но и заради осъзнаването на факта, че в едното разклонение на бъдещето всичко постигнато от хората до момента щеше да бъде унищожено, а цивилизацията им щеше да бъде застигната от ужасяващ край. Другият вариант също не предвещаваше добри дни за Египет, но поне знанието и вярата им щяха да се съхранят. Едно беше повече от ясно в посланието – Мозес трябва да оцелее!
Стана тихо от леглото и се облече. Приближи се тихо до вратата, опита се да я отвори, но някой предвидливо я бе заключил. Ослуша се. Отвън се чуваше тихият разговор на пазачите ѝ.
-Не разбирам защо си губим времето тук.
-Според Анхесенамон малката е опасна.
-Та тя е само на осем години!
-Всъщност вече е на девет.
-Същото.
Замисли се. Бе абсолютно забравила, че днес има рожден ден.
-Всъщност, защо просто не ги премахнем всичките?
-Не става. Селяните трябва да смятат, че революцията е тяхно дело. Ние само трябва да обезвредим Мозес, те ще свършат останалото.
-И защо тогава не го оставим и него на тях?
-Тутанкамон смята, че е опасен по някакви религиозни причини.
Тутанкамон? Назиф се напрегна. Ако ставаше дума наистина за Тутанкатон, това обясняваше всичко. Но как би могъл той да посегне на брат си и сестра си? И как се бе случило да предаде Единия, без никой да разбере? Нямаше нужда да слуша повече. Върна се в средата на стаята и се огледа. Навремето майка ѝ бе показала различни тайни проходи в двореца и знаеше, че от стаята ѝ има достъп до повечето от тях. Отне ѝ не повече от минута да разгадае знаците и да намери скритата врата.
Малко по-късно бе вече в другия край на двореца. Оттук беше лесно да избяга. Спря се за момент и се замисли. Можеше да спаси живота си сега, но ако виденията бяха верни, а всичко водеше към това, то спасението ѝ нямаше да има никакво значение, защото съвсем скоро цял Египет щеше да потъне в реки от огън и кръв. Въздъхна и се обърна. Трябваше да намери Мозес.
Не след дълго бе в неговата стая, там обаче нямаше никого. Леглото бе неоправено, столовете бяха преобърнати, масата беше счупена, по пода имаше пресни следи от кръв. Всичко говореше за сериозна борба на чичо ѝ с нападателите. Почуди се за момент, дали не бе закъсняла, от друга страна, обаче, нямаше логика, ако са го убили тук, да взимат тялото му със себе си. Обърна се за да се върне в скритите проходи, но в един момент рязко се спря. Когато бе съвсем малка, Мозес и бе разказвал за Пазителите, които винаги бяха наблизо около сградата, в която се намира Върховният жрец на Единия и които при определен сигнал щяха да разберат, че той се нуждае от помощта им. Знаеше и сигнала, Мозес я подготвяше от малко дете за отредената и свише роля. Огледа се бързо наоколо. Трябваха ѝ две факли.
Вече отново в прохода, Назиф се усмихна мрачно. Сега оставаше само да намери чичо си навреме. Логичните възможности бяха две – тронната зала или залата на свещените писания. Затвори очи и се опита да върне спомена от виденията. След минута вече вървеше с бързи и сигурни крачки към мястото, където щеше да се реши бъдещето на Египет.

Гласовете се чуваха достатъчно ясно през полуоткрехнатата врата.
-Пригответе го. – Анхесенамон звучеше студено и безизразно.
-Не можем ли просто да го убием? – иначе спокойният теноров глас на Тутанкатон звучеше сега почти страхливо.
-Не. Казах ти вече. Ако го убием, той може да се прероди и не знаем какви поразии ще успее да направи, преди да го открием. Трябва да разкъсаме душата му и да я изтръгнем от тялото му с кинжала на Амон Ра, а след това да я унищожим. Само така ще се отървем завинаги от него и абсурдния му Бог!
-Не знам. Все пак ми е брат…
-Не ти е истински брат, Тутанкамон! Знаеш добре това!
Чу се силна въздишка, а малко по-късно и раздразненият глас на Анхесенамон.
-Знаеш ли, по-добре напусни залата. Ще изпратя да те повикат, когато всичко приключи.
Чуха се бързи стъпки и не след дълго в залата бяха останали само жената на Тутанкатон и облечените в ярко червено жреци на Амон Ра. Поглеждайки внимателно, Назиф видя Мозес, който бе проснат по гръб върху жертвения подест. Ръцете и краката му бяха завързани, очите му бяха отворени и наблюдаваха с видимо напрежение случващото се наоколо.
Анхесенамон се приближи към подеста с широка усмивка. Вече до него, тя възседна Върховния жрец на Единия и се взря с усмивка в очите му.
-А сега, скъпи ми Мозес, ще те изпратим при твоя Бог. О, не! Всъщност няма да можем, защото в края на ритуала душата ти ще бъде завинаги унищожена… Колко жалко! А можеше всичко да бъде съвсем различно, ако навремето бе избрал мен…
Последва сух смях, след което Анхесенамон вдигна блестящото острие високо и заговори бързо на език, който Назиф не можа да разпознае. Изражението ѝ, обаче, говореше повече от ясно какво ще последва всеки момент.
Момичето въздъхна тихо. Нямаше време да чака Пазителите. Изправи се безшумно и тръгна към центъра на залата, стараейки се да се придържа към сенките.
В този момент отвън се чу шум и жреците на Ра тръгнаха бързо към вратата. Анхесенамон ускори своята реч, изпаднала почти в транс. Назиф, загърбила всякаква предпазливост се затича към подеста и се хвърли напред в момента, в който жената на Тутанкатон замахна с кинжала. Двете паднаха встрани, а острието, дръжката на което бе украсена с ярък червен камък, който сякаш блестеше със собствена светлина, изхвърча надалече. Анхесенамон се устреми към него, докато Назиф се обърна към Мозес и започна да реже със собствения си боен нож въжетата, които го придържаха към жертвения подест. Докато прерязваше последните въжета, вратите на залата се отвориха и вътре се втурна последният оцелял от жреците на Ра, последван от Пазителите на Единия.
-Няма да се измъкнете, Мозес, в този момент цял Египет въстава срещу вас и фалшивия ви Бог! – крещейки последните думи, той се хвърли към изправящия се Върховен жрец, но преди да го достигне, най-близкият Пазител го посече и нападателят се свлече в краката на Мозес. Последният не му обърна никакво внимание, а се обърна към водача на новодошлите.
-Аароне, прати вестоносци – всички знатни родове да се съберат на уговореното място и да ни чакат!
Някаква сянка се появи зад Мозес и преди присъстващите да успеят да реагират, Анхесенамон замахна, изсъсквайки:
-Умри завинаги!
Кинжалът, обаче, отново не можа да достигне Върховния жрец, а се заби в гърдите на изправилата се в последния момент между него и Анхесенамон Назиф. Пазителите се хвърлиха към убийцата, която, преценявайки бързо ситуацията, побягна през колонадата към насрещния изход, отнасяйки със себе си и ритуалното оръжие, докато принцесата бавно се свличаше на земята.
Мозес се надвеси над тежко дишащата Назиф.
-Чуй ме, дете. Никога няма да забравя какво направи!
Момичето го погледна и се опита да каже нещо, но от устата ѝ не излезе нито звук. Болката се виждаше в очите ѝ.
-Не говори. Само слушай. – каза Върховният жрец и се наведе по-близо до нея. – Аз имам властта да отменя проклятието. Но душата ти е разкъсана на две и аз не мога да я събера в едно. Разбираш ли ме?
Имаше основание да се съмнява. Но Назиф му кимна в отговор.
-Ще ти дам възможност да се родиш отново, без да губиш спомена за това коя си. Твоята задача ще бъде, да намериш ножа на Амон Ра и да се пронижеш с него. Сама. Не е нужно да е смъртоносно. Но е важно, докато острието му е в плътта ти, да счупиш кристала, в който е затворена откъснатата част от твоята душа. Това ще свали окончателно проклятието и ще можеш спокойно да преминеш отвъд, когато свърши земният ти път. Разбираш ли ме?
Последва вяло кимване.
-Има още нещо, Назиф. – каза тъжно Мозес. – За съжаление не мога да променя това… Винаги, когато достигнеш възрастта, в която душата ти е била разкъсана, животът ти ще приключва. Не можеш да продължиш нататък без да си едно със себе си… Съжалявам дете…
Назиф се опита да кимне отново, но внезапно се сви в остра, кървава кашлица.
-Бързо! Тората! – извика Върховният жрец и вдигна ръка.
Един от Пазителите, които бяха останали с него, му подаде тежка каменна плоча. Мозес я вдигна с две ръце над превиващата се Назиф.
-С властта, дадена ми по наследство и в името на Единия, отменям проклятието над тази душа! Нека живее, докато намери своето единство и намирайки го, нека бъде спасена, заради кръвта, която носи, заради делата си и заради своята саможертва! Да бъде!
В момента, в който момичето изпускаше последния си дъх, гръм проряза небето. Странна, някак обла мълния разби прозорците и, преминавайки през цялата зала, се задържа над двете фигури в средата, след което се устреми към каменната плоча и достигайки я, изчезна.

5.
-Тахира. За повечето неща няма каквито и да било данни!
Отдавна се бях преместил от фотьойла на масата, върху която лежеше лаптопът и търсех в базата данни информация, която да потвърди абсурдната история на момичето. Наистина звучеше безумно! Но нямаше как дете на нейната възраст да знае такива подробности за един от най-вълнуващите моменти в древноегипетската история! Всъщност, много хора въобще не бяха наясно с първия случай на официален монотеизъм в човешката цивилизация.
-Не е вярно. – възкликна тя съвсем по детски. – Намирала съм и преди книги за Атон!
-Да. И аз съм учил за него. Но никъде няма информация за теб!
-Логично е да са искали да ме изтрият! В крайна сметка те искаха въобще да бъде унищожена дори мисълта, че има само Един!
-Но не са успели.
-Да. Основно заради чичо ми. Ако той не беше спасил оцелелите от висшите родове…
Разсмях се, без да мога да се спра. Самата мисъл…
-Защо ми се смееш? – звучеше обидено.
-Защото, Тахира, в свещената книга на народа на евреите, която впрочем те наричат Тора, пише, че са били наши роби и са избягали от Египет, като са нанесли преди това доста поразии. Макар че цялото това събитие се описва в съвсем друга епоха и във времето на друг владетел.
-Пълни глупости!
-На мен ли ми го казваш? Знаеш ли колко хора са търсили в историческите справки нещо, което да потвърди такова преселение и нищо не е открито. Никъде не пише за разбунтували се и избягали роби…
-Не роби! – прекъсна ме тя. – Цветът на Египет!
-Не го разказвай това никъде. – казах ѝ кротко. – Не знаеш как биха реагирали хората, ако им кажеш, че нашият най-голям враг, срещу когото водим какви ли не войни, са всъщност истински наследници на древната ни история.
-Ами няма да го разказвам. Но ти трябва да ми помогнеш.
-Ще опитам, детето ми, ще опитам. Но ти трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш.
-Е, чак за всичко няма да ми стигне животът, дори да не ми предстоеше да умра…
-Няма да те оставя да умреш. Ще ти помогна. Но и ти трябва да ми помогнеш.
-Само кажи как.
-Разкажи ми какво се е случило с теб след това. Поне каквото помниш.
-Всичко помня! Няма смисъл да ти разказвам за всеки един живот, през който е трябвало да премина, но някои са особено важни за търсенията ми.
-Слушам те!

6.
Момичето изглеждаше неестествено дребно, в сравнение с двамата едри войници, застанали от двете му страни.
“Сигурно и аз изглеждам така смешно…” помисли си с раздразнение генералът, но свикнал да не показва излишни чувства пред своите подчинени, огледа пленницата преднамерено бавно, очаквайки нормалната реакция на страх и паника. Детето, обаче не реагира по никакъв начин. Само стоеше и гледаше някъде зад него.
-Как се казваш? – чудеше се защо въобще провежда тази среща. В крайна сметка, през последните дни се бяха сражавали с хиляди местни и не разбираше с какво едно дете се е сторило толкова важно на офицерите, че да му го доведат.
-Бахиса. А ти?
Втренчен изумено в детето, генералът не знаеше как да реагира. Не беше свикнал да му задават въпроси, още повече някакви мърляви деца. Бърз поглед към войниците му показа, че те скрито се забавляват от нахалството на детето. Това го вбеси. Махна ядно с ръка.
-Разкарайте я оттук. Нямам време за глупости!
Преди войниците да успеят да реагират, момичето се обади.
-Но аз имам въпрос, господине. Нима ще си толкова нелюбезен да не ме изслушаш?
Единият от едрите мъже не се въздържа и тихо се засмя.
-Какво точно те разсмя, войнико? Би ли споделил с мен, за да се посмеем заедно?
Смразената физиономия на мъжа беше доказателство, че е наясно на какво е способен генералът, когато е раздразнен. Мълчанието се проточи. Военачалникът стоеше и гледаше с присвити очи към човека, който се взираше съсредоточено в земята пред себе си, надявайки се съдбата да се смили над него и нещо да отвлече вниманието на известния с достигащата до жестокост безкомпромисност генерал. И съдбата наистина му се притече на помощ с гласа на дребното момиче.
-Ще ме изслуша ли някой въобще тук или съм била целия път напразно?
-Дошла си специално? При нас? – въпреки раздразнението си, военачалникът бе заинтригуван.
-Да. Имам нужда от помощ.
-Не помагаме на местни… хора. – в последния момент смени думата. Искаше да каже “диваци”, но нещо в момичето му импонираше. Може би смелостта ѝ. Или беше безразсъдност. Каквото и да беше, напомняше му за самия него като дете и това го спираше да се отърве бързо от него.
-Дори когато става дума за богатство?
-Богатство? Къде?
-Наблизо.
-И защо искаш помощ от нас, а не от твоите.
-Защото ги е страх. Смятат, че мястото е прокълнато.
-А ти не вярваш в такива неща?
-Няма значение в какво вярвам. Важно е заровеното богатство.
-И смяташ, че ако ни кажеш къде е, ще го делим с теб?
-Не, не съм толкова глупава. А и не ми трябва богатството. Искам само един определен предмет от него.
Генералът повдигна вежди.
-Какъв предмет?
-Един кинжал.
-Кинжал? – той се засмя. – Можем да ти дадем много кинжали.
-Но на мен ми трябва точно този, който е заровен с всичките реликви.
-Какви са тези реликви?
-Чувал ли си за Ра?
-Хм. Ра… Чакай, а ти откъде си толкова сигурна, къде точно е заровено съкровището?
-Защото имам карта.
Момичето бръкна под дрехата си и извади някакъв смачкан папирус. Военачалникът се загледа с интерес в детето.
-А ако просто ти го взема?
-Не вярвам. Казват, че имаш чест.
Преди генералът да реши какво да отговори, вратата се отвори рязко и един окалян войник влезе забързано.
-Александрия… открили са ги… Те…
-По-спокойно войнико! Поеми си дъх и ми кажи по подобаващ начин каквото имаш да ми казваш.
Войникът се спря насред думата. Постара се да си предаде достолепен вид, отдаде чест и каза:
-Генерал Бонапарт, англичаните са открили нашите кораби край Александрия и са ги нападнали. Трябват спешно подкрепления.
Генералът изруга тихо и тръгна към вратата.
-Да вървим.
-А момичето? – попита единият от войниците.
Наполеон се обърна и погледна в очите Бахиса.
-Върнете я там, където сте я намерили. Тръгваме за Александрия. – и излезе.
-Какво ще правим? – обърна се войникът към другия, който бе имал неблагоразумието да се засмее пред военачалника и кимна многозначително към папируса в ръцете на детето. Съратникът му го погледна и се усмихна зловещо.

7.
Вече трети ден бях като обсебен от идеята да намеря кинжала на Ра. Във времето измежду различните разкази, Тахира бе направила няколко скици, които изпратих по мейла на приятели в Париж, Ню Йорк и Рим. В интерес на истината, не бях особено убеден в историята с проклятието на ножа, но момичето имаше определено някакви познания за древната история, които нямаше откъде да получи на тази възраст. А и, без значение до каква степен тя самата вярваше в разказите си, щеше да бъде прекрасно, ако успех да намеря подобна реликва от времето на фараоните.
-Обещай ми да продължиш да търсиш и след днес? – обади се тя от дивана, където се бе настанила удобно, докато преглеждаше различни книги, които бях взел от библиотеката на университета.
-Защо ми е да спирам? – усмихнах се.
-Ами, възможно е, когато вече ме няма, да загубиш интерес.
-Къде смяташ да ходиш, Тахира?
Естествено, че никъде нямаше да ходи. Всъщност, аз вече имах някакви смътни планове за нея. Но за тази цел ще трябва първо да я запиша на курс по френски.
-Не е нужно да ходя където и да било. Смъртта ще ме застигне така или иначе.
А, да. Смъртта на деветия рожден ден. Всичките и разкази завършваха така.
-И колко време имаме?
-Ти, надявам се, разполагаш с много време. Моето ще свърши днес.
Нещо ме присви под лъжичката.
-Защо днес?
-Защото днес ставам на девет години.
Скочих от стола.
-Тахира, разказваш ми всякакви истории, а не ми казваш, че днес имаш рожден ден? Що за детинщина?
-Ами аз съм си дете. А и, ако ти бях казала, нямаше да се съгласиш да търсим кинжала.
-Днес няма да го търсим!
-Ето, видя ли! – каза го с такова разочарование, че очаквах да заплаче. Но тя само ме гледаше с обвинение.
-Виж, днес ще празнуваме рождения ти ден…
-Но днес трябваше да ходим в музея! – прекъсна ме тя.
-Утре ще отидем. Днес няма да излизаш от тук. Ще поръчаме торта и всякакви лакомства, ще гледаме филми и ще си говорим глупости…
-Така ли си представяш детски рожден ден?
-Никак не си го представям, просто не желая да вземе наистина да ти се случи нещо. Днес ще сме по-предпазливи. А утре можем да…
-За мен няма да има утре. – прекъсна ме отново Тахира. – А и смятам, че е добре днес да не си около мен. Не знаем как ще се случи.
-Достатъчно. Днес ще правим каквото аз кажа!
-Но това не е честно!
-Добре. За да е честно, утре ще правим каквото ти кажеш. Но днес ще решавам аз!
Тръгнах към телефона за да поръчам торта. Някъде отзад тя тихо измърмори:
-Това нищо няма да промени.

8.
Не знам какво ми е било станало, за да повярвам на детските приказки за проклятия и магии. Смеех се сам на себе си, макар че, ако трябва да си призная, изпитвах и голяма доза облекчение. Явно Тахира бе добър разказвач, след като ме бе увлякла в такава степен, че да пренебрегна скептичния учен в себе си.
Погледнах към нея. На лицето ѝ продължаваше да бъде изписано объркване, но към него вече се долавяше и една типично детска усмивка, сякаш за първи път в живота си бе осъзнала, че има правото да бъде просто едно малко момиче.
-Как си, детенце?
Тя се засмя несигурно.
-Ами не съм много сигурна. Щастлива, предполагам. Но не разбирам как е възможно.
-Може би проклятието е имало някакъв срок? – казах, за да не се чувства глупаво.
-Възможно е… – явно съмнението не я оставяше.
-Слушай, имам идея. Ще продължим да търсим кинжала, веднага, щом оправим твоите документи.
-Какви документи?
-Не искаш ли да останеш при мен?
Лицето на детето сякаш грейна.
-Да!
-Чудесно. – бях почти сигурен в отговора ѝ. В крайна сметка, кой би желал да живее в сиропиталище. – Кажи ми адреса на сиропиталището?
На лицето ѝ веднага се изписа съмнение.
-Защо?
-За да ги намеря и да поискам документи за осиновяване.
Гледа ме известно време с премрежени очи. После изстреля.
-Не го помня.
-Не го помниш?
-Всъщност, никога ме съм го знаела. Не считаха за нужно да ни казват къде живеем. А през нощта, когато избягах, беше тъмно и първоначално тичах напосоки, просто за да се отдалеча максимално бързо, така че, даже не помня приблизително къде се намира.
Разбира се, че не ѝ вярвах. Но разбирах страха ѝ. Сигурно предполагаше, че в момента, в който разбера откъде е, ще я върна обратно. През следващите няколко часа се опитвах по различни начини да измъкна някаква информация, но винаги когато ставаше дума за местоположението на дома, удрях на камък.
-И сега? Какво ще правим? – попита ме за пореден път тя.
-Сега ще трябва да отида на лекции, а ти можеш да продължиш да търсиш в мрежата някаква информация за кинжала.
-Не искам да стоя непрекъснато затворена тук! – възропта тя.
Погледнах я с безпокойство.
-А ако се загубиш?
-Ти шегуваш ли се? Цяла година живях из улиците на Кайро! Не мога да се загубя.
Замислих се за момент дали да не ѝ намекна за твърдението ѝ, че не знае откъде е избягала, но реших да не бъда лош родител. В крайна сметка ми предстоеше да бъда точно такъв, нали? Родител… Странно усещане.
-Добре, Тахира, но искам като се прибера довечера, ти да си тук. Сделка?
Лицето ѝ светна.
-Сделка!

9.
Измина цяла седмица без никакви премеждия. Животът постепенно поемаше своя нормален ход. След лекциите в университета, реших да продължа започнатото преди няколко дни тайно проучване за Тахира. Всъщност почти се бях отчаял, но телефонното обаждане на един от приятелите ми, когото бях помолил да потърси сиропиталището, от което е избягала преди малко повече от година, ме обнадежди отново. Самото момиче бе решило да посети някаква църква на коптите. Кой знае, може би си търсеше нова религия. Засмях се при мисълта и набрах получения номер.
-Добър ден. – чу се отсреща.
-Добър ден. Звъня ви във връзка с едно дете, което е избягало от Вашия дом миналата година…
-А, да. Вече ни се обадиха. Тахира. При Вас ли е сега?
-Да. Но намирам за странно, че не сте я потърсили цяла година.
-Повярвайте ми, господине, трудно се търси дете в многомилионен град, а и имаме достатъчно опит, за да знаем, че за децата понякога е по-добре сами да разберат, че при нас е по-сигурно отколкото навън. Особено за такива като Тахира. Кога ще се прибере?
-Със сигурност не и днес! – казах с доза сарказъм. Естествено, че вече отдавна бях взел решението да я осиновя и сиропиталището ми бе нужно само за да се оформят необходимите документи. Чудех се как да го съобщя, когато отсреща жената каза:
-Да, разбира се! Отпразнувайте спокойно рождения ѝ ден и я върнете следващата седмица.
Останах като гръмнат. Замълчах за момент за да успокоя пулса си и отговорих с пресипнал глас.
-Госпожо, рожденият ден на Тахира бе миналата седмица!
Сега от другата страна на линията последва за момент объркано мълчание, после почти весел смях.
-Не, не. Ние съобщаваме по на няколко деца една и съща една дата, като се стараем да е наблизо до истинския им рожден ден, понеже иначе ще трябва почти непрекъснато да празнуваме нечий празник, а това, както можете да си представите, не ни е по възможностите. Знаете ли въобще за колко деца се налага да се грижим тук?
Преглътнах тежко. Усещах ударите на сърцето си в слепоочията.
-Кога точно е рожденият ден на Тахира? – попитах с тих глас.
Усетила, че нещо не е наред, жената отговори кратко.
-Днес.

10.
Тичах като обезумял, без да се съобразявам с движението по улиците. Църквата бе през няколко преки и ми трябваха две-три минути да стигна до нея.
Разбира се, не бях съвсем сигурен каква може да е опасността, още повече, че след деня, в който отпразнувахме рождения ѝ ден, рационалната част от съзнанието ми бе избутала на заден план идеята, че историята на Тахира е възможно да е реална. За мен тя се бе превърнала в едно наистина необикновено момиче, завладяващо ме със своите истории, които все пак бяха смесица от факти и детско въображение. В момента, обаче, всички ирационални страхове от изминалите две седмици се бяха събудили и рисуваха в съзнанието ми всякакви ужасяващи картини.
Завих и видях право пред мен християнската църква. Отвън имаше множество хора, очакващи своята възможност да влязат в не много големия храм. Сигурно имаха някакъв свой празник.
-Тахира! – извиках, без да се съобразявам с обърнатите към мен учудени погледи и започнах да разбутвам хората наоколо.
Видях я! Беше на входа и ми махаше, широко усмихната. Засмяното, щастливо махащо ми с две ръце дете нямаше нищо общо с леко напрегнатото и подозрително момиче, което за малко не бях прегазил в покрайнините на града преди две седмици. Неволно се успокоих и ѝ махнах в отговор. Вероятно имах нужда от почивка, след като толкова лесно изпадах в паника от детски приказки. Но все пак, щях да я заведа в хотела след като излезе от църквата и да прекараме остатъка от деня там. Вече по-спокойно продължих да си пробивам път към нея. Тя се обърна и ми се усмихна отново. И тогава сякаш дойде края на света…

11.
Събудих се. Бях в легло и очевидно от обстановката – в болница. Имах някакви откъслечни спомени за викове и огньове, за сирени, проглушаващи ушите, за надвесени над мен доктори… но всичко беше някак нереално.
-Добър ден.
Погледнах към усмихващия ми се мъж. Лицето му не ми говореше нищо.
-Познаваме ли се? – попитах и се изненадах от гласа си. Сякаш не бях аз.
-Аз Ви познавам, все пак се грижа за Вас от няколко дни.
-Няколко дни?! – почти извиках и се опитах да стана, но тежка болка прекрати устрема ми. Установих, че ми е трудно да си поема въздух, без болката да стане непоносима.
-Спокойно! – сложи ръка на рамото ми човека. – Постарайте се да дишате бавно и до колкото е възможно плитко.
Не го разбрах. Усетил това, поясни:
-Операцията Ви още не е съвсем заздравяла и трябва да избягвате всякакво напрягане на мускулите.
-Какво се е случило. – попитах, когато вече можех отново да говоря.
-Някакво парче метал от взривната вълна Ви беше продупчило. Не чак толкова опасна рана, но загубихте много кръв.
Усетих сълзи да се стичат по лицето ми. Обаче трябваше да попитам.
-Там имаше едно момиче…
-Къде?
-До вратите на църквата.
Човекът ме погледна с внезапно натъжени очи и поклати глава.
-Няма оцелели в близост до църквата. Вие християнин ли сте?
Въздъхнах дълбоко, за момент забравил болката и тя веднага се върна тържествуваща.
-Не. – отговорих, когато можех отново да дишам.
Той кимна и след кратък размисъл започна бавно да говори.
-Няма някаква нормална логика да взривяваш сънародниците си, само защото изповядват друга вяра. Но може ли някой въобще да убеди тези хора в каквото и да било… Това не е моята религия. И никога няма да бъде… Но кой ли ме пита мен… – помълча малко и добави – Съжалявам за Вашата приятелка. Дано там някъде горе бъде по-добре.
Знаех, че няма да бъде. Вече вярвах на всяка нейна дума. Но както обикновено става в живота, вече беше късно. Тахира я нямаше.
След няколко дни ме изписаха. Раната още наболяваше, но вече бе по-търпимо. Прибрах се в хотела. Знаех какво ми предстои. Дълго търсене на кинжала на Ра. Вече бях разпратил няколко запитвания, по-скоро по инерция, отколкото от убеденост и два от отговорите на имейла бяха окуражаващи. Свързах се с университета в Париж и с Египетския музей. Усмихнах се тъжно. Този път не бях успял да ѝ помогна, но знаех какво трябва да направя. Да върна оръжието в Египет и да направя публично достояние неговото местонахождение, за да може тя, когато отново се появи, да разбере къде е и да приключи тежкото и болезнено пътуване между живота и смъртта.
Знаех и друго. След като намеря ножа, ще се върна обратно в родината. С надеждата да я видя отново и да се опитам този път да я опазя.