Из дневниците на пианиста

1.
Концертът свърши. Потроших си ръцете, в опит да пресъздам на пианото онази голяма Музика, която е в главата ми. Зад мен от оркестъра се чуваха безумни звуци. На няколко пъти си мислех, дали да не скоча и да убия концертмайстора. Ценителите на изкуството по света биха ми били благодарни.
Всъщност, не искам да съм по-добър от хората с които работя. Не искам и те да са по-добри от мен. Искам да сме на едно ниво, заедно да работим и заедно да творим. Но едва ли някога ще ми се случи. Особено с моя импресарио, от когото не мога да се откажа – приятел е на майка ми. Но все така става, че тези, които искат да работят с мен, не са на моето ниво. А аз очевидно не съм на нивото на онези, с които искам да работя.
А Музиката? Тя остава скрита. Имам нужда от нея. Но как да я постигна, когато не ми се дава възможност да я изкарам от главата си?
След концерта надойдоха феновете. Искат своите автографи, но дали са разбрали нещо от цялата тази какафония от звуци? Съмнително. Или просто са свикнали на такова звуково изтезание? Но тогава защо съм аз тук?
Губя вяра на моменти. Губя вяра в хората. И което е по-лошо – губя вяра в себе си. Не виждам мястото си на този свят. Убягва ми смисълът, защо съм тук, каква е нуждата от мен. Имам нужда да повярвам, че някому съм необходим. Имам нужда да повярвам отново в смисъла на това да правя музика. Имам нужда…
Някакъв човек ме гледа странно.
-Добър вечер! Искам да Ви благодаря за прекрасния концерт!
-Не беше чак прекрасен за съжаление.
-Напротив! Може би Вие знаете какво искате да прозвучи и поради това не Ви достига онова, което получавате, но за хората тук музиката Ви е почти съвършена!
Не знам какво да му отговоря. Мълча.
-Е, ще се видим отново, сигурен съм. До скоро!
И си тръгна.

2.
Притеснено ми е. Не знам защо. Пътувам за Италия, за да репетирам за концерт с родния оркестър. Всъщност, не искам. Чужди са ми, изпитвам много смесени чувства към тях. У дома нещата не са в ред, но не мога още да разбера къде е проблемът. Изпонатрошен е животът ми, но не знам как да го оправя. Не знам как се лепи китайски порцелан… Според импресариото ми, в Испания концертите се продават страхотно. Сякаш, вървят нещата. За ужас на местните пианисти, а и мой собствен, съм отново активен на сцената. Дали е за добро?… От друга страна, лекарите започнаха директно да ме заплашват, очевидно тялото ми ме предава… Но ще се справя!

3.
Отново болен. Напоследък все по-често ми се случва. Не може да е от възрастта, още нямам 60! И въпреки това, ето ме тук – от два дни съм в болницата, импресариото беснее, че губи пари, майка ми се притеснява, а аз се чудя дали съм наистина болен или на моето тяло му е писнало от фалшива музика.
-Как се чувствате? – докторът ме гледаше подозрително.
-Благодаря, докторе, добре съм.
-Според резултатите от изследванията, не сте болен, но сте прекалено изтощен. С какво се занимавате.
-Пианист съм.
-Хм. Странно.
-Повярвайте ми докторе, човек и от музиката може да се изтощи.
Постоя за кратко загледан в мен и излезе. След малко в стаята влезе друг доктор и като го видях се изправих изненадано в леглото.
-Вие?
-Да. И аз трябва да работя нещо. – усмихна ми се той.
Усмихнах се и аз несигурно на човека срещу мен. Прав беше, това, че ходи по концерти не му забранява да работи, нали?
-Разбрах, че страдате от прекомерно изтощение. – каза той – Искате ли да Ви помогна?
-Разбира се, нали затова съм тук!
-Много добре. – усмихна се отново и извади някаква кутийка от джоба си. – От тези ще взимате по едно преди концерт. Мисля, че ще ви харесат.
Подаде ми ги и излезе от стаята, без да каже нищо повече. Странен доктор.

4.
Невероятен ефект от хапчетата! Рециталът ми мина блестящо! Пианото ми беше абсолютно подвластно! Усещах, че съм на границата на съвършенството! Щастлив съм безкрайно!
След концерта имаше опашка от стотици фенове, които искаха автографи. И ето приятна изненада – последният беше докторът от болницата.
-Прекрасен концерт!
-Благодаря Ви! Май на Вас го дължа. Не знам какви са тези хапчета, но определено събудиха някаква отдавна забравена сетивност в мен. Ако въобще някога съм я притежавал в такава степен. Усещам всеки клавиш на пианото като продължение на мен самия. Усещането е… невероятно!
-Радвам се да го чуя!
-Какво е това лекарство? Откъде мога да се снабдявам с него?
-Ами не е толкова лесно. Изключително рядко е.
-Защо, как се казва, кажете ми?
-Казва се Атан Дзеб Мъктъп.
-О? И що за име е това? Никога не съм го чувал.
-От далече е.
-Колко далече? Кажете ми, защо така потайно?
-От далечния изток.
-Уф. Разбирам. И откъде мога да се снабдя с него?
-Доста е рядко. И ценно. Но Вие засега си имате, не мислете толкова. Просто го използвайте пестеливо.
-Да. Добре. – не ми хареса отговорът му.
-Лека вечер и още веднъж – поздравления за съвършения концерт!
-Благодаря! Лека вечер!

5.
Поредица успешни концерти из цяла Европа. Хората са щастливи, но което е по-важно – и аз съм щастлив! Импресариото ми е на седмото небе. Но не това е важното. От пианото излизат звуци, които надали някой някога е чувал. Магията бе пълна!
Обадиха се от Испания, че искали да променят повечето от концертите – да бъдат не солови, а с оркестър. Прекрасно! Убеден съм, че ще успея да ги омагьосам и да свирят, както никога в живота си не са го правили!
Радвам се, че стигнах дотук! Всичките години на лишения и мъки се изплащат! Щастлив! Щастлив!! Щастлив!!!

6.
Разбира се, точно преди концерта в Лондон, хапчетата свършиха. Мисля, че никога не съм свирил толкова лошо. В един момент сякаш щях да спра. На фугата се загуби, импровизирах пет минути, преди да успея да продължа. Не разбирам! Така ли съм свирил преди?
Зарязах всичко и взех първия полет. Трябваше да се върна в болницата и да намеря доктора.
Само че в болницата си нямаха представа за какво им говоря. Нито бяха чували за подобно лекарство, нито знаеха за кой лекар говоря. Колко тъпо, че никога не се заинтересувах как се казва! А може и да ми е казал. Аз от дете не мога да помня добре имена. Дойде първият лекар, който бе направил изследванията. На въпроса ми, кой е неговият колега, ми отговори, че само той се е грижел за мен. Или е с отклонения, или аз полудявам… Трябват ми спешно хапчетата!!!

7.
Отказах доста концерти. В един момент ми се обади моят импресарио и ми каза, че губи пари и ще ме съди, ако не продължа с гастролите.
Приех. Трябва да спра да мисля за лекарството. Преди свирих и без него, ще свиря пак! Следващите концерти са в Германия.
И ето ме – отново на път. Поради “перфектната” организация на импресариото ми, кацнах във Франкфурт, чаках час, пътувах още час и половина до другото летище на Франкфурт – Хан и после още час чакане. Хан се нарича летището за “бедни”. Не е малко и е добре подържано. Но е интересно да се сравнят лицата на пътниците на двете летища, поведението им, тоалетните на летищата (и двете поддържани). Бедността не се измерва с пари. Тя е състояние на духа. Невероятно е сравнението… Не искам да съм духовно беден…

8.
Животът е един от най-сложните. Днес разочаровах хора. Други разочароваха мен. Всеки очаква от другите неща, които често сам не е склонен да даде. И въпреки това ми е трудно да съм неразбран и на сцената, и извън нея. Концертите вървят някак, в тиха посредственост. Импресариото ми ме гледа с яден поглед и мълчи. Губя смисъла, когато нямам от никъде подкрепа. Научих се (а дали не е това най-голямото ми поражение?) да не се стремя към мечтите си, за да съм сигурен, че мога да плащам цената. И така, бавно, но сигурно, ставам поредната жертва на ентропията. Искам да си върна силите, да мога да се боря със света, да правя отново онази чудна музика… Но нямам оазис, който да ме зарежда… Нямам сили. Само разочарования, болка и самота. Това ли е то да си музикант? И разбира се, в медиите се излива мърсотия по мой адрес. Всъщност – все същите, само любимата ми критичка още си мълчи. Фактът, че знам, че тези тъпотии са измислици не ме успокоява. Гадно ми е. Омерзено ми е. Трудно ми е да опиша тъгата, която извира от всяка моя клетка…
И всъщност знам защо е самотата. Не е заради непознатите хора, не е заради фалшивите приятели. Нея я няма. Музиката. Свиря ноти, а зад тях – дупка…

9.
Вървя безцелно из улиците на Хамбург. Загубил съм се, но не ме интересува. Попаднах в някакъв квартал – около мен се виждат разни хора, извадка на онова, което следва днес да не съществува. Но те са тук. Наркомани, криминални типове със странни татуировки, безсрамно усмихващи се жени, които се опитват да ме приближат.
-Нуждаете ли се от нещо?
Гласът ми е познат, но не мога да се сетя откъде.
-Моля?
-Мога да Ви предложа всичко!
-Не, благодаря!
Бързам да се измъкна, но онзи ми препречва пътя.
-Само си кажете желанието!
Изсмивам се.
-Добре, желанието ми е едно лекарство, за което не си чувал! Ще ми го предложиш ли?
-Поне името не помните ли?
Замислих се. Естествено, че го помня! Това хапче ми промени живота. Но нещо в човека ме притесни.
-Да. Атан Дзеб Мъктъп.
-О?
-Видя ли, сега ме пусни да мина.
-Добре, щом не Ви трябва.
-Да не би да си го чувал?
-Да, но е прекалено скъпо.
-Нима? И колко?
-Хилядарка.
Намръщих се.
-Не знаеш какво говориш, нали?
Той бръкна в джоба си и го извади. Макар и само една таблетка, познах я веднага!
-Това е!
-Естествено, че е това, но както казах, не е по възможностите на всеки.
Бръкнах в джобовете си. Малко над хиляда.
-Ето, дай.
Той ми подаде хапчето.
-Какво, само едно?
-Едното струва хилядарка. Както казах…
Прекъснах го гневно с махване на ръка.
-Колко имаш?
-Колкото сте в състояние да платите.
-Добре, ще дойда пак!
И се забързах по улицата. Но в един момент се спрях, защото се сетих откъде го познавам. Тези очи ги знаех. Само брадата ме бе объркала. Обърнах се бързо, но него вече го нямаше.
След час безплодно търсене хванах такси и се прибрах в хотела.
Вечерта концертът бе прекрасен. За няколко часа бях, като че ли, отново в рая. След концерта останах в залата да свиря. Сам. За себе си. Бях някак опиянен. Но знаех истината – след часове ефектът на лекарството ще мине и ще съм отново онази куха черупка, изпразнена от съдържание.
До края на седмицата бях свободен. Концертът в Любек бе отменен, но аз не съжалявах. Реших, преди да тръгна за Испания, да остана в Хамбург, за да го намеря. Обиколих целия квартал с наркоманите, но никой не познаваше такъв човек. Постепенно в мен растеше едно черно съмнение. Не. Не е възможно. Вечерта се прибрах и си легнах рано.

10.
Контрасти. Вчера беше хубав ден. Бях с колеги пианисти, които не ме познаха и коментирахме човешките добродетели, засегнаха се теми, които ме вълнуват и понякога ми пречат да спя. Почувствах се щастлив. Днес се потопих отново в блатото – още с кацането в Мадрид, ми стана гадно от разговорите около мен. Всъщност, още не пристигнал и вече исках да се връщам. Испания е безумна страна. Не лоша. Но безумна. Символ на хаос. Да, красота също, но такъв хаос, какъвто те могат да създадат, никой друг не може и да си представи. И нищо не им разбирам. Нито езика, нито логиката, нищо. Искам да живея в идеален свят, където хората живеят в разбирателство и работят за своето усъвършенстване. Искам да се развивам. Искам хората да ме приемат такъв, какъвто съм. Искам да изчезне омразата от този свят. Умирам бавно от омразата и безразличието около мен. Истината е, че все повече се отчайвам от хората наоколо. Измами, лъжи, злоба, завист.

11.
Испанците се отнасят с чужденците като с роби, собственият ми импресарио и приятел ме предава на всяка стъпка, когато от това може да спечели нещо. Музикантите, с които свирим вече от известно време прецакват това, което правя за тях, защото се мислят за много умни, а после, когато нещата се прецакат, аз трябва да ги оправям, защото се чувствам отговорен за тях. Трудно ми е да запазя самообладание. Още повече, като виждам какво се случва навсякъде наоколо. Основен мотив и двигател за каквото и да било действие е омразата. Как да оживея? А има и друго: Липсва ми майка ми. Имам нужда от нейната подкрепа, от нейното отношение, от нейните грижи.

12.
Репетициите с испанците са излишни. Каквото и да репетираш с тях, на концерта те си свирят онова, което искат, думи като стил, концепция, интерпретация за тях са чужди и безсмислени понятия. Фрустриращо… Явно не може особено да им се вярва, некоректни са често, но не от лошотия, а от хаоса в живота им и може би в мисленето.
Иначе, оркестърът не е без качества. Струнните не са блестящи, но духачите са им добри. Е, добре, има доста неща, които не ми харесват в състава, като например синдикатите им (в последно време се чудя дали ролята на синдикатите е да помагат или да пречат) и една определена грубост в свиренето и липса на коректност към дребните ноти.
Но не испанците са най-лошото, а собственият ми агент. Импресарио, който те използва на цени, по-ниски и от тези на африкански черноработник, който не ти плаща дневни, който след цял месец концерти, не ти плаща нито един от тях и те псува на майка, защото си поискал да ти се заплати поне частично едномесечния труд, по време на който си взимал пари от приятели, за да си платиш храната. Това дори не е и половината от нещата, които трябваше да изживея. Очевидно това е моето ниво, за да трябва да работя с такива и да бъда унижаван по този безобразен начин. Или просто живея в един ужасен свят, в който няма място за мен. Вечер се треса от мъка и нерви в леглото, през деня се усмихвам, а животът си изтича. “Смей се, палячо”…

13.
От около четири седмици разнасям звуците на пианото из различни селца в Испания. Накрая, публиката аплодира учтиво, испанските оркестри си обясняват с импресариото ми колко са велики, а аз се крия някъде, рева като малко дете и си задавам един и същи въпрос: това ли е нивото ми, Господи, това ли е мястото ми? Тази организация, тези оркестри, това заплащане, това отношение? Толкова ли съм бъркал в живота си, че ми се налага това наказание? Защо? Защо на мен? Защо по този начин? Какво трябва да науча от този урок? Моля, моля, моля те, Господи, да не е това моето ниво! Не мога да повярвам, че всичко това ми се случва, не мога са повярвам, че има толкова невежество и музикална неграмотност в местните оркестри. Изпадам в състояние на самосъжаление, а това е най-малкото, от което имам нужда в момента… Вече не знам какво да правя. Искам всичко да е сън и след малко да се събудя в един свят, ако не като от мечтите ми, то поне поносим за хора като мен. Криво ми е. Чувствам се излъган… от живота… от хората наоколо… от самия себе си…
-Аз не те лъжа.
Обърнах се и той беше тук.
-Е, ти последно какво си – лекар или дилър? – попитах го.
Усмихна ми се.
-Нито едното.
-Тогава не ми вършиш работа.
-Не казах, че нямам от хапчетата. Но пък ти казвам, че има и по-лесен начин.
-Какъв?
-Възможно е отново да успяваш да създаваш същата тази музика, която да увлича дори и тукашните музиканти, но без да са ти нужни хапчетата.
-Не са музиканти. Музикални лумпени са.
-Съгласен съм. Но това не ти помага.
-И аз съм съгласен. Сега ми дай от тях.
-Не. Те са само временно решение, а ти имаш нужда от дългосрочно.
Пред очите ми причерня. Той се опитваше да ме манипулира, а аз винаги съм мразил манипулациите.
-Махай се!
-Добре. До скоро!
И си тръгна. Просто така! А аз останах загледан невярващо след него.

14.
Днес прекъснах турнето – почина майка ми. Не можа да стане на 80. Починала е в съня си. Ако съдя по това, кога се събудих в стрес и без причина, било е сутринта. Как може човек да си отиде ей така, без сбогом? Защо? За последно я видях на Коледа и си беше съвсем добре. Беше ми направила спагети – най-вкусните на света. Както винаги… Дано да е добре, където е сега. И дано сестра ми да се справи. Бяха много близки. Е, как да не е човек близък с майка си… Ще ми липсва. Постепенно се късат връзките с щастливата част от живота ми. Малко по малко оставам сам. Сам.

15.
Ад на живо. Това е понякога животът. Днес почина и учителят ми – една от тихите причини да продължавам да свиря. Не само защото ми помагаше в неизброими трудни ситуации, но в негово лице виждах един от хората, които се радват на моите успехи и се стараеше да ми дава сили да продължавам да се боря – тогава, когато аз сам не знаех дали си струва. Ще ми липсват разговорите с него – високо интелектуални, но и много духовни и възвишени, смесващи по един невероятен начин забавното с важното в живота. Е, Господ си го взе. Сигурно има нужда от учител. Защото той беше най-добрият. Да му мислим ние, които оставаме, несигурността настъпва… Днес сивотата взе още една победа. От днес животът ще е с още една степен по-малко цветен. Искам рестарт. Искам да върна времето назад, когато взех най-грешното решение в живота си…

16.
Болен съм. Това са моментите, в които се чувствам най-самотен. И разочарован от всичко около мен. А точно в момента би трябвало да съм щастлив – намирам се в град, пълен с музиканти от класа, град, в който има хора, които ме ценят… Странно е как физическото състояние може да влияе на психическото. А може би, всичко е такова, каквото го виждам, когато съм болен, просто губя имунитета си към действителността. Самотно, тъжно, болезнено, безсмислено…
Приеха ме в болницата късно вечерта. След концерта се почувствах внезапно отпаднал. Но отдавна нямах вече от хапчетата. По някое време съм загубил съзнание и когато се свестих, бях в стая, която много ми напомняше една друга, в друга болница, в друг град. Любимият импресарио, разбира се, го нямаше никакъв около мен. Не съм му интересен, когато не нося пари. Както и да е. Сестрите ми биха някакви инжекции и аз заспах.
Когато отворих очи, той беше тук. Докторът. Но вече се бях досетил, че не е нито доктор, нито дилър. Стана ми студено.
-Махни се от тук! Аз съм вярващ!
-Разбира се, че си вярващ! Иначе не би бил интересен за мен!
-Не бих нарушил Заповедите!
-Отдавна си ги нарушил. Впрочем, ако това те успокоява, повечето от най-тежките нарушения на Заповедите са извършени от вярващи и в много от случаите – в Неговото име. – тук той се разсмя – Намирам това за доста приятно разнообразие, без което вечността би била изключително скучна!
Замислих се.
-Вечността?
-Да. Но ти нея не би я разбрал.
-Напротив! Сигурно е страхотно да имаш цялото време на света!
-Ето, виждаш ли, казах ти, че не би я разбрал. Вечността не е да притежаваш цялото време на света. Тя е извън времето. Понеже те изучавам сериозно, …
-Мен?
-Да, теб. И изучавайки те си мисля, какво ли би било да си в някое от онези твои настроения за цяла вечност? Сещаш се за какво говоря, нали?
Стана ми още по-студено.
-Разбрах те. Не я искам твоята вечност.
Той въздъхна.
-Уви, не е моя. Бих имал по-различен избор, ако беше моя.
-А чия е тогава?
-Е, сещаш се. Негова. И едно от творенията му, които наистина харесвам, е времето. Но, аз мога само частично да се възползвам от него.
Стана ми интересно. Май и той не беше особено щастлив с ролята си в живота. Изведнъж ми хрумна нещо.
-Ти, всъщност, жив ли си?
Изглеждаше обиден.
-Разбира се, че съм жив! А на теб на какъв ти приличам?
-Ами не знам как е за теб. Хората, например, се делят на живи и умрели.
-Не мисля.
-Не мислиш?
-Смъртта е илюзия. Животът не свършва, свършва времето, което ти е подарено.
Това последното ми дойде в повече. Опитах се да разсъждавам, но ме обзе умора.
-Имаш нужда от възстановяване. – каза той. – Спи сега. Аз ще дойда пак, а ти си помисли какво ще си поискаш от мен.
-А ти какво ще желаеш в замяна? – очите ми вече се затваряха. В просъница чух отговора му.
-Как какво? Душата ти.

17.
Странно. И в Италия ми е самотно. Навсякъде ми е самотно. За малко щях да приема безумната идея да спра гастролите и да се установя в Италия, при хората, които познавам от детството. Напоследък се срещам с всякакви хора, просто защото ми е трудно сам, няма с кого да споделям, няма с кого да си говоря за музика, няма кой да ми обърне малко внимание. И преди съм го имал проблема, но напоследък е много болезнено. Дано не направя някаква глупост… Остарявам, усещам го. Изморявам се, бягам от много движение и все търся да седна някъде, да си поговоря с някого… Няма да е весела старост, ако я доживея… Разговорите с онзи ме зареждат, ако не с оптимизъм, то поне с енергия да се боря с проблемите и да ги преодолявам! Дали е наистина такъв, или просто се бори за своята сделка? Не знам. Но ме кара да се чувствам добре.

18.
Концерт в Рим. Пълна зала. Небивал успех. Но всъщност – безумен провал. Нищо не се получи както си го представям. Защо? Толкова ли е трудно? Имам си мечти в Музиката. И наблюдавам как всеки друг ги постига, само аз не мога… Дали съм некадърен? Или Той се опитва да ми каже нещо… Не съм се отчаял още, но някак спирам вече да се боря. Изчерпвам силите си за други борби и мечтите си остават…. мечти. Старая се да не се отчайвам. Или да не го показвам. Докато издържа. Животът наистина е доста сложен. И ние сме тези, които го правят такъв. Жалко. За почти 60 години съм постигнал около 5% от плановете си. Значи излиза, че освен всичко друго, животът е и прекалено кратък. Не искам 100%, ама поне 80 да бяха… Тъжно ми е. Самотно ми е. Разочарован съм. От приятелите си, от колегите… Но основно от себе си.
Някакви хора ме чакат отвън. Автографи. Изкуствен театър, който всички заедно играем, за да се чувстваме важни. И си внушаваме разни неща. Аз – че не съм Никой, а те – че познават Някого.
Последният, чакащ за автограф си подаде листчето. Точно щях да се подпиша и видях някак в тъмнината, че има много текст. Договор. Погледнах в лицето му и се разсмях.
-Ама ти сериозно ли?
-Защо не? Понякога номерът минава. – отвърна ми той с усмивка.
-И какво пише тук?
-Стандартните неща, с някои приспособени текстове, предвид спецификата на случая.
-И по-точно?
-Твоята душа срещу изпълнение на 80 процента от плановете ти.
-Хм. Не става.
-Защо? Нали за това си мечтаеше преди малко?
-Виж, имам нужда от още малко време. Ако искаш, ела на следващия ми концерт и след него ще поговорим.
-Добре. Аз така или иначе слушам твоите концерти.
-Ти сериозно ли говориш? Продължаваш да посещаваш концертите ми?
-Да. Да не мислиш, че Музиката е запазена само за Него?
Засмя се. И аз се засмях, но някак си беше горчив смехът ми. Напоследък не ми беше много комфортно да си мисля за Него. Сбогувах се набързо и тръгнах към очакващата ме кола.

19.
Днес имах интересен концерт в катедралата. Уви, беше далеч от това, което следва да бъде, но беше ново изживяване за мен. Никога досега не бях свирил в храм. Различно е. Обаче по някакви причини се чувствам гузен. Може би заради разговорите с онзи? Сега пътувам за следващия град, понеже имам сутринта репетиция с местния оркестър и си мисля за живота. Не са много весели мисли. То направо си е страшно да мисля за собствения си живот, ама напоследък и за живота на човечеството е страшно да се мисли – всичко като че ли се обръща съвсем с главата надолу, сякаш за цялото си съществуване нищо не сме научили. Но кой съм аз да се занимавам с такива мисли? Господин Никой. Може би все пак ще подпиша договора. Знам какво да искам. Искам да си върна усещането за музиката, което изчезна, когато свършиха хапчетата! Не! Искам да мога да изкарвам от пианото съвършената Музика! Онази – от главата ми! Само трябва да намеря начин как да заобиколя цената…

20.
Естествено, дойде. В момента на най-тежките ми мисли, след концерт, от който ми се ревеше. Знаех какво иска. Знаех и какво не искам да му дам в замяна. Очаквах някакъв поздрав, както обикновено, но той само ме погледна и попита:
-Е?
-Съвършената музика! В мое изпълнение!
-Добре. Ще я имаш. А след като времето ти тук изтече, душата ти ще бъде моя.
-Не съм сигурен, че ти вярвам…
-Не те лъжа. Противно на вашите схващания, аз никога не лъжа за това, което казвам.
-А за какво лъжеш?
-Това не е темата в момента.
-Точно това е! Не ти вярвам!
Той ме погледна уморено.
-Знаеш ли, сложен си. Искаш сделка, пък не вярваш. Как да стане тогава?
Усмихнах му се. Знаех, че съм победил.
-Предлагам ти да ми дадеш пробен период.
Изглеждаше изненадан.
-Сигурно се шегуваш!
-Не, не се шегувам. Искам пробен период.
-Аз не съм верига магазини! При мен нещата не работят така!
-Твой избор. Аз и сега имам успешни концерти, а ти нямаш власт над душата ми.
-Успешни концерти – може би. Но съвършена музика – дали? Слушах те внимателно тази вечер…
Добре, той също знае къде да забие стрелата.
-Виж, нищо не ти пречи да подходиш малко по-съвременно, нали?
Погледна ме задълго и замислено. След известно време каза:
-Ще видим. Кажи ми какво предлагаш?
-Предлагам ти, от този момент да ме дариш с възможността да изпълнявам съвършената музика, а ако ми хареса и не се откажа, договорът да влезе в сила от рождения ми ден, който е след няколко месеца и след смъртта ми, душата ми може да бъде твоя.
Отново се загледа в мен. Имах чувството, че се опитва да влезе през очите ми директно в съзнанието, за да разбере какво точно си мисля. Макар че, вече имах опит, който ме караше да се съмнявам, че въобще има нужда да ме гледа, за да разбере мислите и чувствата ми.
Мина доста време и когато вече се притесних, че се е отказал, той проговори.
-Съгласен съм. Получаваш дарбата да изпълняваш съвършената музика, а с настъпването на рождения ти ден, душата ти ми принадлежи.
-Ако не се откажа преди това!
-Ако не се откажеш преди това.
И ми подаде ръката си. Поех я и в този момент изпитах лека болка. Погледнах към собствената си ръка, от която капеше кръв.
-Знаеш ритуала. – усмихна се той и ми подаде парче странно изглеждаща хартия. На нея беше написано всичко, включително условието за пробен период. Погледнах го изненадано, но получих само кимване към пергамента.
-Подпиши.

21.
Вчера имах прекрасен концерт във Виена. Наистина е столица на музиката. Срещах се с приятели от миналото, предимно италианци. Беше прекрасно!
Днес съм на семинар в Швейцария, утре съм си у дома в Италия. Харесва ми такъв живот. Искам още такива щастливи мигове!

22.
Отново далече от дома. Южна Америка. Получих спешно обаждане и сега съм тук – за два концерта само! Работя с хора, които са толкова зле, мисля, че и в училищните години бяхме по-добре. Но работят с желание. И имат пари за това. За разлика от нас. Програмата е особена. Нова музика. Първо беше трудно въобще да бъде вкарана публиката в залата. После обясняваха всички, колко било прекрасно… Аз казвах, че ще е хубаво, ама кой вярва на Касандра… Мисля си само, въпреки големия успех, дали някой разбра смисъла на тази музика? Или всичко е от онзи договор?

23.
Хората трябва да живеят до 60 години, ако аз съм пример за човек. Скоро ще стана на 60, и нещо ужасно се случва с мен. Започвам да изпитвам непоносимост към всичко, което смятам за грешно, ненавиждам злобните, завистливите, лицемерите, губя търпение с некадърните… Откакто подписах онзи договор, съм загубил едно от най-важните човешки качества – толерантността. Разочарован съм от живота си, от хората, които съм допуснал в него, от собствените си грешки. Изпитвам агресия, на моменти до степен да ми причернява пред очите и да усещам само ударите на сърцето си да бумтят в главата ми. Не знам какво да правя, не знам как да се спася от себе си. За сега някак се владея да не показвам какво е в главата ми, но до кога? Само докато свиря е различно. Но дори и музиката сякаш вече виждам отдалече. Радва ме, възхищавам и се, но сърцето ми не трепва.
Иначе имах поредица от изключително успешни изяви в Испания. Добре е това, особено след последното унизително пътуване в тази страна и макар да оставах за критиците на заден план, цялостният успех и въодушевената реакция на публиката е онова, което ми дава сили. Въпреки, че нещо в мен ми нашепва непрекъснато, че това не е от мен, а от договора…

24.
В последно време отново ми е самотно. Всяка вечер след концерт оставам сам с мислите си за деня, кое е било добре, какво да променя, как да го променя. После се оглеждам в стаята – легло, книга и аз. Книгите ме спасяват да не полудея от самотата. Имам нужда с някого да споделя тревогите си, някой да ме успокои, да ми даде кураж… Но след подписването на договора, онзи изчезна. Вече го няма и по концертите. Преди години имах приятелка – като се приберях в къщи и тя ме засипваше с нейните въпроси и проблеми; чувствах се нужен, обичан и щастлив. После беше показното, но неистинско приятелство с псевдо-импресариото, който смяташе, че съм златната му рибка. Накрая се появи и онзи. С него беше най-интересно. Разговорите ни бяха забавни, даваха ми сили, а и теми за размисъл. Сега животът ми съвсем опустя. Ако това е живот. Нито в личния ми свят, нито в професионалния нещата са наред. Свиря по концерти, хората крещят от опиянение, а аз не усещам нищо. След това – самота. Провал на едно човешко съществуване. Нощем сънувам сънища, в които съм друг човек, който е важен за близките си, който може с идеите си и делата си да промени света към по-добро… После се събуждам. Слагам маската и продължавам с големите концерти и с мижавото си човешко съществуване.

25.
Ще ходя в Корея. Не се радвам. Не знам защо. Все повече ми липсва миналото. Сърцето ми е празно. Сякаш някой е пробил дупка и е източил всичките усещания от него.
И пак това усещане – самотен съм. На границата съм да направя някоя глупост от самота. Около мен е пълно с хора, но не им вярвам, не ме топли нищо сякаш. Губя себе си постепенно в тази празнота около мен. И вътре в мен. Загубих и близки хора. Отново. Преди дни си отиде и Лоренцо. Толкова честен, всеотдаен човек, непокварен от времето в което е живял… А го няма вече. Днес разбрах, че окончателно съм загубил друг приятел – Матео. Жив си е човекът. Но се е обърнал абсолютно срещу мен. Ожесточен, яростен във всевъзможните си атаки. Смята, че не може да се свири толкова съвършено. Казва ми – сключил си сделка с дявола. Ами как ли би реагирал, ако му кажа, че е прав? Забавна мисъл.
Част от мен се страхува, че съм загубил най-важното и най-важните…

26.
Все пак, добре че бях в Корея, тяхната вяра в мен дава сили на собствената ми убеденост в моите възможности. С безкрайно малко репетиции корейският оркестър постигна много добър резултат, доверяваха ми се, демонстрираха уважение и респект. Такава им е културата. Но това ме зареди за известно време. Искат пак да ме канят – и с оркестъра им, и за рецитал. Твърдят, че музиката изпод ръцете ми е съвършена. Знам. Но знам и защо. И все пак се чувствам нужен. Хубаво е да знам, че другите харесват това, което аз вече не мога да усетя. Щастлив!

27.
Корея беше грешка. Болен съм. Тежко. И лекарите не знаят от какво. С нещо съм се заразил по време на престоя там. Сигурно е от храната. Без значение. Искам просто тази агония да свърши и да изчезна от този лъжлив и измамен свят. Боли ме. Всичко ме боли. Душата ме боли.

28.
Събудих се. Треската сякаш е отминала. Но до леглото седи той. Знам защо е тук.
-Мисля, че няма да има сделка! Обеща ми съвършената музика!
-И я получи.
-Не е вярно! Нищо не усещам!
-Ти – не. Но попитай хората, които те слушаха!
-Ако е съвършена, би трябвало и аз да я усетя!
-Да ти припомня ли какво каза преди много години на учителката си по математика? Че предпочиташ музиката, защото в нея…
-… две и две не прави четири.
Той се усмихна. От усмивката му ме побиха тръпки.
-Ако се замислиш, имаш отговора. Аз изпълних своето обещание.
-Не си! Сърцето ми е празно!
-Е, това не е по моята част.
-Как да не е? Без любовта в сърцето си, как да разбера, че музиката е била съвършена?
За първи път видях някаква тъга в иначе противно усмихнатото му лице.
-Виждаш ли, работата е там, че любовта е част от Неговия договор с хората. Аз мога да влияя на обстоятелствата около нея, но не мога да я създавам. Точно тук е разделението между нас.
-Не те разбирам…
-Елементарно е. С Него не сме толкова различни. И двамата сключваме някакъв вид сделка с вас в името на това, което идва след живота. Но Той може да ви предложи само любов. А аз ви предлагам всичко останало!
-Какво е то?
-Всичко! Пари, власт, младост, притежание над някого, съвършена музика. – Смехът му беше зловещ. – Реално погледнато изпълнявам абсолютно всяко ваше желание.
-Не всяко! Сам каза, че не даряваш любов!
-Не, над нея нямам власт. Но и би било някак забавно точно от мен да я искате, не мислиш ли? Освен това хората никога не искат любов.
-Не е вярно!
-Вярно е. Искате власт. Емоционална власт над други хора. Това не е любов. Ако я искахте, нямаше да искате да ги притежавате. Но в крайна сметка, разбирате разликата чак тогава, когато вече е късно. Нещо като “съвършената музика”. Което, честно казано, също е забавно.
-Не е забавно!
-Въпрос на гледна точка.
Усмихна се. Беше вледеняваща усмивка. В един момент, след известно мълчание, усетих, че не само усмивката му е вледеняваща. Аз изстивах.
-И все пак те прецаках.
-Не мисля. Мнозина смятат, че ще успеят, но досега се е случвало само във вашата литература. Която, впрочем, много ми харесва.
-Аз умирам.
-Виждам.
-Рожденият ми ден е утре. Аз умирам сега. Прецаках те.
-Аз своята част я изпълних. Няма как да го отречеш. Иначе си прав. Договорът ни влиза в сила от утре, което, между другото, е след около минута. И от утре душата ти е моя. Затова дойдох сега. За да си прибера моето.
Отново онази противна усмивка. Исках да му отговоря, че се отказвам от сделката, но в този момент почувствах рязка болка в гърдите, там, където беше изпразненото ми от съдържание сърце.

29.
Рея се във въздуха. Виждам стаята отгоре. И себе си – в леглото. До мен, там, където знаех, че седеше той, се виждаше само тъмнина. Концентрирана, плашеща тъмнина. В този момент малко над мен се появи ярка, ослепителна светлина. Усетих я да излъчва онова, което бях загубил вътре в себе си – Любовта! Тръгнах опиянен към нея, но нещо ме привлече надолу. Погледнах натам – тъмнината се беше разширила и бе станала толкова наситена, че всичко ме заболя само от погледа към нея. Обзе ме ужас. Устремих се с все сили към светлината, от която продължаваше да струи любов. Въпреки това, привличането надолу бе по-силно. В един момент се сетих за един от разговорите ми с пастора в квартала, в който живеех като дете. Беше казал, че истинската любов привлича Неговата любов. Започнах диво да търся в себе си, но душата ми беше празна и сякаш точно тази празнота натежаваше към ужасяващата тъмнина надолу.
Бях измамен! Всичко е било, за да изчезне от мен любовта…
Светлината продължаваше да пулсира над мен, но въпреки това аз се отдалечавах. Трябва да опитвам по-силно. Ето! Да! Не! Непоносима болка! Погледнах надолу и видях, че тъмнината ме е достигнала. Не може да свърши така! Няма начин! Не може да няма вари……..