1. (Финал)
Ресторантът беше точно зад ъгъла. Удобно за бързо връщане в хотела, в случай на нужда. Не че би се появила такава. А и доста голямата група музиканти, които гръмогласно се обясняваха нещо на рецепцията когато излизах, биха отказали всеки да се върне обратно.
Влизайки в заведението се огледах. Всъщност изглеждаше доста добре, особено в сравнение с китайските ресторанти у дома. А и почти нямаше хора, което беше прекрасно. Пренебрегнах опита на красивата азиатка да ме настани на избрано кой знае по какъв критерий от нея място и седнах на вътрешна маса, от която имах добра видимост и към вратата, и към работещия наблизо телевизор. Възмущението ѝ, което тя се опитваше да прикрие зад учтива усмивка, почти ме накара да се разсмея. Поръчах си обедно меню и се загледах в телевизора, включен, сякаш за мое удобство на някакъв местен новинарски канал. За съжаление, новината, която чаках, не се появяваше.
Супата дойде и аз започнах да се храня, опитвайки се да не разливам по масата, докато се стараех да успокоя треперещата си ръка. Внезапно главоболието се засили и в главата ми сякаш избухна звукова бомба от милиони гласове. Изпуснах лъжицата на земята и видимо притесненото момиче се втурна да ми носи нова, докато аз полагах всякакви усилия да бръкна в джоба на сакото за поредното хапче. Положението явно се влошаваше, защото от последния път бяха изминали само три часа. Или вероятно причината беше в противния атентат в Йерусалим, който се беше случил току що. Докато чаках действието на таблетката и се опитвах нескопосано да изтрия със салфетки от масата потта от лицето си, на екрана се появи новината от Израел. Наистина са бързи, помислих си и започнах отново да се храня, правейки се, че не забелязвам вече съвсем изплашеното момиче, стоящо наблизо и чудещо се, дали да ми предложи да ми помогне, или да се обади на 112. Бях започнал да се успокоявам, когато се случи. Изписукването на телефона и стягането в корема се случиха в абсолютен синхрон. Въпреки действието на хапчето, усетих как започвам отново да се изпотявам, паниката, която ме обзе този път си бе съвсем истинска, без каквито и да било външни причини. Бяха открили колата. Което означаваше, че до няколко минути щяха да проверят и тук. Вече нямаше смисъл да бягам. Ако мисията се бе провалила, така или иначе нямаше да имам време за втори опит. В джоба ми бяха останали само две таблетки и онази – специалната. Едва ли щях да намеря начин за сдобиване с нови, след като и приятелите ми вече се бяха отрекли от мен. А ако се увенчаеше с успех, при всички случаи щеше да се наложи да стигна до края, за да не успеят да измъкнат от мен информация, която да им помогне да спасят жалката си цивилизация. Само дето щеше да се окаже, че всичко е било напразно, ако тъпите араби не са успели да взривят бомбата. При самата мисъл ме обзеха спазми и за малко щях да забия главата си в чинията със супата. Или причината беше в току що отворилата се врата и навлизащите през нея мъже с костюми. Злорадото облекчение, което изпитаха, щом ме видяха, беше съвсем истинско и неподправено. Единият кимна на изплашената азиатка да се скрие някъде, след което тръгнаха бавно и спокойно към мен, разделяйки се на три групи, за да запушат възможните ми изходи за бягство. Като че ли можех да се помръдна… В този момент предаването по канала прекъсна от извънредни новини. На фона на някакъв съвсем нетипичен за немците хаос, възбуден глас зад екрана започна съобщението си за атентата, случил се току що в Берлин. Имало разрушена сграда, жертите били малко, поради следобедното време, в което не се предполагало в сградата да има много хора, в момента проверявали дали не е нов вид химическо оръжие, поради огромното количество неизвестно газообразно вещество, което било изпуснато при взрива. Камерите показаха шефа на моите арабски приятели, когото полицаите се опитваха да вкарат в полицейския ван, докато той буйстваше и крещеше за някакъв жалък предател, който щял да си получи заслуженото. Усетих, че се смея на глас. Докато изкарвах “онази” таблетка от джоба, разгледах лицата на вече почти достигналите ме мъже наоколо. Бяха напрегнати, разделили вниманието си между мен и телевизора на стената. Когато шефът им забеляза какво правя и започна диво да крещи, беше вече късно. В момента в който ме достигнаха и започнаха да ме дърпат, за да ме изправят, вече знаех, че съм успял.
-Съжалявам, момчета, закъсняхте. – успях да им кажа, докато чернотата постепено ме поглъщаше. Последната ми мисъл беше, че съм един от онези малко щастливци на света, които могат да се обърнат назад на края и да установят, че животът им си е струвал.
2.
Три месеца по-рано.
Когато се включи алармата, никой в помещението не се помръдна. Погледнах към професора и срещнах уморения му поглед.
-Някой ден ще успеем. – каза той тихо. – Просто няма да е днес.
Въздъхнах. Никога не съм бил наясно откъде има тази вяра. Аз отдавна я загубих. Тръгнах към вътрешния телефон, но в този момент вратата се отвори и в лабораторията влезе генералът. Започна направо, без предисловия, както винаги.
-Пак се провалихте.
Професорът го изгледа мръсно и попита ехидно:
-Може би тогава следва да ни смените с друг екип, който се справя по-добре?
Военният избухна.
-Стига, Джейк, не те обвинявам! Но това са моите войници!
Професор Джейк Рапапорт изведнъж посърна.
-Да не мислиш, че на мен ми е приятно да ги гледам как страдат и в какви мъки свършват?
Мариян, може би най-активният от асистентите, се обади.
-Все пак този издържа с цяла седмица повече!
Генералът му хвърли кръвнишки поглед и отвърна.
-Е, след такъв голям успех, предлагам тогава Вие да сте следващият?
Професорът бързо се обади.
-Няма нужда от допълнителни нерви. – погледна ме кратко и се обърна към генерала – Предлагам да се върнем на идеята на Найджъл от миналия месец.
Идеята беше моя и през последните седмици многократно съжалявах, че я бях предложил. Беше простичка – вместо да тестваме серума върху войниците, да използваме доброволци измежду осъдените на смърт, които чакат понякога с години изпълнението на присъдата си. Целият проблем, всъщност, се състоеше в това, че веществото имаше ефект само върху хора и нямаше как да бъде тествано по друг начин.
-Не. – отсече генералът. – Не можем да рискуваме с нестабилни единици. Просто се постарайте повече!
След това се обърна и излезе.
Мълчанието в стаята беше неприятно. Никой не знаеше защо се проваляме. Проблемът се усложняваше и от факта, че в своята параноя, военните категорично не желаеха да включат в изследванията външни лаборатории, твърдо убедени, че по този начин тайната им бързо би достигнала до “врага”. Тайната представляваше серум, който трябваше да подобрява ефективността на войниците и агентите – около 24 часа след инжектиране, те придобиваха способността да могат да предугаждат с до няколко секунди, а понякога и повече, действията на противника. На пръв поглед – нищо особено, но в реална полева обстановка, тази способност би направила инжектирания със серума на практика непобедим. Проблемът бе, че малко повече от две седмици след инжектирането всичко приключваше по един изключително неприятен начин – инжектираните войници започваха да се оплакват, че чуват гласове, ден по-късно крещяха от болка и говореха абсолютни безсмислици и часове по-късно ставаха неконтролируемо агресивни и посягаха на живота си, като при това проявяваха завидна изобретателност. Абсолютно нищо не можеше да им помогне – обезболяващи, приспивателни… нищо. Дори психиатри се опитваха да им помогнат в началната фаза, но нещата приключваха по-скоро зле за психиатрите.
Аз се чувствах може би най-зле от всички заради провала и професорът многократно се опитваше да ме изпрати за няколко дни вкъщи. Но нямаше никакъв шанс да ме убеди и го разбираше прекрасно, защото нашата малка тайна бе, че макар и поради абсолютна случайност, аз бях този, който откри първичната формула на серума и с всяка една смърт, сякаш умираше и частица от мен. Тези хора ни вярваха, а аз ги бях подвел със сгрешен продукт.
-Не си виновен ти. – Обърнах се стреснато, професорът стоеше до мен и ме гледаше загрижено. Зачудих се, какво ли бе предизвикало това изражение на лицето му.
-Трябва да намерим решение, а аз дори не разбирам къде е проблемът. – отговорих му тихо.
3.
Събудих се от алармата. За момент останах объркан в леглото, опитвайки се да изтикам на заден план кошмарите, които току-що бях сънувал и да разбера какво се случва. Не ми се отдаде. Нямаше абсолютно никакъв смисъл в тази аларма. Базата, макар и военна, беше в същността си изследователска и в случай на сериозен международен конфликт, едва ли щеше да бъде от онези, които да бъдат директно заплашени. Е, освен ако някой не разбереше какво правим тук, но предвид драконовите мерки за сигурност, едва ли на някого щеше да му е ясно каква ни е задачата, за да му хрумне да ни напада. През последните месеци обикновено алармата се включваше само когато се появят отклонения при инжектираните със серума и те успеят да пробият основната защита на помещенията, в които бяха настанени (а те почти винаги намираха пролука, което си обяснявахме с факта, че известно време след инжектирането в мозъка им настъпваха промени, които ги превръщаха в нещо като наследници на Айнщайн). В случая, обаче, това беше невъзможно, защото след самоубийството на последния доброволец, не бяхме мислили за нови тестове и се занимавахме единствено с това, безрезултатно да търсим кое предизвиква психичните отклонения и последващата агресивност у хората.
Вратата на спалнята ми се отвори и в идващата иззад гърба му светлина, едва успях да разпозная разрошения и облечен с халат професор.
-Мариян. – каза, с уморен глас и изчезна някъде по коридора, без да затвори и оставяйки ме да се чудя какво има предвид.
Петнадесет минути по-късно стоях изумен в лабораторията, без да обръщам никакво внимание на хаоса наоколо и пропускайки покрай ушите си крясъците на генерала, гледайки с абсолютно неразбиране към седналия на един стол Мариян и суетящия се около него професор.
-Защо? Ненормален ли си? – крещеше неистово генералът. – Обясни? Що за тъпа и безполезна постъпка? Мозъка ли си загуби?
-Все пак, идеята беше Ваша. – обади се в един момент Мариян и на лицето му се появи нещо като усмивка, когато видя изражението на зяпналия срещу него военен.
Наистина не беше често явление някой да успее да накара генерала да замълчи. Но на мен не ми стана весело. Все още се опитвах да намеря някакво логично обяснение на случващото се в момента.
-Ти… ти… – запелтечи военният.
-Нека опитам да обясня. – обади се професорът, виждайки бързо променящия се към ярко червено цвят на лицето на ръководителя на базата.
-Не, нека аз да обясня. – каза Мариян и се усмихна, сякаш беше скроил някаква шега, която ей сега щеше да разясни. Само дето на всички в стаята беше ясно, че няма как случилото се да се окаже шега. – Всъщност, генерале, наистина Вие ми дадохте идеята. – погледна към военния и продължи бързо, за да изпревари новото изригване. – Вината, разбира се, по никакъв начин не е във Вас. Просто в моя живот през последните седмици нещата се случват прекалено бързо и аз реших да опитам да превърна една лична драма в професионален успех.
Гледах го неразбиращо. Всички в стаята го гледаха с напрегнати погледи, само професорът беше затворил очи и се беше отпуснал на един стол, внезапно състарен. Каквото и да имаше да ни казва Мариян, той вече го знаеше.
-Истината е, – продължи асистентът – че аз умирам. В последен стадий съм. – не каза на какво, но и нямаше нужда. Едва сега осъзнах колко отслабнал и изпит изглеждаше той през последните седмици. Ние дори се шегувахме с него, че трябва да му откраднем диетата. Но явно не е било диета за крадене… Мариян продължи. – След последните изследвания, когато стана ясно, че най-много след месец няма да съм вече в екипа… и въобще наоколо, започнах да си играя с мисълта да се инжектирам. Крайният резултат така или иначе ще бъде същият, но доброволецът би бил професионалист, който ще може да разпознава и да описва симптомите и това може да ни даде отговора на въпроса къде бъркаме.
Стоях и гледах, опитвайки се да асимилирам чутото, генералът се беше втренчил невярващо в Мариан, останалите в стаята гледаха в земята. Професорът продължаваше да седи на стола със затворени очи.
Никой не знаеше какво да каже. Нито някой искаше да каже каквото и да било. След известно време генералът просто се обърна и тръгна към коридора. На вратата се спря, погледна за момент към асистента без да каже нищо, поклати глава и излезе.
4.
Вече почти три седмици Мариан успешно минаваше през всички тестове – както нашите, така и на военните. Всъщност, беше почти забавно. Понеже не беше войник, той всъщност нямаше шанс да надвие обучените мъже, които се изправяха срещу него. Но серумът му помагаше да преодолее всяка тяхна атака, предвиждайки винаги безпогрешно какво смятат да направят, като при това на моменти си позволяваше дребни закачки, тип бързи шамари или изтръгване на оръжията от ръцете им, които неистово изнервяха противниците му. В свободното си време се усамотяваше с професора и двамата тихо си говореха. Признавам, изпитвах известна ревност, понеже досега аз винаги бях бил най-близкият му приближен и съветник, все пак, дяволският серум беше основно мое откритие. А и фактът, че от един момент нататък професорът бе спрял да си води записки, допълнително изнервяше не само мен, но и останалите членове на екипа.
В края на третата седмица реших да говоря директно с Мариян. След като професорът бе решил да спре официалните изследвания и проучвания за влиянието на серума, аз се чувствах длъжен да разбера какво се случва.
Разговорът, обаче, тръгна в съвсем друга посока. След кратките сухи поздрави, той зададе въпрос, който ме свари неподготвен.
-Още ли мислиш за нея?
Стоях и го гледах безмълвно. Идея си нямах за какво говори. Все пак той не знаеше. Никой не знаеше. Замислих се за секунда, дали не се е случвало някога да спомена нещо пред него, но отхвърлих бързо тази мисъл. Всичко бе толкова дълбоко погребано някъде в подсъзнанието ми, че дори и на мен ми се струваше на моменти, че спомените не са мои и всичко е просто някакъв, сънуван преди много години кошмар.
-Защо не спиш? – попитах, игнорирайки безсмисления му въпрос.
-Аз никога не спя. Не и откакто се инжектирах.
Признавам, това ме пообърка.
-Но нали професорът ти дава приспивателни. При това в конски дози!
-Те само намаляват гласовете в главата ми.
Загубих си мислите. Значи вече се беше започнало. Започнеха ли да чуват гласовете, не им оставаше много. Видях, че ме наблюдава косо, затова реших да сменим ролите и попитах бързо:
-Какво точно ти говорят гласовете?
Стоеше и ме гледаше, видимо без да има намерение да ми отговори. Избухнах.
-За Бога, Марияне, нали си наясно, че откакто се инжектира, всичко е в застой? Помогни ни!
Продължи да ме гледа и да мълчи.
-Какво ти говорят проклетите гласове? – почти изкрещях.
Той кимна на някаква своя вътрешна мисъл и съвсем спокойно и тихо каза:
-Всичко съвпада с останалите преди мен.
-Но техните обяснения нямаха никакъв смисъл! Бяха абсурдни и нелогични! Говореха всякакви сбъркани глупости, сам го знаеш! – май вече съвсем открито виках в лицето му.
Той ме гледаше напрегнато и точно, когато реших, че няма да ми отговори, той го направи.
-Били са абсурдни и нелогични, защото не сме били разбрали най-важното. Гласовете не са говорили на тях.
Продължи да ме гледа втренчено, после лицето му рязко се отпусна и той простичко каза:
-Уморен съм. Остави ме сам, моля те.
След което се обърна с гръб към мен и не направи опит да ме погледне повече дори когато чу, че отварям вратата за да си тръгна.
5.
И отново аларма.
През последните два дни състоянието на Мариян непрекъснато се влошаваше, така че никой не се изненада, когато протяжният вой ни събра в заседателната зала.
-Къде е професорът? – някой попита и всички се огледахме.
В този момент в залата влезе забързано генералът и започна сухо и без предисловия:
-Вашият човек е успял да се измъкне, което не е изненада, но преди да успее да изключи камерите, се вижда кратка схватка между него и Джейк.
Изтръпнах. Мариян да нападне професора?! И как въобще е успял да изключи камерите? Някакъв треперещ глас прекъсна мислите ми.
-Има ли жертви?
-Двамата войници пред стаята му са живи и здрави. По някакъв начин е успял да скочи три метра, да разбие решетката без никой да го чуе и да пролази през климатичната инсталация. За лош късмет, Джейк се е оказал близо до мястото, където е скочил обратно в коридора. Загадка е също и как е научил кодовете за охранителните камери, но с това ще се занимаваме по-късно. Към момента приоритетът ни е да открием Джейк и да го освободим. Въпроси?
Всички мълчаха.
-Добре. Засега оставате тук под охрана, докато войниците обезопасят района.
Не исках да мисля какво означава това. Никой от инжектираните досега не беше посягал на друг, освен на охранителите пред стаята.
-И сега? – чу се глас. – Какво ще правим, ако нещо се е случило с професора?
Обърнах се гневно към човека, измърморил последните думи.
-Нищо няма да му се случи! Дори в умопомрачено състояние, пак не вярвам, че Мариян би му посегнал!
-Е, ти чу генерала. – пак се обади страхливецът и аз нервно тръгнах към вратата, без да си давам труд да му отговарям. Истината беше, че и аз не бях сигурен какво точно се случва и бях не по-малко притеснен. Професорът имаше лично оръжие, което явно в изненадата си не бе използвал. Което означаваше, че най-вероятно в момента това оръжие бе в ръцете на Мариян.
Отвън ме посрещнаха двама войници.
-Накъде? – вдигна вежди единият.
-Имам идея къде може да се е скрил.
Почти не излъгах. На -3 имаше някакво неизползвано от никого помещение, което използвахме в миналото за да пушим тайно, докато обсъждаме напредъка на серума. Разбира се, в един момент ни разкриха и спряхме да ходим там, но доколкото ми беше известно, помещението си оставаше празно, сякаш забравено от всички. И професорът знаеше кодовете за вратата му, така че, ако някои мои съмнения се потвърдяха, то бе много възможно Мариян да е в момента там, заедно с вероятно умиращия от притеснение професор.
Войниците се спогледаха и единият се свърза веднага с генерала. Дори от моето място се чу звучната псувня, когато войникът му съобщи ситуацията, след което му каза нещо неразбираемо и изключи.
-Ок, – каза войникът – да тръгваме,
-Двамата?
-Да. В момента никой не може да се разхожда сам из базата.
Това не беше точно според плана ми, но вече нямаше път назад.
-Не бързай. Дай ни още малко време.
Спрях като закован и войникът се блъсна в мен.
-Какво стана? – попита, гледайки ме учудено.
Аз се втренчих в него. Измъченият глас на Мариян не можеше да се сбърка с друг. Но военният не реагира и беше вторачил поглед само към мен.
-Аз… ъъ.. трябва спешно да взема нещо от сейфа. – смутолевих и тръгнах обратно към моята “квартира”.
Войникът понече да каже нещо, но после се отказа и тръгна след мен. Пет минути по-късно взех някакви абсолютно ненужни документи от стаята и продължихме бавно към асансьорите, като спирах на всяко разклонение, правейки се, че се оглеждам страхливо и спечелвайки си не един презрително-съжалителен поглед от военния. Пътьом се опитвах да осмисля какво точно се беше случило, но не ми идваше никаква идея наум.
Още пет минути по-късно бяхме пред вратата на нашата “тайна” стаичка и аз кимнах към войника. Той затропа силно и, като чу някакъв шум отвътре извика:
-Отворете!
Отговорът последва почти мигновено под формата на пистолетен изстрел. Секунди по-късно войникът бе получил в слушалката си кодовете на вратата и влязохме вътре. В единият ъгъл се беше свил професорът, закрил лице с ръце, а точно срещу нас лежеше тялото на Мариян.
6.
Вече осми ден професорът мълчеше. Събирахме се сутрин, той кимаше на всички и раздаваше картоните със задачи, без да промълви и дума. Задачите, поне за мен, изглеждаха безсмислени, защото повечето от отговорите, които се търсеха, вече ни бяха добре известни. Може би идеята е била да ги потвърдим, за да изключим една по една вероятностите за грешка и да смалим радиуса на търсене на проблема в серума, но все си мисля, че принципната ни задача беше първоначално съвсем друга.
Повечето от колегите също се бяха умълчали. Смъртта на Мариян бе подействала на всички. Но най-разтърсващото нещо бе да гледаме професора, който, след раздаването на картоните сядаше на един стол, втренчваше се в някаква точка на тавана и оставаше така с часове. Не идваше с нас да обядва, а по някое време в следобедните часове ставаше и излизаше, без да каже каквото и да било. На втория ден отидох да го потърся в квартирата му, но той не беше там.
Психологът на базата каза да не го закачаме, докато премине шокът от смъртта, на която бе станал свидетел, но аз вече сериозно се питах, дали нещата опират наистина само до това. Мариян бе един от нас, но съвсем не беше първият смъртен случай от началото на експериментите с проклетия серум.
Вече бе късен следобед и всички очаквахме момента, в който професорът ще стане и излезе от залата, когато при нас ненадейно влезе генералът и отиде право при него.
-Джейк?
Всеки се бе обърнал и гледаше към тях. Само професорът не реагира.
-Джейк!
Никаква реакция. Генералът погледна за момент към нас и отново се обърна към втренчения в тавана професор.
-Джейк, достатъчно. Приключихме с това. Проектът е на “холд”, всички се прибирате вкъщи.
Професорът бавно отмести погледа си към генерала, след което стана и тръгна към вратата. Останалите просто стояхме и мълчахме, незнаейки как да реагираме на новината. Генералът се обърна към нас:
-Всички сте свободни. Не можете, обаче, да се отдалечавате на повече от 100 мили от базата. И всеки понеделник ще идвате тук да се разписвате. Заплатите ви продължават да текат, оставате на служба при нас. Когато Генералният щаб вземе решение как да процедираме нататък, ще говорим отново. Засега се наслаждавайте на живота и почивайте.
Някой отзад се изсмя злостно на последните думи, но веднага замлъкна, когато генералът погледна към него.
Трудно ми е да обясня какво изпитах. Облекчение… Разочарование… Примирение… Някаква смесица от чувства, които никога не съм смятал, че могат да съществуват заедно. Но така или иначе, вече нямаше значение. Затътрих се бавно по коридорите към квартирата си, за да си прибера багажа и да напусна този лагер на смъртта.
7.
Когато чух звънеца на вратата, усетих присвиване в стомаха. Никой жив човек не знаеше този адрес и от години никой не ме бе търсил тук. Откакто…
Отново звънна. Въздъхнах и отидох да отворя, със съзнанието, че след секунди ще се случи нещо лошо.
Разбира се, можеше и да е грешка, но аз отдавна бях спрял да вярвам във всякакви случайни “грешки”.
Когато отворих, застанах лице в лице с генерала, който ми кимна, май измърмори някакъв поздрав, но ушите ми бяха забучали при вида му и не чух точно какво ми каза. Той просто мина покрай мен, сякаш се прибираше в къщи и тръгна към кухнята. Последвах го с провлачени крачки. Въобще не се замислих откъде ми знае адреса и кое къде е в апартамента. Някак си бях приел, че е нормално за него всичко да знае.
Когато влязох в кухнята, той седеше на един стол до масата и ме гледаше. Нейният стол.
-Виждам, че почивката ти се отразява добре. Изглеждаш вече съвсем смачкан и приключил с живота.
Реших да го игнорирам и отидох до машината за кафе.
-Аз не съм военен, генерале. А и е нормално да изглеждам смачкан, все пак съм от няколко седмици безработен.
-Безработен със заплата.
-Парите осигуряват възможността да живееш нормално, но работата осмисля живота. Особено когато си сам.
Генералът изглеждаше почти изненадан.
-Да не си се прехвърлил във философията?
Изгледах го мръсно, докато му подавах кафето. Не, че беше искал, но така или иначе нямах друго, освен кафе и уиски, а се съмнявах той да пие, особено преди обяд.
-Има някои събития в живота, които могат да направят от всеки човек философ. – казах, стараейки се да звуча нормално.
-Има и други, които могат да изтръгнат всеки от летаргията му. – докато изговаряше последното изречение, генералът ме фиксира с пронизващ поглед. Точно от онези, които те карат да искаш да не си го срещал никога и да се опиташ да се престориш на умрял.
-Не съм в очакване на подобно събитие, генерале, и не мисля, че ми предстои такова да ме споходи в скоро време.
-Напротив, споходи те, даже му предложи кафе.
Летаргията не ме напусна при думите му. По-скоро нещо ме скова и реших да не правя опит да разбера какво има предвид. Познавах това усещане на връхлитащ те изневиделица влак и нямах причини да харесвам спомена особено.
-Седни. Имаме да поговорим. – не звучеше заплашително, но и нямаше нужда. Погледът му беше повече от достатъчен, за да ти се прииска да не си се раждал.
Седнах.
-Кога за последно си се чувал с Джейк?
Изненадах се. Всъщност, за мой срам, не бях правил никакъв опит да се свържа с професора от прекратяването на проекта.
-В деня, когато Мариян… – нямаше нужда да продължавам.
-Е, значи аз съм го виждал по-скоро. – в гласа му имаше някаква ирония, чийто произход не ми стана ясен.
-Били сте на приятелско посещение и при него? – попитах с нескрит сарказъм. Той, обаче, не обърна внимание на заядливия ми тон.
-Беше два пъти в базата, за да си вземе някакви документи и проби. Понеже го снабдихме с малка частна лаборатория, решихме, че продължава да търси проблема. – генералът замълча за момент. Аз също мълчах. Въобще не би ми хрумнало, че военните биха се съгласили да се изнася информация извън базата, че и да се експериментира в лаборатория, която не е под техен контрол. – Е, разбира се, ние наблюдавахме внимателно лабораторията, но не ни направи впечатление да се случва нещо нередно. И после той изчезна.
-Кой изчезна? – изведнъж ме обзе хлад.
-Джейк. Преди две седмици спря да посещава лабораторията, не се е прибирал и в дома си.
-И чакайте две седмици, преди да започнете да го търсите?
-Не съм тук защото го търсим, а защото го намерихме.
Менгемето в стомаха не ме отпусна при тези думи.
-Къде е? – попитах.
-Всъщност, не знаем. Но NSA са прехванали телефонно обаждане на следена от тях терористична клетка в Европа и човекът, с когото са говорили е Джейк. Сигурни сме, че е още наоколо, но разговорът, който очевидно не им е бил първият, е бил прекалено кратък, за да засекат точното му местоположение.
-Той… добре ли е?
-Както казах, не знаем. Но от това, което се чува в разговора, проблемът е другаде.
-Къде?
-Според NSA, той участва в организацията на атентат в Европа и помага дистанционно за изготвянето на някакви химикали, очевидно за химическо оръжие.
-Абсурд!!! – избухнах.
-Знам, Найджъл, аз също не можах да повярвам, но чух част от разговора. Той определено им помага.
-Генерале, това са пълни глупости! Откъде професорът ще има въобще какъвто и да било контакт с терористи и то в Европа? В подобно обвинение няма абсолютно никакъв смисъл! Вероятно сте се препознали!
-И аз така реших, слушайки разговора, но го познавам достатъчно отдавна, за да не сбъркам гласа му.
-Не Ви вярвам.
-Това няма никакво значение за мен. Но ще те помоля да дойдеш в базата. – някакси нямаше никаква молба в гласа му, но на мен ми беше ясно, че той просто се опитва да е любезен. – Ще чуеш записа, за да се убедиш, след което ще разкажеш на едни господа абсолютно всичко, което знаеш за него. Включително за навиците му, мечтите му… Всичко.
-Нали и Вие го познавате.
-Е, очевидно не съм го познавал чак толкова добре, колкото съм смятал.
Въздъхнах.
-Кога трябва да дойда в базата?
-След като си изпиеш кафето.
8.
Бях почти в несвяст от шока и от обхваналата ме умора, когато напусках базата. Гласът на записа беше определено на професора. От въпросите при разпита ми стана също ясно, че службите не се притесняваха просто от факта, че един от най-брилянтните учени на нашето време участва в планирания атентат, а бяха в ступор от мисълта, че серумът, особено ако вече е завършен, би могъл да попадне в ръцете на терористите.
Влязох в колата и се замислих. Какво би могло да преобърне в такава степен житейската философия на професора, че да извърши подобно национално и общочовешко предателство.
Изведнъж някой иззад мен се пресегна и ми запуши устата. Опитах се да се измъкна, но в този момент пред очите ми причерня и светът наоколо изчезна.
Когато се свестих, седях на някакъв стол, здраво завързан. Огледах се. Старо, на вид неизползвано отдавна жилище. Завесите бяха спуснати, така че не можех да получа никаква представа за това къде точно се намирам.
-Здравей.
Професорът стоеше на вратата, гледайки ме с някаква особена тъга. Видът му беше ужасен. Не точно видът му. Разбрах почти веднага кое ме изплаши – очите му – зачервени, с разшерени зеници и онзи поглед, който познавах до болка от експериментите в базата.
-Какво Ви се е случило?
-Животът ми се случи, Найджъл. Като на всички нас.
-Професоре, не е смешно! Познавам този поглед!
-А, това ли? Да. От лекарствата е, опитвам се да забавя действието на серума.
Бях в потрес. Опитвах се да разсъждавам, но мозъкът ми сякаш се противеше. Професорът явно забеляза това.
-Спокойно. Замаяността скоро ще отмине. Съжалявам, но нямаше друг начин да те докарам тук да поговорим.
-Можехте да пробвате с обаждане! – рекох обвинително.
-Не можех. Щяха да ме открият. А и фактът, че ти беше в базата означава, че вече са разбрали за плана. Мехмед ме предупреждаваше да побързам, но нямаше как да съм готов по-рано.
-Вие… наистина работите с терористите!
-Въпрос на гледна точка, момчето ми. Те смятат, че работя за тях, аз смятам, че те работят за мен.
Гледах го с потрес и се опитвах да свържа всичко научено днес с човека, когото познавах от толкова години и заради когото бях постигнал всичко в живота си.
-Вие сте предател! И убиец!
Професорът ме изгледа тъжно и поклащайки глава, започна да говори.
Около половин час по-късно животът ми бе сринат. Някъде в далечината на съзнанието ми се чу неговият глас:
-На мен времето ми изтича, Найджъл. Затова ще трябва да натоваря теб с тази последна задача. Атентатът трябва да се случи. И това е моето завещание към теб. Докато беше в безсъзнание те инжектирах със серума, което ще ти помогне при изпълнението на задачата. Но не забравяй, имаш само три седмици, след това ще бъде късно за теб.
9.
Два дни по късно по CNN съобщиха за смъртта на видния учен – професор Джейк Рапапорт. Отделиха време за постиженията му, като разбира се, не споменаха за последните му контакти и за работата му през изтеклите две години.
Бях прекалено зает, за да тъгувам. Трябваше да подготвя изработването на бомбата в Германия, стараейки се да не допускам неговата грешка и да водя разговори по телефона. В началото Мехмед бе крайно подозрителен, но след новината за смъртта на професора, се примири и нещата потръгнаха, макар и не с темпото, което очаквах.
Постепено започнах да разбирам предварително кога навън ме причакват агенти или кога ще ми се обади генерала за “приятелски” разговор, в който да се опита да научи нещо повече за серума. Сега, когато професорът вече го нямаше, аз бях последната им надежда да се опитат да стабилизират проклетото нещо. Мотаех го успешно с готови реплики и почти искрено отчаяние, но заедно с това губех и ценно време. Не си правех илюзии, че ще оцелея. Но трябваше да приключа навреме, иначе всички жертви щяха да се окажат напразни.
Дойде денят, когато Мехмед ми съобщи, че всичко е готово, остава само последният химикал. Аз също бях готов, бях изпратил под фалшиво име контейнер до себе си в Берлин. Дали поради заразната параноя на военните или от някакво друго “шесто чувство”, споделях мисълта на професора, че не мога да дам на никого достъп до формулата и трябва лично да завърша процеса. След многократни обяснения на сърдещия се Мехмед, който се правеше, че не разбира защо не му вярвам, дойде време да се изправя и пред генерала. Обявих му, че отивам на премиера в Ковънт Гардън, за която вече си бях купил билет и зачаках изригването. Такова нямаше. Попита ме дали се чувствам достатъчно добре за такова пътуване и ми съобщи, че иска след завръщането ми да се опитаме да пресъздадем отново формулата на серума. Отговорих му уклончливо-положително.
Как ли щеше да реагира, ако разбереше, че винаги съм я знаел? Или, че никога повече няма да се видим? Гласовете в главата ми ставаха вече нетърпими. Повечето от тях можех да игнорирам безпроблемно, но точно най-лошите не реагираха на никакви самовнушения и успявах да ги туширам само с огромни дози успокоителни и приспивателни.
Почти веднага след паспортната проверка в Лондон, към мен се прилепи някакъв човек, който ми набута жълт плик в ръцете. Преди да съм изпротестирал, той прошепна:
-Аз съм Мехмед. Следвай ме.
-Какво е това? – попитах, тръгвайки с него.
-Билет за самолета и паспорт.
-Аз имам паспорт!
-А искаш ли всички да разберат, че пътуваш за Берлин?
Замълчах и го последвах. Чувствах се някъде по средата между таен агент и криминален пристъпник.
Час и половина по-късно бях отново в самолета. До мен седеше Мехмед, отворил Корана.
-Не е много умно. – казах.
-Кое?
-Да четеш това тук. Хората може да си помислят нещо…
Задържа погледа си за известно време върху мен, след което затвори книгата.
-Прав си.
Огледах го внимателно. Изглеждаше интелигентен млад мъж. Изведнъж осъзнах, че той, всъщност, е точно такъв. И излъчваше изключително спокойствие, което бе различно от впечатлението, което бе оставил у мен при интернетните ни разговори. Не издържах и му го казах.
-Изглеждаш доста спокоен и някак… доволен от живота.
-Така е. Делото на живота ми е почти завършено и след няколко дни, се надявам всичко да е приключило.
Замълчах. Не ми харесваше темата.
-Наистина ли е такъв обхватът?
Гледаше ме с интерес. Притесних се да не ни слуша някой, затова му отговорих максимално лаконично.
-Да.
-Не съм чувал досега за такова нещо.
-Професорът не ти ли обясни?
-Да, но продължава да ми изглежда невероятно!
Човекът беше наистина интересен – искаше с един единствен удар да унищожи един от най-големите градове в света. Как ли щеше да реагира, ако разбереше, че след няколко седмици химикалът щеше да се е разпространил не само над Берлин, но и над целия останал свят, включително и над неговата собствена родина, заразявайки безвъзвратно атмосферата и всеки човек, населяващ измъчената ни планета.
-А ти откъде се познаваше с професора? – реших да разсея мислите си, задавайки едновременно с това и един от най-терзаещите ме въпроси.
-Бях негов студент.
Е, това наистина ме свари неподготвен. Той явно прочете изумлението в очите ми и се засмя:
-Как иначе мислиш, че щяхме да следваме толкова стриктно указанията ти. Впрочем, можехме абсолютно спокойно да завършим всичко и дистанционно.
-Не мисля.
-Не ми вярваш?
-Вярвам ти. Но химикалът си е наша тайна с професора и нямам никакво намерение да я споделям с никого.
Мехмед ме фиксира с поглед.
-Американецо, нали знаеш, че ако се издъниш, няма да се прибереш повече у дома?
Усмихнах му се спокойно. Да, знаех, че няма да видя повече дома си.
-Няма да се издъня. – казах и затворих очи, в опит да прогоня поне по-слабите гласове от главата си.
10.
Шест дни!
Всичко трябваше да стане за максимум ден и половина, но проблемите започнаха още с освобождаването на контейнера. Наложи се хората на Мехмед да създават специален паспорт с името, което без да помисля бях използвал при изпращането му. После някакви полицаи се усъмниха в човека, който ме придружаваше в митницата и го арестуваха. На следващия ден разбрах, че се е самоубил. Всички от групата на Мехмед ме гледаха с почти непрекрита омраза, която не можех да разбера. На всичкото отгоре имаше проблеми с химикалите, които отказваха да реагират при съединението и при проверката се оказа, че все пак глупавите аматьори са допуснали грешка и трябваше да започнем почти отначало. Почти седмица по-късно бомбата беше готова. За съжаление и аз самият бях почти в истерия от виковете и стенанията в главата ми. Сякаш бях магически свързан с подземния свят и чувах, а вече и усещах все по-осезаемо болките и терзанията на осъдените на вечни мъки грешници.
-Всичко наред ли е?
Мехмед ме гледаше с едва доловимо притеснение. Стояхме на гарата в Берлин, той държеше чантата ми и билета за влака.
-Да. Явно съм се заразил от нещо, но веднага щом пристигна в Щутгарт, ще отида на лекар.
-Да не е нещо от… работата през последните дни.
-Не. – измъчено му се усмихнах аз, изричайки почти с лекота тази полу-истина.
-Добре. Слушай сега, след няколко дни в хотела ще те потърси човек, който ще ти каже, че го изпращам аз. С него ще повторите същото нещо.
В този момент забелязах някакъв непознат да ни наблюдава внимателно. Забелязвайки моя поглед, той започна да разглежда списанията в магазина, до който беше застанал. От притеснение почти забравих за писъците в главата ми. Мехмед явно разбра погрешно мълчанието ми, защото каза:
-Не се притеснявай, парите още днес ще са в сметката, която ни даде, а след месец можеш да си вече и милионер!
Кимнах му и вземайки от ръцете му чантата и документите прошепнах:
-Вярвам ти, Мехмед. Но и ти бъди внимателен. – посочих му с глава към непознатия, който продължаваше да разглежда списанията и след кратък поглед в указаната посока, той също ми кимна разбиращо.
-Сбогом, Найджъл.
Не можах да събера сили да му отговоря и просто се качих във влака. Никога няма да мога да разбера хората. Но кой пък го казва…
Хотелът бе в малко градче до Щутгарт. Едва намерих място да паркирам колата, която хората на Мехмед бяха оставили на гарата, чудейки се, защо въобще беше нужно да ползвам кола, при положение, че тук всичко се случваше по-бързо с обществения транспорт. Оставих багажа и реших, докато чакам да се чуят новини от Берлин, да потърся нещо за хапване.
Ресторантът беше точно зад ъгъла. Удобно за бързо връщане, в случай на нужда. Тръгнах натам, чудейки се, дали това няма да е последната храна в живота ми…
8. Епилог
Три седмици преди атентата в Берлин (Разговорът с професора)
-Вие сте предател! И убиец!
Професорът ме изгледа тъжно и поклати глава.
-Не моето момче. Аз се опитах да бъда спасител. Но не успях. Не ми стигна времето. Ти, обаче, можеш да бъдеш спасителят на човечеството. В което има и някаква иронична справедливост, защото, в крайна сметка, ти беше този, който откри формулата на серума. Макар че през последните дни и аз нанесох някои сериозни подобрения.
-Вие не сте с всичкия си! – почти крещях. – Не знаете какво говорите! – после изведнъж осъзнах последните му думи и се облещих. – Намерили сте грешката!?!
Той ми се усмихна още по-тъжно и поклати глава.
-Няма грешка, синко. Серумът работи безотказно. Мариян първи осъзна това.
Гледах го неразбиращо и чаках да продължи. Очевидно ученият в мен беше по-силен от патриота. Професорът, разбира се, беше наясно с този факт и си даваше време. Стана, би си някаква инжекция и чак тогава продължи със спокойствието на човек, знаещ, че дните му са преброени и приел този факт.
-Всички, – започна той. – абсолютно всички ние се бяхме съсредоточили толкова много във възможностите за предугаждане на действията на противника, че дори не ни хрумна, че това, което търсим е всъщност само страничен ефект от въздействието на серума. Търсехме причините защо хората подлудяват, но нямаше как да ги разберем, защото не осъзнавахме какво точно прави твоят серум.
Подчерта думата “твоят” и аз изведнъж се почувствах някак неясно виновен. Затова казах:
-Знаем какво прави – дава ни възможност да предугаждаме бъдещи събития…
-Пълни глупости! – изригна професорът. – това са някакви холивудски фантасмагории! Предугаждане на бъдещето… – той почти изплю последните думи. – Смяташ ли, че като си инжектиран с него ще можеш да предугадиш кога ще завали дъжд? Не! Нищо не предугаждаме! Много по-страшно и много по-всеобхватно е това, което се случва, когато серумът се задейства изцяло. Чуй ме, Найджъл, чуй ме внимателно! Хората полудяват, защото серумът действа коректно, а не защото не действа. Търсейки средство за предугаждане на мислите и движенията на противника, без да искаме сме разработили средство, което отключва изцяло емпатията у хората! Схващаш ли? Пълна реакция към чувствата и усещанията на всяко живо същество от собствения ти вид. Забрави всичко друго за момент и се опитай да разбереш? Не предугаждам мисли или движения, а усещам чувствата на околните! И първоначално няма сериозни проблеми, защото действа на близки разстояния, но в рамките на 21 дни действието му се разраства и обхваща съществуващите в този момент на планетата живи хора! На цялата планета! Човекът, върху когото е инжектиран серумът, не може да овладее болката от всяка една почувствана в точно този момент душевна или физическа рана от всеки човек на света. Разбираш ли? Осъзнаваш ли какво означава това?!? Първоначално и аз не повярвах, но Мариян ми разказа толкова много! Включително за твоята болка. Сега го разбирам… Впрочем, той първи осъзна каква невероятна възможност ни дава това. Затова и аз после трябваше да взема моето решение. Подготвих се с всички известни ми обезболяващи, приспивателни и антидепресанти. И после се инжектирах.
Гледах го невярващо.
-Аз… мислех, че Мариян е успял по някакъв начин да Ви зарази…
-Мариян? Не. Ако се беше случило тогава, отдавна щях да съм в гроба. Той просто ми отвори очите. – Професорът се умълча и вече се съмнявах дали ще проговори отново, когато той отново продължи. – Още докато серумът действаше на близко разстояние установих, че ако помогна на човека, изпитващ болка, се облекчава и собствената ми болка. Установих освен това, че серумът балансира собствените ни емоционални сривове. Тоест, действа и като лекарство за нервни и психични разстройства – нещо, което по някаква причина не сме забелязали при тестовите обекти. И в един момент взех решението да приключим с болката на този свят веднъж завинаги. Точно както Мариян достигна до същата мисъл преди това. Останалото беше само въпрос на организация. Впрочем, ти знаеше ли, че в базата има генерална ваксина, която те предпазва от всички познати ни болести?
Премигнах, изненадан от смяната на темата. Не знаех за такава ваксина и само поклатих глава.
-Е, има я. Но я пазят само за “елита”. Което навява на мисълта, че всички останали сме “втора ръка”, нали? Но както и да е. Преди да се инжектирам си поиграх малко и успях да обединя двете формули. Всъщност си беше фасулска работа.
-Обединил сте серума с ваксината?
Беше впечатляващо. На него явно не му правеше впечатление. Тормозеше го друго, затова заговори бързо.
-Да. Сега, обаче, идва интересната част! Ако успеем да разпространим серума по въздуха и заразим цялата планета, то човечеството ще бъде принудено да прекрати всички войни и въобще всички начини за предизвикване на физически или емоционални наранявания, за да оцелее. Защото всяка болка, ще бъде изпитвана не само от този, на когото бива причинена, но и от онзи, който я причинява!
Опитвах се да осъзная казаното. Той продължи, вече по-спокойно.
-Затова се свързах с Мехмед. Знаех с кого и какво работи. Обещах им невиждано химическо оръжие, което може да нанесе огромни поражения! И вече почти съм им го подготвил. Нали си наясно, че след като се задейства серума, те самите вече няма да желаят да причиняват болка? Всичко ще спре – войните, убийствата, изнасилванията, тероризмът… всичко…
Професорът се умълча. Мълчах и аз. Не можех да го обхвана. Прекалено голямо беше за мен. Аз бях просто някакъв глупав асистент, открил случайно лечението на всички злини и дори неразбрал това.
-А ако въпреки това хората не се спрат? – чух се да казвам.
-Значи просто не заслужаваме да замърсяваме с присъствието си околния свят. Но нещо ми подсказва, че инстинктът ни за оцеляване ще бъде по-силен от желанието ни да причиняваме болка.
Опитвах се. Наистина се опитвах да осъзная това, което означаваха думите му за цялото човечество.
-На мен времето ми изтича, Найджъл. – обади се професорът някъде в далечината на съзнанието ми. – Затова ще трябва да натоваря теб с тази последна задача. Атентатът трябва да се случи. И това е моето завещание към теб.