1.
-Мамо, искам я!
Видимо изморената жена продължи да чисти, без да спира и да погледне към детето, само каза:
-Не пипай нищо, Катарина, иначе господин Уилшир няма да разрешава вече да те водя с мен!
-Ама тя е много красива, не може ли само да я пипна?
Този път жената спря да работи и погледна към малкото момиченце, което протягаше ръка към една вехто изглеждаща цигулка, окачена на стената.
-По-добре недей.
И жената, и детето ѝ се стреснаха и обърнаха глави в посоката, откъдето дойдоха последните думи. Произнеслият ги стоеше до вратата и наблюдаваше с тъжен поглед момичето, застанало пред старата цигулка.
-Извинявайте господин Уилшир, аз за нищо на света не бих и позволила да докосва Вашите неща! – майката изглеждаше много притеснена и гласът ѝ леко трепереше.
-Не се притеснявайте, няма проблем – отговори едрият мъж и се обърна към детето:
-Ти си Катарина, нали.
Момичето само кимна.
-Харесва ли ти? – той кимна към инструмента на стената.
-Много! Тя е най-красивата на света!
-Хм. На мен не ми прилича на красива. Не ти ли харесва повече онази ето там? – и стопанинът на дома посочи към друга цигулка, недалече от момичето.
-Не. Тази е най-красивата! И сигурно е прекрасно да се свири на нея! – продължи да настоява момичето, докато майка му объркано стоеше встрани и чупеше пръсти, безкрайно притеснена дали дъщеря ѝ няма по някакъв начин да обиди единствения човек, който ѝ бе дал някаква работа в тази страна.
Мъжът, обаче, се усмихваше, макар и усмивката му да продължаваше да изглежда тъжна.
-Тази цигулка не носи късмет на тези, които свирят на нея, Катарина. Всъщност, аз отдавна бих я изхвърлил, но тя ми напомня за дъщеря ми и само заради това я пазя.
-А къде е дъщеря Ви? – зададе момичето въпроса, който майка ѝ се надяваше да не чуе.
Мъжът се приближи с тежки и бавни крачки и седна на един стол, току под окачената, сякаш обесена цигулка на стената.
-Ти на колко години си? – попита той.
-На осем. – в гласа на детето прозвуча известна несигурност и то чак сега се сети да погледне към майка си, която го гледаше с незнайно защо насълзени очи.
-Моята дъщеря беше на девет, когато купих тази цигулка. – започна мъжът и не беше съвсем ясно дали говори на момичето или на самия себе си. – Всъщност, аз въобще нямах намерение да я купувам, но тя бе застанала точно като теб сега и обясняваше, че това е най-хубавата цигулка на света и, че иска да свири цял живот на нея. И в следствие на някакъв внезапен порив аз я взех и ѝ я подарих. Ако знаех всичко, което знам сега, едва ли щях да го направя.
-Защо? Какво е станало? – момичето беше искрено заинтригувано от историята и се бе обърнало изцяло към седналия мъж, очаквайки продължението.
-Дъщеря ми я няма вече. Преди години внезапно се разболя и само след няколко дни си отиде от този свят, преди лекарите въобще да разберат какво ѝ има. Беше само на деветнайсет… – мъжът замълча за момент, очите му странно блестяха, а Катарина стоеше и го гледаше, осъзнавайки някак, че не трябва да го прекъсва. След малко той продължи. – Когато свиреше, всички наоколо слушаха като омагьосани. Но магията се получаваше само когато беше с Франческа.
-Франческа?
-Така се нарича цигулката. Предишният ѝ собственик ми сподели, че вероятно е била направена от голям майстор, защото само малцина в историята са успявали да създадат толкова съвършени инструменти. Но вече никой не помни кой точно я е създал, с времето много неща са забравени. Най-странното е, че никой от големите музиканти, които са се опитвали да свирят на нея, не е успявал да изкара що годе нормален звук, по някаква причина цигулката се държи като жива и реагира избирателно. Мауро Мангани – така се казваше бившият ѝ притежател – вярваше, че е омагьосана и се отдава само на съвсем млади, неопетнени от живота хора, които обаче развивали фанатична привързаност към нея и свирили до пълно изтощение. И никой, на когото цигулката се отдавала, не доживявал двадесетата си годишнина.
-Това е странно. Нали не го вярвате? – обади се майката на Катарина, застинала някак неестествено.
-Не знам какво да вярвам. Може би, ако бях повярвал навремето, дъщеря ми още щеше да е жива…

2.
-Благодаря Ви за всичко, господин Уилшир!
Майката на Катарина беше доста нервна и то с основание. Преди година бе обещала на момичето, че ако посещава редовно уроците по цигулка, ще помоли лорда да и разреши да посвири с Франческа. Впрочем, бе странно, с каква лекота майка и дъщеря бяха започнали да наричат цигулката по име, сякаш говореха за близък на семейството. И, разбира се, Катарина нямаше нужда да научава какво костваше на майка ѝ заплащането на уроците. В крайна сметка момичето бе изпълнило своята част от договорката и свиреше с голямо желание. За голяма изненада, собственикът на цигулката се бе съгласил да я предостави за няколко часа, под формата на “домашен концерт”. Беше ги предупредил също така многократно, че принципно този инструмент е много труден за овладяване, дори от професионални музиканти и не бива да се чувстват разочаровани, ако “концертът” бъде несполучлив. Толкова по-голямо бе удивлението му, когато се разнесоха първите, сякаш вълшебни звуци от старата цигулка.
Така се бе стигнало до тази среща, която лордът очакваше с голям интерес, но и известен страх.
-Недейте да ми благодарите, нищо не съм направил. Идвате да питате за цигулката, нали?
Жената бе видимо смутена.
-Ами, мислех си… Знам, че може би звучи странно за Вас, но бих искала да попитам… Ако смятате, че е възможно, да не ми плащате за чистенето, а да разрешавате на Катарина да свири от време на време на нея. – Погледна го в очите, видя съмнението му в тях и бързо продължи. – Разбира се, тя няма да я изнася от салона и много ще внимава да не ѝ се случи нещо…
Лордът се усмихна с неохота.
-Мисля, че не разбирате правилно посоката на моите тревоги. Аз не се притеснявам за цигулката, а за дъщеря Ви!
-За Катарина?
-Да. Помните ли какво Ви разказах, когато за първи път говорихме за нея? Според проучванията, които направих, никой, който е успявал да се “разбере” с проклетата цигулка, не е доживявал двадесетата си годишнина. А дъщеря Ви видимо има контрол над нея! Вие сама чухте! Смятате ли, че деветгодишно момиче може да свири по подобен начин?
-Ами…
-Ще Ви попитам по друг начин – успява ли Катарина да Ви развълнува със свиренето си вкъщи така, както го направи с Франческа в неделя?
-Не. Но тя по принцип няма хубав инструмент, може би, ако беше…
-Не! – прекъсна я лордът с едва прикрита емоция. – С никоя друга цигулка не би могла да изкара този звук. И въобще, не знам колко хора в света биха могли! Това е някаква симбиоза, която се получава между Франческа и избрани от нея хора! Не, не е симбиоза, защото Франческа е паразит! Дарява собственика си с възможността да създава неземно красива музика, но за това той заплаща с живота си! Убеден съм, че не бихте искали да лишите дъщеря си от бъдеще!
Внезапно майката се разплака. За лорда това беше неочаквано и той не знаеше как да реагира. Стана, подаде ѝ своята носна кърпичка и се засуети около нея, не знаейки как да я успокои. След няколко минути видимо разстроената жена успя да се съвземе достатъчно.
-Съжалявам…
-Аз съжалявам, госпожо, не съм искал да Ви обиждам или наранявам. – отговори все още обърканият лорд.
-Не сте ме обидили по никакъв начин! – жената замълча, явно събирайки сили, после продължи. – Една от причините да дойдем в Англия беше, че търсихме лекар за Катарина. За съжаление, скоро след пристигането ни, мъжът ми почина, а малко по-късно лекарите поставиха и диагнозата на дъщеря ми. С или без помощта на Вашата цигулка, тя няма големи шансове да доживее до десетия си рожден ден. Затова се опитвам да правя всичко за нея – да види, доколкото може, хубавите неща в живота, да бъде щастлива… поне в рамките на възможното…
Лорд Уилшир изглеждаше потресен.
-Каква е причината? Не може ли да ѝ се помогне?
-Не. Наследствено е, семейството на мъжа ми бе…
Тишината се проточи. В един момент лордът стана и каза с глух глас:
-Може да свири колкото пожелае на цигулката. Вземете я. А аз ще ѝ организирам домашни концерти.

3.
-Благодаря ти, млада госпожице! Сега може ли да поговоря с майка ти насаме?
Катарина стана и послушно излезе от кабинета. Беше странно, как иначе своенравното момиче, ставаше абсолютно тихо и спокойно, всеки път, когато идваха в болницата.
-Как е? – попита майка и с леко треперещ глас.
-Трябва още някои неща да изясня за себе си, но можете да бъдете спокойна. Скоро беше рожденият и ден, нали?
-Преди две седмици стана на дванайсет.
-Вижте, проблемът е, че не можем да обясним случващото се с нея. Ако трябва да съм честен с вас, тя в момента е абсолютно здрава. Само че, в това няма абсолютно никаква логика. Вие помните състоянието и преди няколко години, няма нужда да Ви обяснявам. Кажете ми, какво е различно около нея? С какво се храни, какво пие, къде я водите на почивка? Занимава ли се с нещо специално? Искам да добия някаква представа, какво може да е отключило тези сили на организма и, за да се пребори с болест, от която умират милиони!
-Ами, свири на цигулка. Това е всичко. Напоследък има много концерти, пътуваме много, защото я канят на различни места, но не ходим на някакви специални места.
-Това е всичко? Свири на цигулка? Аз четох някъде за това, че свири много красиво и удивително зряло за нейната възраст, но бях приел, че това се дължи по-скоро на … личния и житейски опит. Не е детето с най-щастливо детство, знаете…
-О, тя определено е щастлива, особено когато свири. Трябва да я видите, все едно нещо свети вътре в нея, когато хване цигулката. Не го казвам, защото е моя дъщеря! Впрочем, нейният благодетел беше казал преди време, че става дума за особен инструмент, с доста странна история, може това да има нещо общо, не знам.
-Едва ли е толкова специален инструмент, че да се излекува напълно, свирейки на него. На медицината са познати случаи, човек да се лекува с музика, но това е в повече. – докторът се замисли за кратко. – Нека се видим пак след няколко месеца за един контролен преглед. А аз с радост ще посетя някой от следващите и концерти!

4.
Всички в залата стояха безмълвни. Последните тонове бяха отшумели преди няколко секунди, но хората, като че ли не бяха разбрали. Катарина стоеше на сцената със затворени очи и все още вдигната цигулка, на лицето ѝ бе изписана безмерна мъка.
Лорд Уилшир се огледа наоколо и видя стотици мокри от сълзи лица.
“Поне не съм само аз” помисли. Очевидно нещо се беше случило. Нещо лошо. Знаеше отдавна за властта на младата цигуларка над околните, когато в ръцете и бе Франческа и сам се отдаваше с удоволствие на хипнотичното и влияние винаги, когато имаше тази възможност. За този концерт в Неапол, например, бе долетял директно от Лондон.
Но това бе ново. Обикновено в края на концертите и се чувстваше абсолютно обновен и някак безпричинно щастлив, сякаш бе в състояние да полети. Усещаше в себе си нови сили и бе готов да промени света, да даде всичко от себе си, за да могат повече хора да бъдат щастливи! След концерта и в Париж преди година, бе отишъл в дом за сираци и бе направил пред смаяните монахини, които се грижиха за децата, дарение от един милион паунда.
Днес всичко бе различно. Чувстваше се смазан, нямаше сили да помръдне от стола. Искаше му се, да не се е раждал. И не знаеше защо.
Внезапно някой се провикна и лордът се обърна стреснато. Публиката, като че ли, се събуди и изригна в ураган от крясъци и аплодисменти. Погледна към сцената, но там вече нямаше никого. По някое време, незабелязано от всички, Катарина си бе отишла. Той събра сили и се присъедини към ликуващата публика. Но сцената остана празна.

5.
-Катарина?
Видимо умореното и измъчено момиче, което се стараеше да се откъсне от екзалтираните фенове се обърна и лицето му просветна.
-Господин Уилшир! Толкова се радвам да Ви видя!
Тя се хвърли към него и го прегърна, след което изведнъж избухна в ридания.
-Какво е станало, моето дете? Какво се е случило?
-Мама… – успя само да каже тя, прегръщайки го с все сили, сякаш се държеше за него, за да не потъне.
Обърканият лорд не знаеше как да реагира, само стоеше и държеше ридаещата девойка.
Някой го докосна леко и той погледна към симпатичен младеж с малко остри черти, но с интелигентно излъчване, който му прошепна.
-Заповядайте насам, няма нужда всеки я вижда в това състояние.
Лорд Уилшир поведе Катарина след него. Минаха през някакви полуосветени коридори и влязоха в широка стая, която очевидно бе съблкалнята и, защото наоколо се виждаха нейни дрехи, а на масата лежеше кротко Франческа.
-Казвам се Роберто. Аз организирам концертите и в Италия. – каза момчето, докато Катерина бе в банята, за да се опита изтрие следите от сълзи по лицето си. – Но мисля, че трябва да и организирам по-скоро една добра почивка на Ривиерата.
-Изглежда много преуморена. – каза лордът.
-А, до вчера беше като дете по Коледа. Искаше всичко да види, навсякъде да обиколи. Излъчваше цялото щастие на света! И го предаваше на публиката. – Нещо в лицето на младежа се промени, когато продължи. – Но тази сутрин и се обадиха, че майка ѝ е починала и тя се срина. Бяха много близки. Всъщност, бяха почти винаги заедно, много рядко се случваше Катарина да идва сама.
-Да, знам. Познавах майка ѝ.
-Катарина ми каза, че Вие сте ѝ подарили цигулката.
-Това е дълга история. Близки ли сте с нея? – лордът гледаше изпитателно младежа в лицето. Роберто имаше нелепото чувство, че говори с бащата на Катарина, въпреки, че знаеше, че между тях няма никаква роднинска връзка.
-Не толкова, колкото бих желал. Знаете ли, първоначално за мен тя бе средство да печеля добри пари, после взех да я възприемам като близък партньор… В момента предпочитам да съм около нея, без присъствието на цигулката. – и сам не знаеше защо каза всичко това на този непознат човек. Може би, защото бидейки близък на Катарина, той го чувстваше и като свой близък.
-Ако Ви е скъпа, Роберто, може би наистина би било добре да ѝ организирате някакви събития, без участието на Франческа.
-И Вие говорите за нея, сякаш е жива. – засмя се Роберто.
-Не знаете всичко за тази цигулка, младежо. Вероятно, ако го знаехте, и Вие щяхте да я възприемате по този начин.
-Ами, тогава можете да ми разкажете за нея.
-Може би някой път ще Ви разкажа. Но ме послушайте и организирайте една разходка на момичето из Италия без концерти. Можете да ѝ покажете забележителностите, тук поне е пълно с такива! Тя ще има нужда сега от това, за да не мисли непрекъснато за майка си. А и повярвайте ми, тази цигулка спаси живота на Катарина, но също така може и да ѝ го отнеме!

6.
Вече приключваха с десерта и си говореха за живота и за музиката. Вечеря на свещи! Беше толкова красиво и романтично!
-Знаеш ли, че има една цигулка на Страдивариус, която носи същото име?
-Знам, дори съм я виждала. Прекрасна е! Но дори за нея не бих я заменила!
-Страдивариус!
-Не ме интересува. Разбираш ли, Франческа сякаш диша с мен, разпознава мислите и чувствата ми и ги излива в звуци! Изчела съм всичко за цигулките на Страдивариус, и на Гуарнери, и на Руджиери… за всичките ученици на Амати. Но колкото и да са велики, си остават цигулки, а Франческа сякаш живее с мен! Да, знам, всички казват, че Страдивариус е постигнал съвършенството, но повярвай ми, няма по-съвършен инструмент от нея.
-Свирила ли си на някои от онези – скъпите инструменти.
-Свирила съм. И на Да Винчи, и на другата Франческа, веднъж опитах и “червената”.
-Казват, че е нарекъл неговата Франческа на дъщеря си, която е изгубил много рано.
-Не, на първата му жена е кръстена. Но мен това не ме интересува. И въобще не ми е важно кой е създал моята прекрасница! Важното е, че съществува и е тук, при мен!
-Катарина, мисля, че си обсебена от тази цигулка. Трябва да внимаваш с чувствата си!
-Говориш така, защото никога не си я усещал… нека не говорим за това, не мога да ти го обясня.
-Напротив, трябва да говорим! Когато се видях преди няколко дни с лорд Уилшир, той ми разказа за легендите за тази цигулка! Разказа ми и за дъщеря си! Трябваше още в началото да ми каже за това!
-Роберто! Достатъчно!

7.
Катарина се събуди в пристъп на паника. В главата ѝ отекваше отчаян зов за помощ, а тялото ѝ се тресеше от изгаряща болка. Със събуждането болката изчезна, но паниката остана. Бързо стана от леглото и се огледа. Роберто го нямаше.
Знаеше, че нещо не е наред. Сърцето ѝ биеше лудо в гърдите.
“Да не би да умирам? Нали рожденият ми ден е другата седмица, защо днес?”
Нов вик отекна в главата ѝ. Тя бързо прекоси стаята и отвори вратата. В хола Роберто се беше надвесил над камината, в която гореше тих огън. Студено ли му беше? През септември? В този момент истината сякаш я зашлеви през лицето!
-Не!!!
Втурна се към камината и изблъсквайки го бръкна в огъня с голи ръце. Не усещаше болката в ръцете си, а по-скоро в сърцето. От цигулката не бе останало много. Някъде отзад се чуваше гласът на Роберто:
-Съжалявам, трябваше да го направя… Съжалявам! Не мога да те изгубя! Толкова съжалявам…
Тя спря да му обръща внимание. Нито обръщаше внимание на изгорелите си ръце. Болката се беше оттеглила някъде много далече. Погледът ѝ беше премрежен, от очите ѝ капеха сълзи върху тлеещия инструмент. Някои от тях попаднаха върху името на цигулката, което като че ли присветна за момент, после се чу сякаш дълга въздишка, а с нейното отзвучаване Катарина загуби съзнание.

8.
Вече повече от месец докторите се бориха за живота на младата жена. Изгарянията не бяха фатални и вече отминаваха, но сърцето ѝ спираше на моменти без видима причина. В минутите, в които беше в съзнание, тя отказваше да говори с когото и да било, после заспиваше и тогава идваха бълнуванията.
-Не се страхувай, аз ще се грижа за теб! … Ще те пазя! … Не се страхувай, успокой се! … Всичко ще бъде наред! …
Първоначално, стоящият до леглото ѝ Роберто смяташе, че говори на него и ѝ отговаряше нежно, но студеният пронизващ поглед, който му отправяше, когато бе в съзнание беше повече от ясен знак за промяната на отношението ѝ. И един ден, осъзнал, че я е загубил завинаги, той просто си тръгна. Случайно или не, в този момент започна и подобряването на състоянието ѝ.
В деня на изписването ѝ дойде лорд Уилшир.
-Радвам се да те видя, Катарина!
-И аз се радвам, господин Уилшир! Съжалявам за цигулката!
-Не мисли за нея! Вероятно така е трябвало да стане. – Той и се усмихна. – Освен това, тя беше застрахована. Важното е, че ти си жива и, както виждам, вече – здрава!
-Да. Само че вече си нямам инструмент на който да свиря…
-Още ли ти се свири?
-Повече от всякога!
-Е, тогава сигурно ще можем да измислим нещо. – Тя се усмихна щастливо в отговор. Него, обаче, нещо го тревожеше. Той я погледа известно време, после явно реши да продължи. – Катарина, нали знаеш, че никоя друга цигулка няма да звучи по този начин?
-Това няма значение, просто искам да свиря!
-Чудесно. Хайде тогава да се махаме от това място! Болниците ме карат да си мисля за лоши неща!

9.
Чудото се бе случило! Катарина бе получила покана за концерт с Виенската филхармония!
През последните две години името ѝ нашумяваше от ден на ден все повече – първоначално заради сензационните заглавия във вестниците за унищожената цигулка и момичето, което се опитало да я спаси с голи ръце, после – заради вълшебната музика, която караше хората на концертите ѝ да се влюбват и да се чувстват сякаш безпричинно щастливи!
Имаше и една особена новост, свързана със свиренето ѝ, която бе трудна за обяснение – каквато и цигулка да хванеше новата знаменитост на музикалния свят, звучеше прекрасно, сякаш звуците излизаха от онзи стар инструмент, който осемгодишното болно момиче бе открило преди години в дома на лорд Уилшир.

Колата спря пред хотел “Империал”, където бяха настанявани специалните гости на Виенска филхармония. Младата жена слезе и изящно се запъти към рецепцията.
-Добър ден, какво ще обичате?
-Добър ден, би трябвало да имам резервация при вас.
-Чудесно. На чие име е резервацията?
-Катарина Франческа-Мария.

10. Епилог
2.март 1737
Антония Мария не даваше вече почти никакви признаци на живот. Седнал на земята до леглото, нейният мъж държеше ръката ѝ, безпомощен и отчаян. Знаеше, че моментът рано или късно ще дойде, но все се надяваше той да бъде първи.
-Антонио? – прошепна жената немощно.
-Тук съм, любов моя.
-Къде е Франческа?
-Тук е, в леглото, до теб.
Свободната ръка на Антония започна трескаво да търси. В момента, в който я намери и докосна, на лицето ѝ се разля спокойствие.
-Скоро ще съм при нея. – Опита се да я вдигне, но силите ѝ не стигнаха.
Сломеният старец се изправи, взе цигулката и я положи на гърдите на жена си.
-Аз също ще съм скоро при вас.
Жената в леглото му се усмихна измъчено.
-Ще те чакам… – помълча малко и продължи, галейки нежно инструмента, сякаш бе човек – а с нея какво ще правиш?
-Ще я скрия. Никой не я заслужава. Не мисля, че тя трябва да остане след нас. Но не мога да я унищожа. Не мога да я загубя отново. А и тя така и не опозна живота…
-Нали знаеш, че това е само частица от нея.
Старият човек се разплака. Единствено можа да повтори:
-Не мога да я загубя отново…
Болната жена стисна ръката му.
-Скоро всичко ще е наред. Ще бъдем отново заедно!
-Да, любов моя. Скоро ще сме отново заедно…

На другата сутрин намериха бездиханното тяло на Антония Мария, която тихо бе напуснала този свят. В ръцете си държеше красива до съвършенство цигулка.

Няколко месеца по-късно големият майстор Антонио Страдивари последва жена си. Смъртта му не беше изненадваща за синовете, които се грижеха за него в последните седмици от живота му. Това, което ги изненада по-скоро бе, че по някакъв начин в ръцете му се беше озовал същият изящен инструмент, с гравиран върху него надпис “Франческа Mария”.