1.
Всичко започна една сутрин, докато се бръснех. Погледнах в огледалото и то беше там. Трудно е да опиша какво беше точно – не се виждаше ясно и трептеше леко във въздуха. Най-ясни бяха очите – остър взор, вперен в мен с някакво скрито напрежение, сякаш се опитваше да ме изучава и осъзнаваше, че нещо пропуска.
Е, аз не пропуснах – голямата червена черта, от която тръгна веднага да се лее кръв, беше ясен знак до къде бях стигнал с бръсненето когато го видях. Обърнах се бързо, но зад мен нямаше никого. Погледнах пак в огледалото и то си беше там, същият неясен силует, вибриращ още повече и гледащ ме с някаква смесица от задоволство и изненада.
-Здравей!
Добре беше, че бях отдалечил бръснача от лицето си, иначе чертите можеха да станат две, когато почти подскочих от дрезгавия глас. Очите продължаваха да ме гледат и сякаш очакваха от мен някаква реакция. Оставих бръснача и бързо излязох от банята. Вече в спалнята, се замислих, може би наистина ми трябва почивка, още Елина ми го казваше, преди да си събере багажа и да се изнесе. Непрекъснато ми повтаряше, че ако не намаля темпото, някой ден ще остана съвсем сам и ще докарам нещата или до психиатрията, или до гробищата. Беше познала за самотата, явно бе познала и за психиатрията.
Или просто съм изморен. Замислих се, дали да не се обадя в работата и да си взема почивен ден, обаче само при мисълта, че някой може да се досети, че ми е дошло в повече, се отказах.
Тръгнах към банята, но се спрях. Може и само да ми се е сторило всичко това, напрежението в стомаха, обаче, си беше съвсем истинско. В крайна сметка почистих раната със одеколон, облякох се и излязох, затръшвайки вратата, оставяйки зад нея всички спомени и трептящия в банята силует.

2.
-Хей, приятел, здравей! Да не си участвал в бой с ножове?
-Много смешно, просто си отбелязах до къде съм стигнал с бръсненето, за да продължа оттам утре.
Всъщност, с другите в офиса не сме приятели. Говорим си, сякаш сме израснали заедно, майтапим се на гърба на шефа, когато го няма, но знам, че зад гърба ми ме наричат „странният“. Не ми пука. Не съм странен, просто не искам да излизам с тях вечер. Някак си ми е безсмислено да се наливам с евтини ментета, от които на сутринта ме боли главата, а и за разлика от тях, нямам весело пиянство. По-скоро съм в състояние да разваля настроението на цялата компания когато се напия. Което те си знаят и затова не ме и канят особено усърдно. В крайна сметка идеята като излезеш с приятели навън е да ти стане хубаво, а не да слушаш спомени за отминали възможности…
Днес е понеделник. Лош ден за всички в офиса, шефът, както винаги е раздразнен, на хората не им се работи, само на мен ми е добре. Защото няма нищо по-ужасно от това, да прекараш събота и неделя сам със спомените и меланхолията. А и май не помня кога за последен път съм се радвал на почивните дни. Може би, когато Елина беше още с мен. Е, развалях нейните вероятно, но пък тя ме търпеше. Докато един ден не реши, че и е дошло в повече и не си тръгна. Последните и думи бяха:
-Не можеш да живееш само в миналото! А ако толкова ти харесва да си го причиняваш това, аз не желая да съм част от такъв живот! Искам да живея сега, искам да гледам напред! Ако някога решиш да заживееш в настоящето, можеш да ми се обадиш.
Не и се обадих. Защото нито аз се промених, нито тя остана задълго сама…
-Хей, бюрото по мечтите, тук Алфа, обадете се!
Шефът беше до бюрото и ме гледаше разярено. За малко да падна от стола, когато осъзнах, че се е надвесил и вика на мен.
-Съжалявам, шефе, явно тежка вечер съм имал снощи.-опитах се да се пошегувам. Някой зад мен тихо се изкиска, но шефът не се хвана.
– В офиса ми! Сега!
Станах и се помъкнах вяло след него. Хората рядко влизаха в кабинета му. Обикновено беше за да получат повишение или за да им съобщи, че са вече свободни. И двете не се случваха особено често, Коледа беше по-често явление, но явно моят ред беше дошъл. И предвид, че ме хвана да стоя с празен поглед, не изглеждаше да е особено вероятно да бъда повишен. Затворих внимателно вратата, не ми се искаше другите да слушат, ако ме навиква и се обърнах към него, готов да посрещна съдбата.
-Е?
Не бях сигурен какво точно пита, затова за по-сигурно си замълчах.
-Говори бе, човек, обясни ми! Какво се случва с теб? Защо пак те няма?
-Ама как да ме няма, не съм отсъствал нито ден!
-Тук си телом, духом не те знам къде си! Мислех, че се е свършило с всичко това! Нали знаеш, че не си уникален! И други са губили близки. Това е животът! Но ние продължаваме напред! В смисъл – ние, нормалните хора! Но ти си там някъде още… Човеко, изминаха 7 години! Докога?
-Не е това…
-А какво е тогава? – ме прекъсна той, почти извън себе си. – Наясно ли си, че те държа още, само заради това, което беше преди? Но всичко си има граници! Искам да си вземеш един месец отпуска и искам като се върнеш да си друг човек! Разбра ли? Аз с теб, в този ти вид, няма да работя повече! Или си нормален човек след един месец, или си търсиш друга работа! Ако се съгласи някой да те вземе… И си намери психиатър, те досега човек не са убили и ти няма да си първият! Разбираш ли ме въобще какво ти говоря?
-Да, но аз не смятам, че… – и в този момент го видях – в отражението на странното огледало, което незнайно защо беше закачено на стената зад него се виждаше съвсем ясно силуетът от сутринта. И очите му бяха вперени в мен със сериозна настойчивост, сякаш и то искаше от мен да обещая, че ще отида на психиатър.
-Да, какво не смяташ?- вече крещеше шефът.
-Аз… – не можех да продължа, можех само да стоя и да гледам в тези очи, които ме пронизваха и ме караха да се чувствам наистина луд!

3.
Вървях по улицата с ръце в джобовете и се опитвах да разбера какво точно ми се случва. Бях наясно, разбира се, че имам проблеми, но никога не съм се възприемал за човек с психични отклонения. Явно мозъкът ми не издържаше повече и започваше да си създава своя собствена реалност. А и фактът, че вероятно съм вече без работа не ми помагаше особено. Едва ли шефът ще се съгласи някога да се върна, след като просто се обърнах и излязох, докато той се пенеше и ми обясняваше как вече съм бил съвсем неадекватен. Не бих казал, че ще ми липсва, в крайна сметка…
-Спри!
Заковах се на място в ужас от дрезгавия глас и в този момент една кола рязко зави и мина на сантиметри от мен, давайки мръсна газ. Обърнах се, но разбира се отзад нямаше никого. От другата страна на улицата една жена беше спряла да говори по телефона и ме наблюдаваше внимателно. Пак се обърнах. Нищо.
-Ало? – почти прошепнах.
-На кого говориш? Наблизо няма никого. – Гласът си беше тук, явно твърдо решен да ме довърши.
-На теб говоря. – изломотих. Не исках да поглеждам към жената от другата страна на улицата, досещах се какво си мисли и това не ми повдигаше особено вярата в собствената ми адекватност.
-Значи вече си говорим? Чудесно!
-Защо да не си говорим. Защо човек да не размени някоя и друга дума с въображаемия си приятел? Всъщност, ти къде си? Защо не те виждам?
-Е, да не би досега да си ме виждал? Виждаш само отражението ми в огледалото. Което, впрочем, също е странно. Но освен ако нямаш в джоба някое дамско огледалце, ще трябва да се задоволиш с гласа ми. – леко насмешливо ми отговори то.
-Благодаря ти! Ако не ми беше извикал, сега щях да съм в болницата. В най-добрия случай.
-Не е късно за болницата, ако не тръгнеш веднага. Хората те гледат.
Огледах се. Жената от другата страна на улицата говореше с двама мъже и ме сочеше. В ляво от мен някакъв човек беше спрял и ме гледаше подозрително.
Обърнах се и тръгнах напосоки, просто за да се отдалеча от хората. Не ми трябваше излишно внимание, а и психиатрията не беше сред първите ми приоритети.

4.
Стоях в сладкарницата и преглъщах бавно парчето торта, стараейки се да му се насладя максимално. Не мислех за гласа, който беше замлъкнал в момента, в който тръгнах насам. Не мислех и за работата, така или иначе нямаше смисъл да мисля за нея, тя беше вече безвъзвратно в миналото. Миналото… Помня, когато за първи път дойдохме в тази сладкарница с Елина. Аз бързах за института, а тя искаше да яде торта. В крайна сметка влязох с нея в сладкарницата, в института можеха да почакат. Беше щастливо време, животът беше светъл, мечтите бяха на хоризонта, чакащи да ги достигнеш, всичко беше различно.
Вратата се отвори и в сладкарницата влезе Юри. Юри беше от Русия, професор в университета. Преподаваше ми по физика и беше един от любимите ми професори. Разбира се, тогава не беше Юри, а професор Левченко. По-късно станахме колеги. По негова препоръка ме взеха в института и всъщност, той беше причината да се запозная с Елина. Беше негова асистентка и в момента, в който я видях знаех, че тя е жената, която съм чакал цял живот.
Загледах се в него, някак различен ми се стори, походката му беше по-прегърбена, сивото в косата вече бе станало бяло. Изглеждаше уморен. Бях чул, че преди четири години се оженил за своя студентка и имат 3-годишна дъщеря. Дали това са жертвите на науката, да имаш дъщеря тогава, когато би трябвало вече да се радваш на внуците си…
Юри се обърна и ме видя. На лицето му се изписа изненада, след което се усмихна и тръгна към мен.
-Свободно ли е?
-Разбира се. Настанявай се. – в мен някак рязко се върна част от предишното ми аз, онзи човек, който бях преди брат ми… Достатъчно.
-Как си? Радвам се да те видя! Чух, че си се хванал в някакво бюро за… забравих за какво беше.
-О, не е важно. Вече напуснах.
-Или те напуснаха. – насмешливо ми прошепна дрезгавия глас. Направих се, че не го чувам и продължих:
-Всъщност, дойдох тук за да си събера мислите и да реша накъде да продължа. Имам нужда от ново начало! – откъде изведнъж се беше появил този ентусиазъм в мен, звучах, сякаш бях човека от преди седем години.
-А мислил ли си за старо начало? В института скоро се отваря място. Добро място. Шеф на нашия отдел.
-А? – задавих се с хапката. Надали някой в института би ме искал обратно, след начина по който си тръгнах преди седем години, а и шеф на отдела беше Юри!
-Ами на мен ми е време за пенсия, а за нашия отдел трябва някой с визия! Някой като теб! Като теб преди… – изречението му увисна във въздуха. Побързах да заговоря, преди да ме удари отново мисълта за настоящето.
-Юри, не можеш просто така да се откажеш! Ти си сърцето на този институт, без теб нищо не би било същото!
-Не е така, момчето ми. Животът e такъв, че всичко се променя. Нищо не остава завинаги – и хубавото, и лошото. Едни си отиват, други идват, важното е да не се губи целта, важното е посоката да е ясна и да се върви към нея. Хората в отдела сега имат нужда от нов човек, със свежи идеи и с поглед напред. А моето време е вече свършило. Нищо не е вечно на този свят.
Щях почти да се разсмея. Свежи идеи и поглед напред… Аз? Явно, в неговите представи наистина бях още човекът от преди седем години.
-Професоре, чуй ме. Не можеш да говориш така. Та ти си светило, еталон за всички ни! Помня много добре, за мен беше като баща! За всички нас! Имаш още много време! Не прави глупости, не бъди като калпавия си студент!
Сякаш не ме чу. Гледаше напред, но погледът му беше насочен някъде… навътре. Когато заговори, говореше някак на себе си и от това, което каза, имах чувството, че кръв закапа от сърцето ми:
– Смяташ, че имаш време. Вярваш, че всичко е възможно. Мислиш, че няма нерешими проблеми. И в един момент се оглеждаш и установяваш, че вече се движиш надолу по планината на живота. Че паметта и здравето са вече не валута, която да използваш, а ценност, която се опитваш да опазиш. Че може би си можел да постигнеш чудесата за които си мечтал, но спокоен, че ще се справиш, си губил енергията си в дребни битки за незначителни неща, които така или иначе не са важни нито за теб, нито за тези, които означават нещо в живота ти. Че в професията си загубил посоката и си вървял надолу, защото си си дал почивка, мислейки, че си достатъчно високо. Че замъците, които си строял, са били от пясък и още преди да си се обърнал, вече ги няма. Че жената, която обичаш, отдавна не вижда в теб мъжа за когото се е оженила, а някакъв дребен човек, който е баласт в живота ѝ. Че хората, за чието одобрение си се борил или ги няма вече на този свят, или са с други приоритети, в които няма място за теб. И разбираш, че вече имаш нови задачи. Всичко – две на брой. Да извървиш до края пътя с достойнство и да се опиташ да дадеш малко по-висок старт на детето, което, неусетно как, се е превърнало в единствен смисъл на живота ти.
Мълчах, не знаейки какво да отговоря. Никога не си бях представял, че е възможно Юри Левченко, човекът от когото всички се учихме, от когото всички се възхищавахме, да загуби вярата си и смисъла на съществуването. Сещах се за греещия му поглед, когато ни провокираше с невероятните си идеи, като обясняваше, че Науката е прекият път до Бог.
Юри бавно стана от масата и тръгна към изхода. Вече на вратата се обърна към мен:
-Помисли! За мен е вече късно, но за теб това е шанс да бъдеш отново себе си!

5.
Отново на улицата, вървях и разсъждавах върху живота. Защо ни се случва всичко, случайно ли е, предопределено ли е, как става така, че тези, които могат да помогнат на всички, имат съмнения, а другите, които се хранят с нещастието на хората, са твърдо убедени в делата си.
-Сега завий наляво.
-О, вече ми казваш и накъде да вървя? Не мисля, че невидимите приятели трябва да се месят чак толкова в живота на бедните хора, които имат нещастието да ги виждат.
-Ти не ме виждаш. А сега завий наляво, имаме работа.
Завих. Какъв луд бих бил, ако не се вслушвах в съветите на лудостта си.
-Сега направо и следващата пряка в дясно. И по-бързо.
Гласът звучеше някак изнервено, така че реших да не споря. Забързах и след малко стигнах някакъв паркинг. Нямаше жива душа наблизо, само няколко паркирани коли, но те едва ли щяха да ме заговорят. Макар че, знае ли човек…
-Сега ме чуй. Ще дойде жена с дете. И ти ще и пресечеш пътя и ще я заговориш. И внимавай с детето, то трябва да стои до майка си!
-О, това ли било, няма проблем! – постарах се да прозвуча максимално саркастично. – Жената от твоя вид ли е? Ще я видя ли или само ще я чуя? Да я поздравя ли от…
-Ето ги, хайде!
Недалече от мен се беше появила жена с дете на около 4-5 години, която вървеше, ровейки си в чантата, очевидно търсейки ключовете за колата.
-По-бързо!
Аз тръгнах бързо към нея и като ме видя, жената спря, преценявайки ме с поглед.
-Здравейте, съжалявам, че ви смущавам, но имам малък проблем и бих желал да ви помоля за момент внимание.
-Нямам пари, съжалявам. – жената ме гледаше предпазливо, не знаейки какво да очаква. Беше решила, че искам пари, после явно бе забелязала, че не изглеждам точно като просяците по улиците и това изостри вниманието и. Лошото бе, че и аз не знаех как да продължа. Явно не съм роден артист и с импровизациите не ме биваше. Това и Елина ми го казваше…
-Няма проблем, аз всъщност не искам пари. Виждате ли, проблемът е, че един приятел ме помоли да дойда тук и…
Мощен взрив ме захвърли право към жената, която падна назад, държейки здраво ръката на пищящото дете. За момент загубих представа къде съм. Гърбът ми беше изтръпнал, усещах силната горещина, но по-големият проблем беше в главата ми. Сякаш се бях озовал на едно друго място, преди седем години…
-Господине, добре ли сте? – жената гледаше ту мен, ту зад мен, с очи, изпълнени с ужас и стискайки силно в прегръдките си малкото дете.
Погледнах назад. На мястото на едната от колите имаше горяща развалина. Алармите на другите коли пригласяха на детето, от улиците наоколо приближаваха хора.
-Добре съм. Вие как сте? Как е детето?
-Ще се оправим… Да… Нали? – гласът и трепереше. – Това беше моята кола!… Защо? Не разбирам?
Погледнах отново назад. Гледах пламъците на горящата кола, но очите ми виждаха едни други пламъци. Пламъците в супермаркета преди седем години. Където беше брат ми. Където трябваше да бъда аз…

6.
Животът беше прекрасен. Имах прекрасна жена, имах чудесна работа, имах мечти, които смятах да осъществя!
Беше февруари, Елина имаше рожден ден, брат ми беше дошъл на гости, замисляха грандиозно парти у дома. Всички колеги бяха поканени. Помня го, сякаш беше вчера. В института Юри цяла сутрин мърмореше, че всички само за партито мислят и никой не е на себе си, сякаш сме били открили доказателството за връзката ни с Бог. Юри беше обсебен от идеята да докаже, че Бог съществува и че е възможна връзка с него не чрез църквата, а чрез науката.
За мен в този момент бе по-важно, че Елина съществува в моя живот и че днес бе рожденият и ден. Затова помолих да изляза по обяд, за да и помогна с подготовката за партито.
-Абсурд, това не е университетът, да се измъкваш по тайни срещи и да ми носиш после извинителни бележки! – сопна ми се Юри. Другите се разсмяха, при което той ме погледна сърдито, след което изръмжа – Изчезвай!
На излизане го погледнах отново, очаквайки да ме спре и да ме върне, но той само ме погледна… и ми намигна.
Вече в къщи, мисълта за всякакви приготовления бе изчезнала от главата ми. Елина се опиваше да подрежда, аз се стараех да и преча… Беше най-щастливото време на света!
-Остави ме, не мога нищо да оправя! Довечера всички ще обясняват, че имаш най-мързеливата и неподредена жена на света!
-Нищо. – избегнах леко опита и да ме перне с ръка и продължих – Ако искаш, можем да избягаме и да се върнем утре. Ще им кажем, че не са разбрали къде е партито!
Тя вече се смееше с онзи смях, който ме бе накарал да занемея първия път, когато я чух, преди няколко години. Хванах я здраво с идеята да не я пускам и тогава се тресна входната врата.
-Хей, малко по-леко! – извика тя, освободи се от мен и отиде да прегърне Кристиян, който беше успял по някакво чудо да изпълни обещанието си и да дойде за рождения и ден!
-Здравей, братче, как си? – тупна ме той по рамото и се хвърли на дивана. – Всъщност, защо си тук, не трябва ли да си на работа? Надявах се да те изненадам довечера, а сега всичко развали с твоите забежки през работно време!
-Не, Юри ме пусна да помогна на Елина за довечера.
-Виждам как помагаш – смигна ми той.
-Ами, старая се, наистина! И не като теб! Ако аз така се бях хвърлил върху дивана, довечера сигурно щеше да ме е заключила да спя на балкона!
-Така е, аз си имам брат да се застъпва за мен, а ти си имаш мен – ухили се той.
Елина стоеше до вратата и наблюдаваше нашата престрелка с лека усмивка.
-Много се радвам, че дойде! Имаш да разказваш, какво стана с онова момиче?
-Кое? – направи се на неразбрал Кристиян.
-Хайде, не се прави на разсеян! Как се казваше? Марина?
-Марина си е много добре. И аз съм добре, благодаря, че попита. – опита се да се измъкне той. – Кажи сега с какво да ти помогна. Ясно е, че брат ми, освен от физика и от теб, от друго не разбира, така че, давай задачите.
-Аз ще ти дам няколко задачи…
-Добре, стига сте се дърлили – прекъсна ме тя. – Колегите ти искат пица, а вкъщи тесто за пица няма, така че, можеш да отидеш до супермаркета да вземеш. А ти Кристиян, можеш да си подредиш нещата в стаята за гости.
-Аз ще ги подредя, но нека първо отида за тестото за пица, че брат ми няма да може! – и след въпросителния ми поглед продължи – Може би не се сещаш да си обещал, група нахъсани студентки да посетят института днес и да им обясняваш за теориите на професор Левченко?
-Моля? – погледнах го с ужас аз.
-Ами, когато великият учен е толкова разсеян, че си забравя телефона на работното място, колегите му звънят на сериозния му брат, на когото знаят, че могат да разчитат. Така че, връщай се обратно, аз ще напазарувам, а за компенсация ще ме запознаеш с онази студентка…
-И дума да не става! – сряза го Елина.
-Ама те наистина го чакат!
-Това ясно, но – и се обърна към мен – с никаква студентка няма да го запознаваш!
Малко по-късно, вече по пътя за института се замислих, колко много ми липсваше Кристиян. Непрекъснато зает с нещо, никога нямах достатъчно време за малкия ми брат. Импулсивно свих и тръгнах към супермаркета. Студентите можеха да почакат. А и теорията на Юри засега си оставаше само теория, така че, нямаше да е голяма загуба, ако узнаят нейните детайли малко по-късно.
Приближавайки супермаркета, изведнъж се притесних. Изпотих се без никаква причина, сърцето ми захлопа, стомахът ми се сви. Затичах се. В момента, в който бях почти на входната врата, се случи. Взривът ме отхвърли доста назад. За момент оглушах. Чувах само някакви, вероятно въображаеми писъци, а пред мен всичко беше в пламъци и пушек. После загубих съзнание.

7.
След два безсмислени часа, прекарани в обяснения в полицията, където се опитвах да обясня, че съвсем случайно съм се озовал на мястото на взрива, бях отново на улицата. Жената и детето не бяха пострадали, макар че надали някой би могъл да каже колко често от тук нататък ще се събуждат през нощта от кошмари, свързани с взривяващи се коли.
Погледнато назад, едва ли някой може да каже, кога точно започна всичко. Първите атентати бяха възприемани като случайни събития, свързани с уреждане на отношения между мафиотски групировки. По някое време полицията забеляза очевидния факт, че много от жертвите са обикновени хора, избрани видимо на случаен принцип. Жертвите ставаха все повече и повече, политиците подмятаха изказвания за военно положение, но истината беше, че никой не знаеше срещу кого се борим и какво желаят тези, които стояха зад всичките невинни жертви. Минаха години, взривовете се превърнаха в ежедневие, на което никой не обръщаше особено внимание, с изключение на близките на ранените и убитите. Сякаш с всеки взрив, някой отрязваше по малко и от нашата инициативност, човечност и съпричастие. Намирахме се във война, която не можехме да победим, защото не знаехме кой е врагът и това деморализираше хората.
-Умислен си. Но е различно от преди. – прекъсна мислите ми гласът.
-Така ли? Ти всъщност от кога ме следиш?
-От седем години.
-От тогава? – гласът ми, незнайно защо, потрепери.
-Да. Или от малко след това.
-И защо?
-Защото се случи нещо, което не трябваше да се случва.
-Да, нищо от това не би трябвало да се случва. Не е нормално!
-Прав си. Но в този случай става дума за друга извършена неправда, която промени прекалено много неща.
-Да, аз съм жертва на неправда!- малко по-емоционално му отговорих аз, но ми беше трудно да се контролирам всеки път, когато се сещах за Кристиян.
-Всъщност, ти извърши неправда. – каза тихо гласът и замлъкна.
-Аз ли? – обърнах се рязко, забравил, че не мога да го видя. – Каква неправда съм извършил?
Не последва отговор.
-Каква неправда съм извършил? – почти изкрещях на празната улица. Някъде високо се отвори прозорец. Но отговор не последва.

8.
На другата сутрин ме събуди телефонът.
-Ало? – бях прекалено сънен и не бях сигурен дали да не пратя обаждащият се на подобаващо място, но старите привички взеха превес.
-Е, размисли ли? Какво реши?
-Юри? От кога ми звъниш вкъщи? Не си се обаждал от..
-Знам от кога, – прекъсна ме той – но трябва да знам.
Погледнах часовника. Шест и трийсет. Шест и трийсет?! Това трябва да беше някоя от неговите шеги. Но вече не бях в екипа му, за да се занася с мен, а и вчера той не ми се стори да е в състояние да се шегува.
-Виж, професоре, не знам дали си в течение какво се случва с в живота ми, но наистина не вярвам аз да съм човекът, от когото имаш нужда.
-Знам какво се случва в живота ти. Знам, че нищо не се случва. Но от вчера знам също така, че не всичко е загубено, видях го в очите ти! Ти можеш да се върнеш и трябва да се върнеш!
-Не знам. И да поискам да се върна, не би било на твоето място. Хората се нуждаят от теб!
-Хората се нуждаят от лидер, а ти беше такъв още в началото! Аз ви давах куража, но ти ги водеше напред! Не случайно всичко тръгна назад след твоето заминаване…
-Не знаех. Съжалявам. – Нещо в мен се прекърши. Отново ме нападнаха спомени. Опитах се да овладея гласа си преди да задам следващия въпрос: – Тя там ли е?
-Там е. И смята, че няма да се върнеш. Смята, че си се предал. Но аз те познавам. И знам, че някъде дълбоко в теб, ученият стои и чака да бъде отново събуден.
-Не знам. Не мисля че съм това, което бях. Животът май ме победи. А и много време мина.
-Ако животът е победил, значи всичко е наред. Но не мисля че се борим с него. По-скоро се борим за него… Колкото до времето, то е абсолютно точно!
-Точно? – повторих неразбиращо.
-Да. Точно. Знаеш ли, че майка ми беше еврейка? Май не съм ти разказвал много за себе си. Пропуск. Но не непростим. Можем някой ден да наваксаме. Та, майка ми беше еврейка и ме учеше, че човешкият живот се дели на цикли. И всеки цикъл трае точно седем години. Всъщност, тя във всичко виждаше това число, беше и любимо. Дори и ние бяхме седем, имах четирима братя и две сестри. Но както и да е, ако приемем, че е била права, то твоят период на самоунижение и самоунищожение трябва вече да приключи. Хубавото е, че по един или друг начин не си успял да се довършиш, сега трябва само да се вземеш в ръце и да тръгнеш отново нагоре!
-Само? – не исках да прозвучи иронично, но някак си само се изплъзна от мен.
Юри замълча за момент, после тихо каза:
-Ти може и да си се отказал от себе си, но аз не съм се отказал от теб. Ще ти се обадя утре отново. И ти ще приемеш. Знаеш, че ще приемеш, защото знаеш, че така е правилно и защото знаеш, че това е смисълът на живота ти!
След това затвори. Седях в леглото и гледах напред в нищото, не знаейки какво да мисля.
-Разбира се, че ще приемеш. – Огледах се, по-скоро по навик. Трудно е да свикнеш да говориш на празното пространство.
-Добро утро и на теб! Ти всъщност спиш ли?
-Сега не говорим за мен, а за теб. Ще трябва да приемеш, нали знаеш?
-Защо да знам? И защо да приема? И защо, въобще, всички искат да ми се месят в живота?!
-Защото той е болен и ако ти не приемеш, след него ще закрият отдела, с което стореното зло ще бъде подпечатано завинаги!
-Кое зло? – но май повече се втрещих от идеята, че Юри може да го няма, че може и той да си тръгне от този свят, а без него нищо не би било същото. Незнайно как имаме навика да приемаме важните хора около нас за даденост и дори когато сме далече от тях, фактът за съществуването им е достатъчен за нашето спокойствие. И отказваме да приемем, че в един момент може просто вече да ги няма…
-Неправдата, която ти извърши преди години.
-Ах, да. Забравих. Коя неправда, че не отидох аз до супермаркета? Повярвай ми, опитах! Но закъснях. Сега и двамата ще трябва да чакаме следващия случай. Но незнайно защо, всеки път ме отминава.
-Не. Ти не беше в супермаркета, защото беше нужен. Но след това, всичко което направи беше равносилно на атентат към цялото човечество. Жертвата на брат ти се оказа напразна и безсмислена, защото ти отказа да продължиш по пътя, който трябваше да извървиш.
-Това ли е? Трябвало е да продължа? Да продължа какво? И защо „трябва“?
-Трябваше да продължиш по стъпките на Юри. Твоят отказ тогава доведе до невъзможността за осъществяването на велико откритие, което да спести много мъка и страдание на човечеството. И сега получаваш втори шанс. Може би – последен. За теб и за другите около теб. А и ако искаш да се отървеш от мен, това е, което ще трябва да направиш.
-И в името на какво трябва да се жертвам „за мен и за другите около мен“?
-В името на бъдещето. Смяташ ли, че дарбата, която имаш, ти е дадена случайно? Но тази дарба задължава! Тя не е дадена на теб, а на цялото човечество, ти си само оръдието! И не се прави на жертва, знам, че винаги си го искал и ти е харесвало. Това беше смисълът на целия ти живот, преди да се огънеш!
-Мразя разни невидими, несъществуващи … неща да ми казват какво да правя! – вече крещях.
-Ядосан ли си?
-И още как!
-Тогава можеш да отидеш до възрастната жена, която живее под теб и да си го изкараш на този, който ѝ звъни на вратата в момента. И по възможност, преди да извади оръжието от якето си.
И да каза още нещо гласът, не го чух, защото вече тичах надолу по стълбите, облечен в пижама и със саксия в ръка.

9.
Седях на дивана и го гледах, опитвайки се да различа точно къде свършва трептящото му тяло. Бях изкарал голямото огледало, което Елина беше взела от разпродажбата по време на най-хубавата Коледа в живота ми. Стоеше в килера и не вярвах, че някога отново ще го извадя, но ето го тук – до стената пред дивана, за да мога спокойно да седя и да го виждам. Него.
-Странно, но ми е някак щастливо.- казах.
-Защо?
-Ами, защото ще мога и друг път да получавам в неделя палачинки от съседката от долния етаж.- опитах се да се пошегувам.
Мълчание. И аз се умълчах. Нещо странно се случваше в душата ми. Обземаше ме някакво спокойствие, което не бях усещал от години. Но не беше само това. Имаше и още. Знаех го, познавах прекалено добре това чувство преди, но го бях забравил. Любопитство? Или… Нещо, което ме караше още в студентските години да дразня всички около мен. Исках да знам. Трябваше да знам!
-Какво си ти?
-Не това е важно в момента.- дрезгавият глас не ме смущаваше вече. Дори имаше нещо близко в него, напомняше ми за нещо, но не можех да се сетя какво.
-Но аз трябва да знам как да те наричам. Имаш ли си име?
-Това не е от значение в моя свят. Името ограничава.
-Може, но и придава същност на нещата. Ще трябва да те наричам някак. Гласът!
-Гласът? – имаше весели нотки в интонацията му, когато го повтори.
-Да, Гласът. Защото те чувам, но не те виждам.
-Виждаш ме. Или си сложил огледалото за да се радваш на себе си, докато лежиш?
-В смисъл, виждам те само когато… о, я стига, ти си играеш с мен!
-Не, но не отричам, че на моменти ми е забавно.
-Е, и на мен ми е забавно. Седя и си говоря с въздуха, как да не е забавно.
Гласът не отговори. Погледнах го в огледалото. Очите му, както винаги вперени в мен, бяха някак по-тъжни от обикновено.
-За какво мислиш?
-За отминали възможности.- отговори веднага.
-Подиграваш ли ми се? – в крайна сметка, това беше известно на всички, често се заплесвах в мисли по отминалите възможности в живота ми. Всъщност, живот нямах от доста време насам, само мисли за миналото и…
-Не, не ти се подигравам. С теб имаме повече общи неща, отколкото мислиш.
-Да бе, Аз съм се загледал в миналото, а ти виждаш в бъдещето.
-Не, не виждам бъдещето. Но съм с доста ясен поглед, що касае настоящето. Е, може би това е и част от натурата ми.
-Ще ми кажеш ли нещо?
-Ако не питаш за мен.
-Има ли Бог?
-Е, това не става така. Този въпрос не можеш да го зададеш.
-Не знаеш отговора?
-Знам го.
-Тогава защо не ми отговаряш? Кой ти е забранил?
-Никой. Просто в случая говорим за Вяра, а не за Знание. Смисълът на вярата е, че не е базирана на знание, а на доверие. Така че, този отговор сам ще трябва да си го намериш.
-Не мисля, че има.
-Но не винаги си мислил така.
-Тогава бях друг човек, мислех, че знам по какъв път вървя, смятах, че някой там горе има план за мен, че бъдещето ми е сигурно и предопределено.
-Предопределено не означава сигурно.
-Тоест?
-Майката праща детето сутрин на училище, това е нейният план за него. Но ако то по пътя се отклони и отиде другаде, какво значение има планът на майката? Детето е избрало друго.
-Значи аз съм виновен?
-Не. Никой не е виновен. Човек прави избор на базата на своите познания. Не си виновен за нещо, което не знаеш, че ще се случи. И не смятам, че помагаш на себе си или на някой друг, връщайки се непрекъснато до там в спомените си. Остави го да си тръгне. Това е минало.
-Да. И той е минало, защото аз бях егоист.
-Това е интересна нова теория – науката е равна на егоизъм. Но нещо не се връзва, или?
-Знаеш какво имам предвид.
-Знам. И знам, че не си прав. И рано или късно, ще разбереш, че не си прав. Но ще е по-добре да е рано.
-Липсва ми.
-Знам. Но времето лекува. Ако му разрешиш. От друга страна, и психиатрите също лекуват. Изборът е твой.
-Не съм луд.
-Въпрос на гледна точка. Кажи на доктора, че си имаш невидим приятел и изчакай да му чуеш мнението.- и той се разсмя, докато възглавницата летеше към огледалото.

10.
С приближаването на института се върна и напрежението от последните години. Колко ли пъти минавах по този път, само за да изпитам отново болката от изгубеното бъдеще…
-Този път е различно. Нямаш поводи за притеснение. – прошепна почти нежно Гласът.
-Вероятно и тя е тук..
-Е, това е хубаво, нали?
-Нищо не разбираш!
-Възможно е. – тихо отговори той – Но този разговор ще го продължим друг път. Сега трябва да влезеш.
Вътре всичко беше същото. Вървях и завивах автоматично по коридорите. Сякаш за последно бях тук вчера. С всяка стъпка нещо в мен се променяше. Чувствах се някак по-лек, тежестта в краката ми изчезваше, пред очите ми се проясняваще, като че ли се вдигаше завеса, която дълги години е била пред мен.
-Хубаво усещане, нали?
-Да. Сякаш се връщам след дълго отсъствие у дома!
-Ами то май си е точно така.
Гласът звучеше странно. Почти съжалявах, че нямам огледало за да го видя. Звучеше щастливо, сякаш не аз, а той се завръщаше в къщи след многогодишно пътешествие из житейската пустиня…
Последен завой и двойната врата на отдела. Поех дълбоко въздух и пристъпих.
-Добър ден, търся професор Левченко.
До големия екран на стената стоеше Антон и ме гледаше с такъв поглед, сякаш виждаше призрак.
-Аз… Той… Сега… И…
-Антон, добре ли си? – прекъсна го влезлият току що от насрещната врата Юри. После ме видя, спря за момент, усмихна се и каза:
-Каква мила изненада, заповядай! – и добави по-тихо – Радвам се, че се реши!
Нещо в мен се опита да му се противопостави, да му стане ясно, че още нищо не съм решил, но не се получи. Той просто дойде при мен и ме прегърна, след което ме поведе към конферентната зала.
-Момчета и момичета, ето го отговорът на вашия въпрос!
Тишината можеше да се пипне. Всички бяха там и ме гледаха с широко отворени очи. Никой не помръдваше, времето изглежда беше спряло. Юри се опита да ме побутне напред, но аз бях сякаш пуснал корени. Точно срещу мен стоеше тя.

11.
Вече часове говорихме, като че ли се опитвахме да си кажем всичко, което беше се случило през последните седем години. Тя стоеше от другата страна на масата и ми се усмихваше. Юри ми обясняваше до къде са стигнали. Анна непрекъснато носеше кафета, като всеки път едното беше за мен. Антон и Роман се опитваха да поясняват по техния си начин, който никога не разбрах как сработва – единият започваше изречението, а другият го довършваше. Мариан вадеше, сякаш от вълшебен цилиндър, нови и нови пояснителни бележки. А Йохан седеше до компютъра и търсеше в базата данни подробностите, които ме интересуваха.
Бях на седмото небе. Това беше моят дом, моето призвание, моята съдба. Вече знаех, че никога повече няма да се откажа, че бъдещето ми е тук, с тях.
-Хей, деца, малко по-бавно, че ще го изплашим и ще трябва да го чакаме още седем години – пошегува се Юри. На лицето му имаше някаква детска усмивка, която не слизаше от него вече доста време. – Йохан, можеш ли да му покажеш сравнителния анализ на данните от РХИЦ и ЛХЦ?
-Опитвам, професоре, но сървърът не отговаря.
-Пак? – Юри се намръщи.
Елина стана.
-Аз ще го проверя. И наистина вярвам, че един малък ъпгрейд няма да ни се отрази зле! – каза и излизайки от залата ме погледна в очите. В стомаха ми се заблъска ято луди пеперуди.
-Ок, а ние през това време ще приготвим формалностите, които утре ще представим на директора на института.- каза Юри – Вярвам, че възражения няма?
Всички закимаха.
-Добре, стига работа тогава, време е малко за бюрокрация. От другия месец отделът се поема…
-Момент!- прекъснах го аз.
-Мислех, че сме се разбрали? – погледна ме с уморени очи професорът.
-Не сме се разбрали за подробностите.
-Тях можеш да ги уточниш с директора.
-Не, не и тази.
В залата настана тишина.
-Да? Какво съм пропуснал?
-Нямаше ме седем години, не мога да навляза за седем дни. Имам нужда от съвети. Имам нужда от лошия ти поглед. Ако аз започна тук, ти оставаш!
Залата изригна!
-Да!
-Страхотно!
-Това е!
Всички се надвикваха и ликуваха, защото знаеха, че на това предложение Юри не може да откаже.
-Ех, момче… Какво пък, ще си доживея живота с вас, видяло се е… – погледна ме с благодарност и продължи – но сега нека наистина оформим нещата, защото знаете как е с бюрократите от петия етаж…
Всички тръгнаха към канцеларията на отдела. Аз станах също, но ме спря един дрезгав глас:
-Има само още една подробност, която трябва да разрешим.
Нещо в мен се стегна.
-Да?
-Ще се наложи да се обадиш в полицията и да ги повикаш, защото охраната долу е в безсъзнание, и скоро ще настане ад…
Веднага вдигнах телефона. Знаех, че Гласът не се лъже. Беше го доказал вече.
Десет минути по-късно специалните части ги изкарваха от сградата с белезници.
-Благодаря ти! – казах.
-Те са трима.
-Да, виждам.
-Влезнаха четирима.
Отново онова чувство в стомаха.
-Къде е четвъртият?
-Мисля, че е в архива.
-Добре, ще се обадим пак и ще ги пратим там. А и да стане нещо с архива, информацията не е ли в сървърите?
-Да, но и те са в архива.
-Елина!
Не помня много. Помня, че тичайки към крилото на архива, пътьом заграбих малка статуя на Нютон. На два пъти се сблъсквах с някакви хора, но не виждах наистина кои са, всичко беше като в мъгла.
-Елина!!
В залата цареше тишина.
-Елина!!!
Зад един компютър се появи тя. Гледаше ме уплашено, стискайки отвертка в ръка.
-Какво се случва? Какъв беше този шум? Защо си тук?
Гласът се обади, по-дрезгав от всякога:
-Сега ще влезе. Вратата в ляво от теб.
Обърнах се и без да чакам хвърлих статуетката към вратата, в момента, в който се отваряше. Чу се кух звук и човекът, който влезе се строполи на земята. Под разтвореното му палто се виждаха жиците и адското устройство. За втори път се опитваха да ми отнемат човек, когото обичам! Тръгнах към поваления убиец с ясни намерения, но Гласът ме спря.
-Не!
-Той не заслужава да живее!
-Ти не можеш да знаеш това!
-Той е убиец! Той е нищожество, което няма право да съществува!-крещях, а от очите ми течаха реки. В един момент пред мен бе картината на горящия супермаркет. Мисълта, че това можеше да е съдбата и на Елина ме побъркваше! Тръгнах пак към чудовището на земята.
-Не. Ти ще спреш тук. Ти не си убиец. А и не знаеш съдбата на този човек.
-Това не е човек! – смътно осъзнавах, че Елина ме гледа с широко отворени очи, но обясненията можеха да почакат.
-Напротив. Човек е. Човек, загубил пътя, който му е бил определен. Познавам и други такива.-тихо каза Гласа.
Спрях на място. Знаех какво говори. Елина дойде при мен и ме прегърна.
-Хайде да вървим.
Аз тръгнах с нея, разминавайки се на вратата с току що влизащите полицаи.
Вече навън ме погледна. Този поглед…
-Благодаря ти, че се върна!
-Защо да не се върна.- погледнах я уморено. Не знаех какво да кажа, а и да знаех, не знаех как да го кажа.
-Защото беше по-лесно да не го направиш. Да обвиняваш света. Но ти се справи.
Мълчание. Какво ли мога да отговоря? Че не съм бил аз? Че е бил Гласът?
-Искаш ли утре да вечеряме заедно?-попита.
-Да! – извика Гласът.
-Да! – казах и аз и тя се усмихна с онази усмивка, която ме караше да забравям къде съм…

12. (Епилог)
-Благодаря ти! – казах му – спаси толкова хора.. А като се замисля, спаси и мен.
-Ти ги спаси. – каза Гласът, гледайки ме странно.
-Е, може би. Но само защото ти винаги знаеше какво трябва да се направи, за да се случат нещата както трябва.
Той не отговори. Погледнах го, несигурен как да продължа и накрая просто го зададох – въпросът, който ме глождеше от самото начало:
-Слушай, знам, че се разбрахме да не те разпитвам за теб, но трябва да знам! Ти истински ли си?
-В смисъл?
-Истински ли си? Реален ли си?
-Разбира се. Ти ме чуваш, виждаш… Защо да не съм реален?
-Е, не те виждам точно.
-Тогава защо ме гледаш в очите?
-Разбираш ми въпроса!
-Да, разбирам го. Истински съм.
-Добре, това е добре. Значи не съм полудял.
Гласът се усмихна.
-Не, не си луд. Никога не си бил. Просто си по-чувствителен от другите.
-Добре. Това е добро начало. Аз не съм луд. А… има ли и други като теб?
-Много.
-Но аз не съм видял никой друг! Те тук ли са? Крият ли се? Какво правят?
-Прекалено много въпроси. Те се опитват да комуникират с други хора като теб. Но най-често не сработва. За съжаление.
-Значи се опитват да помогнат? Е, това е успокояващо. Разкажи ми повече за теб! Ти извънземен ли си?
-Не.
-Не? Просто „не“? Значи си от тук? От Земята? Искаш да ми кажеш, че има и други цивилизации на нашата планета? Хей, сега няма да трябва да се бием и с вас, нали?
-Не. На Земята е само вашата цивилизация.
-Моля? Но ти каза, че не си извънземен!
-Не съм извънземен.
-Какво си тогава?
-Аз съм фрагмент от това, което трябваше да бъдеш ти, ако беше вървял по пътя, за който беше предопределен.